Ехо от съвременната бразилска литература – 2

Уважаеми читатели,
Спазвам обещанието си, и продължаваме пътешествието из пъстра Бразилия и нейните многобройни литературни таланти.

Голямо внимание заслужава творчеството на Консейсао Еваристо, важен двигател в бразилската съвременна литература. Разглежданите теми в творбите й са свързани с нейния житейски опит и се задълбочават в размисли върху расовата дискриминация и класовото и полово неравенство, което само по себе си е силен портрет на голяма част от бразилското население.

Консейсао е родена през 1946 г. гр. Бело Оризонте. Произхожда от скромно семейство и работи като домашна прислужница до 1971 г. Две години по-късно се премества в Рио де Жанейро, където завършва литература в UFRJ (Федерален университет в Рио де Жанейро), а през 1996 г. получава магистърска степен по литература. Навлиза в литературния свят през 90-те години на миналия век.

Значението на литературата на Консейсао Еваристо се крие в критичната и чувствителна позиция към историята на чернокожите в Бразилия. Тази позиция е очевидна още в дебютния й роман и най-известната й книга „Понсия Висенсио“, който разказва историята на чернокожа жена, която напуска дълбоката провинция в търсене на по-добър живот в големия град. Борейки се в търсенето на идентичност, срещу расизъм и тежестта на наследството на своите предци. През 2006 г издава своя втори роман „Алеи на паметта“. Роман, който изобразява живота в местна фавела (гето), предстояща да бъде разрушена, давайки глас на множество герои, които се съпротивляват на забравата и социалното изключване. А през 2015 г. получава наградата „Жабути“ в категорията за разказ и хроника за книгата си „Водни очи“.

Нейното творчество е от голямо значение за бразилското културно формиране и й донесе титлата „Литературна личност на годината“ от наградата „Жабути“ през 2019 г., а от е член на Академията по литература в Минас Жерайс.

Голяма част от нейното творчество от стихотворения, разкази, романи и есета са преведени на английски, френски, арабски, испански, словашки и италиански език. На вашето внимание предлагам кратък откъс от романа „Понсия Висенсио“.

„По време на една лекция започнах речта си, като заявих, че харесвам роднините си; някои харесвах повече, други по-малко. Отначало публиката се изненада, забелязах някои движения, които наподобаваха възмущение от началните ми думи. Ораторката за семейството си ли ще говори? Не! Имах предвид друг вид родство. Говорех за персонажите, които бях сътворила. Това са мои създания, което означава, че са ми роднини по права линия от първа степен. В моята привързаност към родата, имам роднина, когото особено харесвам. Това е Понсия Висенсио. Между другото, не винаги съм я харесвала. Не беше любов от пръв поглед. Научих се да я харесвам, защото тя предизвикваше любов в хората, и като говореха за Понсия Висенсио около мен, аз се спирах да слушам, и винаги намирах причина да я харесвам. За това реших да прочета историята й. Да прочета онова, което съм написала. Спомних са за болезнения творчески процес, пез който преминах до като разказвах историята на Понсия. Понякога, и то доста често, плачът на персонажа се смесваше с моя до като пишех. За това, когато някой читател, или читателка ми казва, че чуства буца на гърлото като чете отделни пасажи в книгата, аз казвам, че буцата е наша...“

Друга личност от литературният бразилски свят, на която си заслужава да се спрем, е Мариана Саломао Карара. Мариана е родена в гр. Сао Пауло през 1986 г. През 2009 г. завършва право. Академичният и практическият й опит е фокусиран в областта на наказателното право, и работи като обществен защитник.

Първата й публикувана книга е романът „Идилично“ (2007), а през 2020 г. романът „Ако Господ ме повика, аз няма да отида“ я нарежда сред финалистите на престижната бразилска литературна награда „Жабути“.

Два от романите й „Ако не бяха сричките на съботата“, и „Най-самотното дърво на света“ й носят наградата за литература в Сао Пауло през 2023 и 2025 г.

