Навън нощта кристално чиста е в магия бяла и снежна луна. А сълза ме пари с болка неистова гасне и попива в снега.
Птица съм, птица с криле сломени, а пред мен – посока и далечното небе. Но как да литна като в мене болката вериги ми кове.
Не съм една от тези хора, които видимо ще се усмихват, а вътре скрили свойта завист и умора след теб в злоба ще избликват.
Защо ли раждаме се точно ние и кой от нас отговора крие. Появяваме се тук с плачещи лица, а заспиваме с надежда за други времена.
Дишам вампирски силно обичам и ада и рая достигам далече в безкрая...
Някога в една игра богинята Венера изгубила пантофката си от крака и от пантофката по днешните земи орхидеята във тъмно царствено цъфти.
Прозрачни воали изплетена нежност в нощ натежали тайна прикрита безгласно завита...
В топлите слънчеви дни искам от слънцето да си открадна лъчи и един слънчев лъч да поникне във мен...
Дарбата ми тъй невзрачна не съдете моля строго! Със перото съм прозрачна, и да пиша искам много!
Навън бе зима мразовита със сняг бе цялата земя покрита! В балкона, вън бе кацнало врабче, с замръзнало на парапета му краче!
