Ти за мен що носиш, о годино нова! Пак ли тяги и мъки, и болест готова?
Не е юнак, не е поборник, тоз що работи за добро, когато всички го подмятат, кога му дават и сребро.
Един до друг лежат – от сътворението на света навярно – жената и мъжът. Той спи, ръце разперил ...
Капе, кехлибарен, от дървото клеят – скоро ще изсъхне старата череша... Знам – най-свидните черти ще избелеят и най-трайното ще се превърне в „беше”.
Ний само открехнахме малко вратата. Ний само се учим да ходим по небесните пътища, ний само...
Навсякъде е бяла тишина – тъй както в песента се пее. Навън е нощ, с усмихната Луна и вятърът на нея се люлее.
Взели са ме триста дяволи – все на някого съм крива. Ангелите ме забравиха и душата ми се свива.
Никога не казвай: край! Краят е едно начало. Ада бъркаме със Рай. Черното излиза бяло.
Не съм златната рибка – не сбъдвам желания. Не чета вечер приказки. Не скъсявам разстояния.
Двама мъже спират дъха ми – две различни планети. Единият – баща на сина ми, другият – в ноти оплетен.
