Ехо от съвременната бразилска литература – 3

Уважаеми любители на литературата,
Продължаваме пътешествието из дебрите на литературна Бразилия с трима съвременни и доста нашумели автори в последните години в националното литературно пространство.

Започваме с Рафаел Монтес, или както го наричат – „Царят на бразилския съспенс“, е роден през 1990 г. в гр. Рио де Жанейро. От дете има влечение към перото, но въпреки това завършва факултет по право. В литературният свят дебютира през 2009 г., публикувайки в криминалната антология „Убийци: Бразилски криминални истории“. През 2012 г. Рафаел публикува първия си роман „Самоубийци“ (Suicidas), който по-късно е финалист за наградите „Бенвира“. След излизането си романът е финалист и за наградите на Сао Пауло и Националната библиотека, в категорията „Maшадо де Асис“ (роман). През 2015 г. идва и сценична адаптация на „Самоубийци“ В интервю Монтес коментира, че е написал книгата между 16 и 19 годишна възраст, между края на гимназиалните си години и първите семестри на бакалавърското си обучение. След успеха на дебютната му книга, във връзка с Монтес влиза най-голямата бразилска издателска къща „Компания дас летрас“ (Companhia das letras) и му предлага съвместна дейност. По това време той пише втория си роман „Перфектни дни“, който по-късно е публикуван от „Компания дас летрас“ и жъне огромен успех. Книгата е издадена в повече от 14 страни, включително САЩ, Англия, Испания, Холандия, Италия и Франция, а по-късно идва и предложение за филмова адаптация. През 2014 г. публикува една от своите най-добри книги „Тайната вечеря“ (Jantar secreto). През юни тази година книгата влиза в списъка за препоръчано четиво на The New York Times. През 2016 г., под псевдонима Андреа Килмор, публикува книгата „Добро утро, Вероника“, написана в партньорство с бразилската писателка и криминолог Илана Казой. През 2019 г. се появи и новината, че Netflix ще продуцира сериал, базиран на „Добро утро, Вероника“. През 2020 г. печели наградата „Жабути“ с книгата „Жена в мрака“ (Uma mulher no escuro). Книгите на Рафаел Монтес са преведени и публикувани в повече от 25 страни.

„Пролог.
31 май 1998 г. – неделя.
Виктория се събуди от кучешкия лай, който идваше от съседския двор. Седна излашена в леглото и погледна през прозореца от втория етаж на къщата. Все още беше нощ. Навън, нейното любимо дърво се клатеше от силния вятър. Изсъхналите листа се откъсваха и се блъскаха в стъклото преди да паднат в задната градина. Купа с кутиите от подаръци пред шкафа приличаше на чудовищна сянка. Тя включи нощната лампа, взе Абу и остана вкопчена в бялото мече под чаршафа. Няколко секунди остана неподвижна и с широко отворени очи, втренчена в блещукащите в тъмното звезди, които баща й беше залепил на тавана. Беше жадна, но мързелът да слезе по стълбите и да иде до кухнята надделя. Беше невероятна и изморителна събота. За нейния рожден ден майка й и баща й бяха подготвили празник на принцеса. Дворът беше украсен със златни корони и цветни балони. Имаше огромна торта, сладкиши, хот-дог и пуканки. Приятелките й от училище и хората от тяхната улица бяха поканени. Виктория беше с рокля на принцеса, а мама и татко бяха й подарили най-хубавата панделка, която беше виждала някога, посребрена и с брилянти. Цял ден тичаше от единия край до други и заедно с нейните приятелки танцуваха под звуците на песните от сериала „Малките ангели“. Получи много подърци и накрая пяха заветното „Честит рожден ден“.
Сега краката й щипеха. Кучетата продължаваха да лаят все по-бясно. Беше странно, за разлика от котките на леля Терезиня кучетата по принцип бяха кротки. Виктория много обичаше да се търкаля в тревата с кучетата, цялата се оплескваше с кал, но майка й не й се караше. Сега се чу друг звук. Едно дълбоко и високо пръхтене, което изведнъж замлъкна. Идваше от къщата. Подаде си краката от спалнята, взе си очилата от нощното шкафче и все още вкопчена в Абу, се плъзна по пода с цветните чорапи, подарък от леля Емилия. Завъртя дръжката и направи няколко крачки напред, без да пали лампата. От родителската стая в началото на коридора се носеха писъци...“

Вниманието ни заслужава и Антонио Карлос Либерали Белото. Или, както всички го наричат Тони, е роден през 1960 г. в щата Сао Пауло и е бразилски музикант и писател. Тони Белото е известен със своите криминални и съспенс романи. Дебютира в литературата през 1995 г. с „Белини и Сфинксът“ , изключително успешен криминален трилър, в който Белото съчетава препратки към поп културата със сухия и директен стил на Ърнест Хемингуей. Главен герой на четири от осемте му романа е Ремо Белини. Той е завладяващ и сърдит детектив, нещо като наследник на детектива Филип Марло, и два пъти оживя на големия екран. Жъне голям успех и с книгата, „Дон“, публикувана през 2020 г. Разказва вълнуващата история на Педро Дон, млад мъж от средната класа, който става глава на банда, ограбваща домове в Рио де Жанейро през 2000-те години. Най-новата му книга – „Септемврийски вятър“, която спечели наградата „Жабути“ в категорията „Литературен роман“ през 2025 г., съчетава криминални сюжети, семейни тайни и исторически потапяния. Неговите криминални романи са преведени и публикувани в САЩ, Англия и Италия. В допълнение към литературната си кариера, Белото е широко известен като китарист на рок групата Tитани (Titãs), една от най-популярните бразилски рок групи.