През 2019 г. Карара печели второ място на наградата „Guiões“ (Фестивал за сценарии на португалски език в Португалия) със сценария на игралния филм „Там искам да живея“ („É Lá Que Eu Quero Morar“).

Карара пише предимно романи и разкази, като често се впуска в съвременна художествена литература, поезия и хроники. Нейните произведения се открояват с разказите си от първо лице, с чувствителна проза, която разглежда теми като скръб, майчинство и сложността на справедливостта. Творбите й са преведени на английски и испански, и предстоят преводи на още няколко чужди езика.

Нека прочетем малка част от романа „ Най-самотното дърво на света“.

„Знаят много за любовта. Щеше да е по-добре да знаят по-малко, така щяха да ме довършат по-бързо. Те си мислят, че знаят много и за отровата, но не знаят повече от мен.

Моите едри и огромни клони минават над къщата, сянката ми е най-добрата на цялата нива. Преди много години на най-ниския ми ствол заковаха люлка. Между впрочем, те разбират също и от детство. Какво друго може да прави едно дърво, освен по цял ден да гледа хората отгоре. Това е малко гаден ъгъл, защото според тях отгоре гледа само Господ, и толкова. Може би да си дърво има своите привилегии, защото отгоре виждам много надалеч, а отдолу винаги виждам семейството да почива облегнато на ствола ми. Под короната на дървото по навик някой много обича другия, дори и под формата на омраза, така както двете сестри обичат. Много е нормално да идват тук и да страдат, понякога или е тих плач, или голям рев. Искам да кажа, че много рядко някой се спира тук долу безразличен..“

Днешното ни пътешествие завършва с Патрисия Мело Нешлинг, майстор на криминалния жанр.

Патрисия е родена в гр. Асис, щат Сао Пауло през 1962 и е известна бразилска писателка, сценаристка и драматург, широко призната, както тя обича да казва, с градската си проза, фокусирана върху структурното насилие. Нейните произведения са белязани от суров реализъм, социална критика и задълбочени изследвания на престъпността, патологиите и неравенствата в Бразилия. В литературата Патрисия дебютира през 1994 г. с „Aква тофана“, а през 2001 г. печели литературната награда „Жабути“ за романа си „Ад“, освен че получава множество международни награди. През 1999 г. е включена от списание „Time“ сред петте най-добри латиноамерикански автори на новото хилядолетие. Правата върху нейните произведения са продадени на Англия, Франция, САЩ, Германия, Италия, Испания , Китай, и други страни.

 В „Ад“, с който авторката печели наградата „Жабути“ за 2001 г. Се разказва сагата за наркотрафикант: от наблюдател до най-издирвания престъпник в Рио, от „Малкия крал“ до собственика на фавелата. Въздействащ портрет на бразилската социална трагедия и детството, изгубено в престъпления.

„Малкият крал“ на хълма Беримбау е на 11 години, казва се Жозе Луис и не е ходил на училище от шест месеца. Почти едновременно получава първата си заплата и първата си огнестрелна рана, нанесена от собствения му шеф. Като много други, той е син на домашна прислужница и най-голямото му желание е да си купи маркови маратонки. Мечтае за бял баща, който да го води на разходки, но знае, че истинският му баща е бил чернокож, пиел е и е изоставил семейството. Не намира радост в полета на едно хвърчило, но намира радост в полета на лешоядите. В Беримбау, Малкият крал не е крал на нищо. Той работи като наблюдател, заедно с други момчета на неговата възраст, в бандата на Милтао – истинският владетел на хълма. Катери се по черни пътища, сред въшки, измами, добри хора, мошеници, шивачки, бавачки, клюки, деца и картечници, Жозе Луис преживява хаотичното ежедневие на фавелата. Този типичен пейзаж от Рио де Жанейро – с неговата какофония от смях, телевизия, лаещи кучета и изстрели, всичко това Патрисия успява да пресъздаде прецизно и с майсторски умения.

------------