В часовника на Ботев аз се вглеждам и сякаш не в музейната витрина отмерва българските ни надежди, с които млад войводата загина.
Дяконе, говорят, че си жив. Кълнат се, че ти служат вярно. Знам, ти си весел, ала строг и справедлив. Знам, коленичиш само пред България.
Боже, дай на България слънчеви дни, дай на децата ни бъдеще светло – вярата в нас и след нас да кълни както пшеницата расне в полето.
Що за образност: „Сняг върху скелет овъглен“?! Няма образи. Мрак – влажен, есенен, стъклен.
Все нов е тоя свят – и все непроменен... Кой снощи с облаци – одрани овчи кожи – пребитото до кръв небе наложи и тук доведе този здрав и бодър ден?
По голия разкалян хълм една смалена къща върви. Нанякъде отива или се завръща? Самотно старо същество с душа от тъмнина и хлад.
Не поглеждай към бездната, там сирените адови пеят. Усмихни се на новия ден. Той е твоето осъществяване...
Дали не е мутирала във вирус? И гази не със лапи, а с вирусни вендузи, човешката ни горда плът?
Безлюдни улици и облачен покров, ръми приспивно нощното начало...
Пътувах до Созопол с Херцогиня. Така й казваха. Какъв късмет! И аз ту гледах морската картина, ту нейния чаровен силует.