Струва си да прочетем малка част от „Септемврийски вятър“:

„В деня, когато най-малкият му син изгуби своята девственост, Масимо Леонел организира оргия в една от най-големите си ферми. Разбирането за секс на фермера е вид „пробуждане, то е нажежаемата жичка, която води младите към тунела на зрелостта“.
Така се беше случило и с него много отдавна, когато улиците на града са били покрити с червена пръст, която италианците наричали вишнева. В днешното септемврийско утро, в което вятърът помиташе облаците по небето, Масимо се чувстваше благословен с потомството си – официалното – което се състоеше от трима сина. Имаше навик да казва, че жените са отегчителни, но без тях оргията не става. Беше решил, че ще предложи „едно специализирано разпукване“ на младия Алешандре. За целта Масимо Леонел беше избрал лично една девойка от престижния публичен дом „Ла Ликорн“. Той се славеше с това, че самият Хенри Кисинджър е техен клиент. Двадесет и две годишната Лаура, беше дългокрака като волейболна състезателка и с енигматичната си външност приличаше на египетска богиня. Веднага след уговарянето с нея на подробностите около обезчестяването, около пет седмици преди събитието във фермата, в която вятърът хриптеше като асматично дете, Масимо се обърна към Лаура с един вид профилактичен импулс:
– Искам да ти предложа допълнително възнаграждение.
Разговаряха в „Ла Ликорн“, в офиса на сводницата Селма, декориран подобно на съблекалните на „Мулен Руж“.
– Колко изкарваш, когато месецът ти е добър?
Селма пушеше цигара, застанала права до прозореца и побърза да отговори:
– Лаура изкарва много мангизи.
– Плащам двойно да си затвориш ковчежето до празника.
– „Ковчежето“ ? – попита Лаура.
– Путката – поясни Масимо.
– Лаура няма путка – поясни сводницата, издишвайки пушека от цигарата – Ни най малко пък ковчеже. Има пукнатина, която привлича като магнит държавни глави.
Фермерът извади чековата си книжка от джоба на панталоните и го остави върху масичката в средата на стаята.
– Навита ли си?
Освен магнетична, Алешандре заслужаваше да се плъзга по отпочинала пукнатина и сравнително лична, размишляваше Масимо Леонел...“

Няма как да подмина и бразилския писател, учител и изследовател, Жеферсон Тенорио роден през 1977 г. в гр. Рио де Жанейро.

През 90-те години на миналия век се премества със семейството си в гр. Порто Алегре. Налага му се още като дете да се адаптира към много различен климат и общество. Населението на града е съставено изцяло от потомци на европейски имигранти. Тенорио преживява насилствени полицейски сблъсъци, мотивирани от социалното му положение и цвета на кожата му. Жеферсон обаче превръща възмущението си в материал за литература и през 2013 г. започва писателската си кариера с романа „Целувката на стената“, избрана за книга на годината от Асоциацията на писателите на щата Рио Гранде до Сул. Творбата разглежда теми като изоставяне, расизъм и социална уязвимост от гледната точка на едно дете. Пет години по-късно издава втората си книга „Стела без Бог“, засягайки отново теми като неравенство и дискриминация. Историята разказва за борбата и смелостта на чернокожа тийнейджърка, която мечтае да стане философ и да намери своето място в света. Националното признание идва през 2020 г. с публикуването на „Другата страна на кожата“. В нея писателят разказва историята на млад мъж, който се справя с травмата от смъртта на баща си, чернокож професор. Читателят проследява предизвикателствата, пред които е изправен главният герой Жоаким, за да се впише сред съучениците си от колежа и как промените в живота му се отразяват на старите му приятелства. Чувствителнaта и силна история му носи наградата „Жабути“ през 2021 година в категорията „Литературен роман“. Правата върху книгата са продадени на страни като Китай, Швеция, Белгия и САЩ. Като цяло творбите му са преведени на френски, английски, испански, италиански, словашки, шведски и китайски.

Нека прочетем малка част от „Другата страна на кожата“, носител на наградата „Жабути“:

„Понякога ти си създаваше една мисъл и заживяваше в нея. Оттегляше се. И така си построяваше дом. Далечен. Вътре в теб. Такъв беше твоят начин да се справяш с нещата. В днешно време си мисля, че ти си тръгна, за да се превърнеш в мен. Не съм искал отсъствието ти да е завещаната от теб следа. Исках определен вид присъствие, дори и да е болезнено и тъжно. И въпреки всичко, в този дом, в този апартамент, винаги ще си тяло, което ще умира безспирно. Винаги ще си бащата, който отказва да си тръгне. Всъщност ти никога не си знаел да си тръгваш. До края вярваше, че книгите могат да направят нещо за хората. Ти обаче, влезе и излезе от живота, а той продължи да е груб. В предметите има спомен за теб, но все едно, че това, което е останало от тях ме наранява и утешава едновременно, защото са произведения на обич...“

------------