Картина в пет действия
1.
Защо да чета поетите,
когато ти си в снежинките на януари,
в кристала на ледените висулки от стряхата,
които звънят при докосване,
в трептящата топлина зад прозорчето
с индрише и бели дантели,
и в тихия огън на бъдника,
във всички несбъднати сънища...
Ти си по извървените зимни пътеки,
които отвеждат утрото ни
към бяло платно за рисуване.
2.
Защо да чета поетите,
когато държиш ръцете ми
в сянката на пауловния през април,
и ако за малко се усъмниш в истинността
на ароматните и гроздове
или в днешния ден,
птиците от клоните и се разлетяват
и запълват небесната празнота,
и другата – в теб.
Ти ставаш все по-уверен,
обичам това извисяване –
кара ме да танцувам танго
в дълга копринена рокля от маковете на май.
3.
Защо да чета поетите,
когато донасяш ухание на зрели смокини,
на сухи треви от безлюдни брегове
и несвършващи юлски нощи,
в които разбъркваш циан, кобалт, азурит
и рисуваш съвършеното синьо,
вплиташ в косите ми пясъци от южни морета
и светулки за перлен венец.
Останалото е август.
4.
Защо да чета поетите,
щом щурци все още просвирват в тревите,
а топлите ветрове не са тръгнали?
Всичките цветове на есента красноречиво пишат
сюжет – малко абстрактен, но и обещаващ.
През фините рибарски мрежи
слънцето прокарва лъчи, за да ме стигне,
докосва ме подобно теб, едва доловимо.
5.
Разбирам,
в теб има миг на колебание,
което ако пуснеш като хвърчило, носено от вятъра
между земята и небето –
ще останеш.
Но ти държиш въженцето в ръка
като начален стих – не знаеш
дали ще стане от това стихотворение.