Среща с песента

Малко след полунощ, детското отделение утихна. И последният малчуган беше изписан, след като получи помощ, лекарства, бисквити и голяма чаша горещ шоколад.

Нямаше нищо за правене и с колежката ми – Джил се зачудихме дали да не идем в залата за игри. Да погледаме телевизия. Но точно тогава телефонът иззвъня. Старшата вдигна. Ние наблюдавахме. Кратки отговори... Напрегнато изражение... Затвори. Погледна ни и разбрахме, че нещо не е наред. Рапортът беше кратък. Водеха ни дете с тежка диагноза, поставена преди около шест месеца. Всъщност диагнозата беше безнадеждна.

В същия миг се ядосах на себе си, че приех да заместя приятелка, за тази смяна. По принцип отказвам детските отделения. Не мога да гледам страдащи деца. Това ме убива.

След десетина минути, една сестра, отвори двойната врата пред Госпожа Смит и дъщеря й – Ели. Връчи ни папката с документи и изчезна. Посрещнахме новите с пресилени възклицания и усмивки, за да скрием колко сме потиснати.

Майката – красива, млада жена с големи кафяви очи и кестеняви къдрици стискаше нервно ръката на дъщеричката си. Тъмните сенки под очите й издаваха сълзи. Много сълзи.

Ели – прелестно, умалено копие на майка си, вървеше някак делово. Без да поглежда встрани.

Настанихме ги в най-хубавата стая. Дежурният лекар и старшата веднага влязоха при тях. Ние се направихме на заети, зад високия плот на регистратурата, но не изпускахме от очи вратата. Първо излезе старшата. Беше взела проби за изследвания. Повика Джил, с молба веднага да ги свали в лабораторията. След малко, излезе и докторът. Припряно извади телефона и забърза към кабинета си, говорейки с някого. Минути по-късно, в отделението заприиждаха различни лекари. Всички се събираха при него. Изглеждаха угрижени. Напрежението се усещаше във въздуха.

– Кати – старшата изникна до мен неочаквано. – Стой при детето! Трябва да говорим с майката.

– Разбира се – влязохме заедно в стаята.

– Това е Кати – делово започна сестрата. – Тя е здравен асистент и сега ще поседи с нашата пациентка, защото дежурният лекар иска да поговори с Госпожа Смит.

– Ще се върна бързо, скъпа – каза майката и целуна дъщеря си.

Ели седеше с гръб облегнат на таблата. Рисуваше нещо в малък скицник, разтворен на коленете й. До нея, от полуотворена кутия надничаха цветни моливи.

– Искаш ли да ти покажа една магия? – Започнах напористо. Този трик винаги работеше. Децата го харесваха. – Искаш ли да позная как се казваш?

– Ели – изстреля тя, без да ме поглежда.

– Ееее, ама аз трябваше да отгатна. Добре. Сега ще позная на колко си години!

– На шест! – Ели вдигна очи към мен и погледът й ме прониза. Сериозен, спокоен, пълен с примирение. Това беше поглед на осъден, който приема участта си, с достойнство. Почувствах се глупаво.

– Ти сигурно знаеш... щом работиш тук... – тя продължи гледайки ме право в очите. – Днес ли ще умра?

Думите й ме удариха като плесници.

– Какво говориш Ели? – отговорих заеквайки – Защо да умираш? Ти си тук, за да оздравееш. – Чувствах се гузна, защото знаех диагнозата. Знаех че лъжа.

Ели задържа погледа си върху мен още миг. После поклати глава, сякаш казваше: “Знам, че ме лъжеш” и се върна към рисунката си.

– Мен не ме е страх – продължи тя. – Само ми е мъчно за мама, защото много плаче. Тя се крие от мен, но аз виждам.

– Ели! – аз се заинатих. – Тук никой не умира. Разбираш ли? Децата, които идват при нас, оз-дра-вя-ват!

Малката не ме погледна изобщо. Само отново поклати глава. После нежно разбърка моливите, докато намери тъмно-син и започна да запълва нещо на листа.

– Може ли да видя какво рисуваш? – Смених темата, с тайната идея да отвлека Ели от ужасните мисли за смърт.

– Звездички. Казват, че когато някой умре, става на звездичка. Ще светя на мама. От небето.

Отново! Гърлото ми се схвана. Преглътнах с мъка и усетих как в мен се надига негодувание. Детето вярваше, че умира. Не можех да оставя това така. Защото е казано: “Ще бъде според вярата ви!”

– Защо мислиш, че ще умреш?

– Оня доктор каза така на мама. Аз не съм подслушвала. Вратата беше притворена и го чух. – Произнесе тя с равен тон.

Направо заврях отвътре:

– Кой доктор?

– Ами не помня. Там един доктор, в една друга болница...Ние ходихме и в други болници.

– Аха. И какво точно каза?

Ели вдигна глава. Впи поглед в мен и имитирайки доктора, бавно произнесе:

– Освен ако не стане чудо, госпожо Смит.

Негодуванието ми прерасна в желание за съпротива.

– Може да не е говорел за теб.

– За мен беше. Знам защото мама се разплака – Ели говореше, рисувайки. В гласа й имаше само тихо примирение.

