На път съм да се родя, а не искам. Вече не. Заради гласовете е. Чувам ги всеки ден. Оставало още малко – сега звучи различно, няма я радостта отпреди. Мама често повтаря, че не знае какво да прави. Плаче нощем и ми е трудно да заспя. Искам да й кажа, че съм тук, в нея, до сърцето й и няма нищо страшно – нали сме двама, но тя не ме чува...
– Писателката Муза Петрова? Заповядайте – покани я с предразполагащ жест адвокатът. Поруменяла от удоволствие, тя само кимна и преглътна, за да сподави най-естественото “Да, да, аз съм”, което напираше на устните й...
Роза Димитрова бе пенсионерка отдавна, толкова дълго, че вече не броеше годините. Обяви това за безсмислено, когато отпразнува четвърт век от пенсионирането си по болест. Първоначалното отчаяние и страхът от кризите, които бе получавала, бяха отшумели. Роза разбра, че когато човек се грижи добре за себе си и обръща достатъчно внимание на здравето си, то неминуемо му се отплаща...
Не те осъждам, дори, че бях виновна аз,
не те осъждам, аз винаги ще си спомням тебе.
Не те осъждам, ти в моите очи все нагоре си,
не те осъждам, аз отдалече радвам се за тебе...
– И коя е тази история, която не съм чувал отново? – Тя е много стара история. Говори за вярващите по пътя на морето. Те всички бяха младежи и търсеха пътя към щастието, в което вярваха. – Кои бяха те? – Маргарет, Елисавет и Христина...
Кошмар или просветление? Апокалипсис или доста закъсняло възмездие? Унищожение или своеобразно възраждане? Или просто трябва да го наречем възнаграждение за греха? ...
Културните салони в историята са едно от най-интересните и артистични явления, отразяващи духа на своето време. Те са и места на политическото говорене, пряко обвързани с актуалната действителност. Такова перформативно, литературно и пародийно преобръщане на дискурсивната практика на салоните се наблюдава в два съвсем различни по дух и време романа: “Война и мир” на Л. Толстой и “Човекът без качества” на Р. Музил...
