През всички тротоарни кафенета премина есента и с дъжд поляти прекъснаха те своята щафета и ми изглеждат някак непознати витрините и старите дървета...
Остана ми само тази награда петък вечер с “Пиня колада”, в клуба нощен, забравили всичко да се спасяваме поединично.
Ще се срещнем, море, чувам твойте вълни и ти моите стихове чуваш... аз не мога без теб..
Любовта ми даде своите криле и ме остави да летя и да обичам... Превързах своето сърце... сега вървя към теб... дори не вярвах на очите си...
На Слънчеград по хълмите минава със тихите си стъпки есента, дърветата красиво позлатява и който види нейната следа вълнуващо разказва на децата...
Пътуваме из вечността. Затваряме очи... и някъде се скитаме. Дали съм аз или пък друг...
От Париж до Доха, че и по-далеч квантова епоха почна с кванти реч...
Септември е вече. В стъклата оглеждат градините не много далече разцъфнали пъстри гиргините...
Омръзна ми да бъда все сама, сред книги, сборници, задачи... Уж с приятели на дискотека и кафе, а все сама...
Коя съм аз? Какво съм била? Какво ще стана? Израснах без баща, без твърдо мъжко рамо. И все сама, създадена с любов...
