Рисувай, художнико, рисувай... Сътворявай космос, земя и небе. С птиците свободата си празнувай, политай дори с подрязани криле!
Пространството оцветено е във синьо и животът сътворен е в капчица вода, пречистваме душите си с хляб и вино, усетили Божествената сила на кръвта.
Потънах в тишината на мига – отрязък от вселенското ни време, а той като вълна разля се към брега, седефен спомен от мида да си вземе.
Градът в душата ми наднича, израснал сред светлини и шумове трамвайни, но аз в съня си нощем друмища пресичам...
Ела при мен тази нощ и в нейния плен остани. Ще бъда млада и дръзка, помниш ли – както преди.
Есента не е само тъга и спомен за отминали дни, по лятото изплакана сълза, отронена от детски очи.
Реката си тече като река и водите й нанякъде изтичат, тежестта си влачи все така и нищо от Пътя й не я отвлича.
Да тръгнеш, но да не прекрачваш прага си... Отсам прозореца самичък да проправяш пътя си. И той самият да те следва като твоя Ариадна, която нишката за връщане назад не е изпрела.
Да виждаш пролетния Вятър как лудува... В цъфналата вишна как издига бели венцелистчета... Как те танцуват като стотици малки сини пеперуди...
По-ярко свети от самото Слънце фенерът ти запален посред ден... И той е взрян във мен като самото Слънце.
