Аз прашинката

Аз прашинката

Мъжът отвори урната и започна да изсипва праха – първо по малко, после повече. Урната олекваше. Ръцете му трепереха. Наблюдавах го и макар че той виждаше праха, не виждаше мен, прашинката. Лекият ветрец ме понесе в своята посока. Боровата гора, макар и притихнала, с лека въздишка издуха хилядите прашинки, които всъщност бях Аз. Най-сетне съм лека, свободна, неограничена от никого и от нищо. Сега всяка частичка от мен живее своя живот, този, който аз нямах в тялото си. Теорията, че частта се съдържа в цялото, а цялото се съдържа в частта, ме интересуваше отдавна. И ето че едва сега я изпитвам върху себе си. Разбирате ли – изгориха ме в крематориума и аз се превърнах в безброй малки частички, в пепел. И във всяка частичка съм аз цялата. Всяка прашинка съдържа моята интелигентност, моите мисли, моите емоции, моите спомени, моя житейски опит. И моето ДНК, от което никой не се интересува. Защо казвам това ли? Ще обясня. Постепенно. Все още съм замаяна от всичко, което се случи с мен.

Първо, майка ми и баща ми не са ми майка и баща. Те ме осиновиха. Но никога не намериха смелост да ми го кажат. За най-важните неща вкъщи никога не се говореше.

Второ, мъжът ми не ми беше мъж по закон. Просто живеехме заедно. Така и не сключихме граждански брак за двадесет години. Не станах булка, не се видях в мечтаната бяла рокля и с бели цветчета в косите.

Трето, брат ми, както се подразбира, също не ми е брат по кръв. Но с него бях най-близка. Помагал ми е много, когато с моя опак характер забърквах поредната каша. Дори сега, когато на него се падна тежката роля да освободи семейството от моето физическо присъствие, усещам, че му олеква.

Четвърто, децата ми. Моите две момиченца Валя и Ваня. Само те двете са част от мен. За съжаление майка не им позволи да дойдат да се простят с праха ми. Дори няма да знаят къде е. За да преживеят по-лесно загубата, според нея. Казаха им, че ще го разпръснат край вилата, където мечтаех да живеем в наш дом. А сега цялата аз, разпръсната на безброй прашинки, се нося от вятъра в близката борова гора.Така няма да има къде да седнат да потъжат, да запалят свещичка по християнски обичай. Душите им ще се лутат, сърцата им ще кървят, но няма да намират изход. Те са още малки – едната на шестнадесет, а другата на седемнадесет години. Бяха моята сила и моята слабост.

Бях по-малка от тях, когато разбрах, че съм осиновена. Вярно е, че и дотогава не усещах особена близост с майка ми, но от този ден окончателно промених поведението си. Станах груба, започнах да пия, да вземам наркотици. Развалих успеха си в училище, но все пак успях да завърша средното си образование и постъпих в колеж. Прибирах се вкъщи само да спя, а понякога и това не правех. Имах случайни връзки с момчета, но общо взето любовта не ме вълнуваше особено. Когато наближих тридесетте се запознах с Мишо – един добър, малко по-възрастен от мен мъж, уравновесен, спокоен. Мислех, че с него ще си върна нормалния живот. Не се получи. Онова нещо, което изгаряше душата ми, неизвестността – коя съм, коя е майка ми, кой е баща ми, не ми даваха мира. Въпреки това, една година след първата си дъщеря родих и второто си момиченце. Мъчех се да бъда добра майка, но не ми се удаваше. Не усещах в себе си това, което наричат „майчински инстинкт“. Отдавах го на това, че аз самата не съм получила ласки и грижи от рождената си майка. Коя беше тя? Защо ме е оставила? Главата ми пулсираше. Отново започнах да пия. Първо по малко с приятелки, а после тихо и упоително вкъщи, сама, за удоволствие и успокоение. Тайно – когато децата са на училище, а Мишо на работа. През последните пет години не се криех. Получих усложнения с черния дроб и бъбреците. Когато бях замаяна от веществата се носех високо над проблемите на ежедневието и ми беше леко и приятно. Когато изтрезнеех, мисълта за липсващата майка ме връхлиташе отново. Завиждах на децата си, че знаят коя е майка им. А не подозирах какво им причинявам. Запълвах времето си с четене, четях много. Така ми попадна една книга, в която се развиваше теорията, че цялото се съдържа в частта, а частта се съдържа в цялото. Тогава не ми стана много ясно, но сега разбирам, че макар материалното ми тяло вече да не съществува, то се съдържа във всяка прашинка, която вятърът отнася нанякъде. Поне две от тях ще съпътстват децата ми и аз винаги ще бдя над тях. Сега, докато брат ми разпръсва праха в боровата гора, майка, татко и мъжът ми стоят пред вратата на вилата и си говорят за ежедневни неща – за времето, за обраслата трева, за съседското куче. За тях вече не съществувам – една досадна шепа прах. Забравили са, че нищо в природата не се губи. То само променя своята форма. Спомням си друга теория, не помня от кого, че човечеството всъщност сънува, че живее, но иначе отдавна е мъртво. Истинско безумие, но на мен сега това ми харесва. Излиза, че точно аз съм жива, а те не знаят, че са мъртви. Да, аз съм свободна, волна, мога да отида където поискам, да правя каквото поискам и никой да не подозира моето съществуване. Ще ги чувам, ще ги виждам, ще им внушавам идеи и мисли. Според теорията на когиталността информацията за цялата Вселена присъства във всяка една частица, а всяка малка част, включително човекът, съдържа информация за цялото. В този смисъл всеки човек е малка холограма, съдържаща цялата Вселена, която му дава силата да сътворява собствената си реалност чрез мисълта. Всичко е холограма. Частта съдържа цялото и цялото съдържа частта.

Не знам каква съм била в предишно прераждане, но знам каква искам да бъда в следващия си живот. Според Майкъл Нютън преди да се прероди, душата избира родителите си. Това е възможност да остана по-дълго с двете си момиченца. Искам да бъда техните деца и да им дам любовта, която не успях да им дам в този живот.А аз да почувствам тяхната майчина любов. До днес правих много грешки, преживях много обиди, озлобих се и съзнателно или несъзнателно си отмъщавах на всички. Отмъщавах на целия свят, че една жена, след като е освободила утробата си, ме е захвърлила. Може би е тъгувала, може би е нямала друг вариант, може би ме е обичала до болка. Може би моята душа е избрала нея, за да научи своите уроци. Или пък да натрупа грехове за следващия живот, когато отново ще я срещне.

Сега съм само една прашинка. По-точно безброй прашинки с еднакво ДНК. Ръцете на брат ми продължават да треперят, докато изсипват и последната частичка от мен. Урната е празна. А аз съм свободна. Не знам къде съм. Може би защото съм навсякъде и никъде. Не знам коя съм. Може би защото за първи път съм Никоя и Някоя. А вие кои сте?

------------