Слънцето грее, пчелите жужат и всичко е топло и цветно! Под жаркото слънце на плажа лежат хора – дошли на морето.
Обичам белия лист – той е ново начало. Рисувам с думи мечтите си, душата изливам си цяла.
Прибирам се в старата къща – във спомени свидни заключена... Никой на прага не ме прегръща, а къщата е полусрутена...
Един живот – живей го както трябва, не се поддавай на случайността! И тайничко не се надявай, че ще излъжеш кармата!
Горчива истината е била и всички я наричаме такава. И честичко се крием зад лъжа, че уж не искаме да нараняваме!
Не сте ходили, да кажем, на Малдивите. Много са далече. Там отвъд... Все пак съществува вероятност да ги видите...
Понякога си мисля през нощта: Каква неистова борба се води между войнствената глупост на света и бранещата мъдрост на природата!
Беше кратък – както други път – градският ми сън под селска стряха. Чувам: разприказва се дъждът и петлите дрезгаво пропяха.
Не знам каква е тази странна дарба – и видима, и не съвсем. Ала разбрах...
Там, където думите свършват, започва Домът. Не онзи с ключ и покрив, а онзи, в който душата се прибира, без да пита.
