Планетарен студ. Космическа зима. Сред въглени тлее щурецът. До скелет оголена, зъзне стената. Над урвата висва орел обречен.
Премръзнал град. Редовни влакове. Квартали с горестни бои. Човекът нищо не очаква. А нещо все пак предстои.
Сама съм, ничие присъствие не е оставило следа във паметта ми.
Колко много театър в живота ми. Колко много измислени роли!
Превърнат ли ни в сънища моретата и ако без тях не може да те има – далечни ще са волните безбрежия, които няма никога да видя...
Остана любовта ми във Лефкада от моста на въздишките да чака отново да се върна – да си върна пречистена след гмуркане душата...
Сеизмографи прислушват земята: чувствителни – трептят, бележат, измерват земетръсите – близки, далечни...
Нощ студена, безлунна. Нощ на угаснали свещи и на изгубени сънища. Нощ като нож, хлътнал до кокал.
Траурен марш на църковна служба, навява спомен за далечна и скорошна дружба. На война света разярен завари, майката земя погълна двамата другари.
Като тиха стъпка се появява, без да я очакваш и ни взима ни дава, ни по малко, ни по много нито да си някой друг в друго.
