Страх ме е... Колко пъти казвала съм тези думи. Колко пъти съм се спъвала във тях.
Стоя пред теб море, а ти ме молиш... да ме нарисуваш. В зелено искаш ти, а аз – във цвят“небе“.
През мене ти премина ураганно. Остави ме бездомна, празна, тъмна. Замръквам тихо бездиханно и стъпвам по земята – бездна стръмна.
Μόνο αν έκανα ένα λάθος διαφορετικό Δεν ξέρω αν θα είχα το αποτέλεσμα αυτό Μιά κίνηση διαφορετική στα χρόνια Ίσως τώρα να μην με σκέπασαν τα χιόνια
Когато животът ми се преобърна като ръкавица, захвърлена след зимата, нищо видимо не се случи; просто изведнъж станах добра към околните...
Той какъв ми е? Брат, сътрапезник, любим? Мисълта съживи, хоризонта извая. Друго нямам какво пред съда да призная.
Колкото пъти погледна нагоре – той проветрява. Винаги е отворено само едното крило на прозореца. Може би проветрява след гости...
Ето го човека – в натежалата от плод градина с прабиблейската си половинка; всеки е зает с посилното, определено свише...
Да се оплаквам от самотност? Смешно е – сред тази полудяла Ниагара от гласове ту ясни, ту размесени, от толкова лица – като на гара.
Навярно краят наближава, щом сетивата се изострят. Сега случайните лъчи надежда не могат вече да ме стоплят.
