Те се вплитат, потапят, направо излитат от вълните съвсем до брега Натежали от смисъл Натежали от стон...
Животът, необхватен като вятър бръмчи, свисти, лети и без крила Живот, катарзисен като театър побира се и в сричката една...
Не слушай днес как тишината В съмнения душата ти гребе Чуй как вселената потръпва За да ти подари небе.
Ако хвърля звезда във безкрая кой ще може да я улови сътворявайки в себе си рая на отново родени мечти...
Поредна година отнасяш, море! Тънки пясъчни пръсти дни последни пресяват. Декември догаря в капки восъчен стих по скали ослепели стъпки в спомен оставям.
Ако бях се родила на юни сестра, и кръвта му младежка в мен неспирно да блика, щях на лятото синьо да нося дъха и на вятъра луд да съм лика-прилика.
Повика ли ме, есенно море? Или е стон от неизбежна зима? С мъгливите си, приказни ръце, стопли ме, че душата ми изстина!
Трополеше ноември със своя файтон. Кочияши му бяха мъглите среднощни. Пожълтели листа в неочакван синхрон, затанцуваха валс под светкавици мощни.
За тръгващите си момичета... И момичетата, отиващи си само за календарните месеци. За момичетата мъчно влюбени в онзи, стария Созопол.
Понякога душата разсъбличаш ми... Понякога във дрипи я обличаш. Понякога покръстваш ме с молитви... Понякога некръстена посичаш.
