Леко накуцвайки, Барабуд мина покрай заведението, надникна през стъклото, важен, като детектив, за да се увери кои са вътре, огледа ни и продължи към морето.
– Така прави – забеляза един от рибарите, – един път не съм го видял да влезе, едно кафе да изпие като хората! С туй сиво яке, от десет години все с него ходи, барем едно ново да си беше купил!
Има една местност отвъд водопада, преди бурната, ревяща, разядосана планинска Река да се влее в Езерото; местност, обрасла с гъст храсталак, клен и глог, тук-таме с големи широколистни дървета покрай водата, наречена на име на човек и на никой, местност със странното име Някойсие, изписано с красиви букви от червена, казармена, сигнална боя върху ръждясала табела край планинска пътека, свързвала кой знае кога далечното балканско градче с рибарска хижа край Езерото...
Първото си е първо. Така че първото впечатление за града, в който беше дошъл да живее беше, че котките са на уважение и почит. Хората ги обичаха и се грижеха за тях като за собствени деца. И затова навсякъде на определени места пред къщите и блоковете, а даже и в Морската градина, непрекъснато им носеха храна и лакомства...
– Не ми се говори за тези неща – жената се покри с ленения чаршаф. На лявото й бедро личаха белези, издълбали със скалпел, ясно очертаващи абривиатурата ЧК. Тя се поизправи на възглавницата, отпи мартини направо от бутилката, запали пурета. Беше наистина хубава, макар малко повяхнала, а тази лека разпуснатост ме привличаше и притесняваше донякъде – отвъд нея виждах отегчена и покрусена себичност...
Ти си, ти си – веднага те познах. Писано било да се срещнем пак, брей... Ама много си побелял бе, момче, главата ти като на дерменджия. Тогава беше на трийсе, сега си на трийсет и пет значи. Пък аз прехвърлих седемдесетака. Ама държа още, нали? И мъж съм ей, няма майтап. Само че очите ми все по младите бягат, а младите пукната пара не дават за мене. Хилят се на пояса и потурите ми и подминават. То така и ми се пада, щото си вра главата там, дето и пръстът ми не влиза. Ама ха де, пусто сърце...
Много често патриоти и националисти са ме питали защо съм такъв чуждопоклонник и пиша само за градове извън България. Нима у нас няма красоти и прелести и поради что се срамя да ги назова?
Има разбира се. Аз се прехласвам пред Родопите, а мистичната Страджа ме запленява всеки път, когато скитам из нея. А иначе любимото ми място е край Синеморец, там, където река Велека и Черно море се целуват, а от любовта им се е родило уникално красиво място...
Двамата силни като мечоци стражници мълчаливо се спускаха по каменното стълбище надолу и в топлата августовска вечер стъпките им глухо отекваха. Над островръхите им шлемове едва доловимо звънтеше летежът на нароени комари, а върху Бога-Небе, като разпилени от ръката на небрежен сеяч, трепкаха и мигаха жълти звезди. Луната, сякаш откъсната дюля, висеше между тях и земята, а златистата й светлина се мъчеше да се провре под всеки камък и треволяк. Със стражите пъргаво и леко крачеше въздребна стройна фигура и в нощния зрак изглеждаше ефирна.
В ранното детство никой не ни казва какво е смъртта. Темата е табу, неприятна за самите възрастни, застрашителна за душевното здраве на детето. Оставят го само да се досети какво се случва – от това то става още по-малко и изгубено в себе си. Втренчено във восъчното лице, заслушано в ехото на последната дума, изречена от мъртвия, загледано в сплетените му неподвижни ръце – ако е селско дете, потресено е и от зловещите трапове в онова място накрая на селото, до което по време на игрите си се озовава и крадешком наднича в пресните дупки, в които посаждат покойниците – то един ден се осмелява да зададе най-безОтговорния въпрос...
Дебелата Наса, чистачка в общината, роди извънбрачно дете. Остави го в Майчин дом, намери си квартира в старата част на града и си купи бяло пухкаво кученце, за да не е самотна. Ниска, но масивна жена беше Наса, четвъртита като гардероб, с малки сиви очички, с едро червено лице и с оредяла права коса. Когато говореше с хората, тя не стоеше с лице към тях, а се обръщаше на деветдесет градуса, като изправяше рамо към събеседника си, примигваше сърдито и гледаше надолу.
