След зимата да приберем в кашона скучните поанти очакваните и предвидените благозвучните дори и тези неосъществените предвкусваните тържествуващите...
Ако някой ме попита, ще му кажа: тя е прелетната сянка над шосето, ятото в мрежите на някой непознат и почти невидим като парата на чайник вятър.
В онзи свят, в който изговаряш “завинаги” и заживяваш там като наистина... В онзи свят, пребиваваш като в тайна квартира...
Разсъмва се като по ноти, аз обаче така не се научих да разчитам оплетените петолиния на всекидневието...
Някъде по средата на времето ще го срещна – момчето със светлия поглед...
Позволи ми да ти подържа света да го полюлея за секунда...
Помолих аз Луната да ми каже какво да облека на сутринта. “Защо се чудиш? Аз ще ти подскажа – облечи си твоята душа!”
В живота препусках безшумно, с криле от мечти и илюзии. Сляпа гордост следвах безумно по пътя от утъпкани рози.
Много рядко се случва да сънувам, но ето случи се сега. За друг сън не искам да бленувам. Ще го запазя като реална яснота.
Една сърна самотна си мечтае. С уморени очи търси тя покой. Но не знае, че дебне я опасност в мрака и тежкия зной.
