Една ударена от пръстите ти струна, познала стъпките на бягащите звуци, отвори непрочетената книга и спусна стълбата към низините...
Архангелски звън днес се чува ангелски хор с радост празнува архангелът на войнствата небесни водил битки с дракона нелесни.
Омар Хайям умислено ме гледа, от своя Рубаят във Нишапур и сякаш казва ми, човеко не тъжи, отминалото зад гърба ти, остави го.
Преди да свърши този ден желая да ви разкажа приказка от рая. Не вярвате? Все пак ще се опитам да включа моя стихотворен ритъм...
Защото ти не съществуваш. И си измислен в редовете. Понякога те виждам във съня си, докато скитам в градовете.
Защото аз не съществувам. Ти ме измисли в редовете. Понякога ме виждаш във съня си, докато скиташ в градовете...
Не си ме пожелавай... Ще се сбъдна. Не обременявай падащи звезди. Те просто искат вкъщи да се върнат. Да паднат, откъдето са дошли.
Отдавна се превърнах в теб. Наричай ме превзета територия. Не помня нищо. Нямам си „без теб”. И имам всичко. Само на теория.
Морето се е сляло със небето. По-красиво от картина на Пикасо. Но всъщност е така далечно. Представям си, че го придърпвам с ласо.
Не искам да обичам празна стая, в която няма никой сутринта. Животът в нея бързо си отива, затворя ли и входната врата.
