Горчива истината е била и всички я наричаме такава. И честичко се крием зад лъжа, че уж не искаме да нараняваме!
Не сте ходили, да кажем, на Малдивите. Много са далече. Там отвъд... Все пак съществува вероятност да ги видите...
Понякога си мисля през нощта: Каква неистова борба се води между войнствената глупост на света и бранещата мъдрост на природата!
Беше кратък – както други път – градският ми сън под селска стряха. Чувам: разприказва се дъждът и петлите дрезгаво пропяха.
Не знам каква е тази странна дарба – и видима, и не съвсем. Ала разбрах...
Там, където думите свършват, започва Домът. Не онзи с ключ и покрив, а онзи, в който душата се прибира, без да пита.
Тя стоеше на прага на деня. Пред нея – светът, какъвто би могъл да бъде. И не каза нищо. Нито реч, нито лозунг, нито клетва. Само замълча...
Гласът не идваше отвън. Идваше отвъд. Той не беше шумен. Не настояваше. Не обясняваше.
Има моменти, в които не мога да кажа нищо. Не защото нямам какво, а защото всяка дума е прекалено малка за това, което душата ми иска да изрече.
Среднощен бриз косите нежно ми погалва и любовна песен тихо на ухо ми шепне, приканва ме със своите длани нежни в прегръдката му да потъна, да забравя грижи и да се отпусна.