Това беше капката, която преля:

– Чудо? Добре. Нека да е чудо. – заявих твърдо. – Нашите лекари правят чудеса всеки ден. Просто са добри магьосници.

Малката вдигна глава и ме погледна така сякаш бях последният наивник на света:

– Няма чудеса – заяви тя. – Няма магьосници.

Даан! Точно в слънчевия сплит. Направо ми спря дишането.

– Това пък защо? – почти извиках от възмущение.

– Така казва Фрея. От нашата група. Тя е умна. Знае всичко.

– Няма как да знае всичко. Фрея е на шест. Като теб. Нали?

– Да.

– Значи Фрея греши.

Всичко в мен изригна. Като вулкан. Пратих всички професионални правила по дяволите. Цялото ми същество беше устремено към една цел: Да върна вярата на Ели. Нейната вяра в нейното Утре:

– Аз съм по-голяма от Фрея и знам по-добре. Живяла съм по-дълго от нея, учила съм повече от нея и съм виждала много неща. Например чудеса. Те са навсякъде около нас. Просто не всеки може да ги види.

– Как така? – Ели за пръв път ме погледна с любопитство.

– Ами така. Чудесата отиват само при хората, които вярват в тях. Другите не могат да ги видят и казват че не съществуват.

– Не те разбирам – детето разтърси красивите си къдрици, но сега в погледа й се появи нещо ново. Искра любопитство? Надежда?

Тази малка искра блесна в съзнанието ми като мълния. И там в светлината й видях:

– Сега, ние с теб ще направим едно вълшебство – заявих сериозно. – Ще видиш, че чудесата съществуват.

– Аз какво трябва да правя? – попита Ели.

– Слушай и повикай чудото! Покани го! Приеми го! – отвърнах аз и песента сама си проправи път навън:

– “Пуустаааа младост маале...”

Пеех тихо. Звукът леко отекваше в празната стая и звучеше мистично. Ели ме гледаше като омагьосана. От време на време мърдаше устни, сякаш искаше да повтори някоя дума. Когато и последният тон се разтвори в тишината, тя въздъхна дълбоко и се усмихна. За първи път. После се наклони към мен и прошепна:

– Аз не разбрах думите.

– Защото са вълшебни – прошепнах й аз. – Сега просто ще чакаме и чудото ще дойде. Нали?

– Да. Искаш ли да ти нарисувам нещо? – неочаквано енергично, тя смени темата.

– Да. Нарисувай ми слънце, моля?

Малката отгърна нова страница, избра моливи и започна.

След няколко минути в тишина, вратата се отвори. Госпожа Смит застана на прага. Изглеждаше объркана.

– Заповядайте, Госпожо Смит – станах, за да й отстъпя стола до леглото. – Добре ли сте? Всичко наред ли е?

– Да... – Тя ме погледна, понечи да каже нещо, но се отказа.

– Искате ли чаша чай? – това винаги помагаше.

– Да. Благодаря. Май имам нужда точно от чаша чай.

– Чудесно. А за художника – горещ шоколад? – Ели ми хвърли бърз поглед и кимна.

Докато приготвях напитките, в кухненския бокс на отделението чух раздвижване. Стъпки. Гласове. Дежурният. Старшата. Нещо се случваше. Някаква суматоха. Изтръпнах в лошо предчувствие. Грабнах подноса с димящите чаши и изхвърчах навън. Дежурният лекар излезе от стаята на Ели и отново грабна телефона. По коридора сновяха неговите колеги, обсъждайки нещо. Всичко, което успях да чуя беше: “Грешка...никой не е видял...твърде дълго, наистина...”

Това ме напрегна. Ами ако съм сгрешила с тая песен? Ако съм дала напразни надежди? Отворих вратата на стаята в очакване на нещо страшно, но... Там майка и дъщеря бяха застинали в дълга прегръдка. Ели, изправена на колене в леглото, галеше косата на майка си. Госпожа Смит се усмихваше през сълзи вкопчена в детето:

– Било е грешка – със задавен глас проговори тя като ме видя.

Усещах. Само усещах за какво говори. Не смеех да повярвам. Исках да го чуя.

– К-Кое? – заекнах докато оставях подноса на масичката.

– Всичко – отвърна майката. – Някаква цифра... или запетая, на грешното място... Не знам... Аз... Те ми обясниха, но аз... Не знам. Някой е сбъркал нещо с отчитането на резултатите. Шест месеца сме живели с тази грешка. С този кошмар. Повториха всички изследвания. Няма болест. Ели е здрава.

“Да!” – изкрещях в съзнанието си. – “Да!”

Ели обърна глава и ме погледна съзаклятнически. После пусна майка си, седна до скицника и много съсредоточено написа нещо. Откъсна листа и ми го подаде с две ръце:

– За теб – каза простичко, с усмивка.

Под голямото златно слънце, с неравен, детски почерк пишеше: “Вярвам в чудесата. Благодаря за песента!”

Стоях там с поглед вперен в листа. Гледах го как трепери в ръцете ми. Препрочитах краткото послание и със всички сили се стараех да не заплача. От щастие.

Разбира се, всеки може да мисли, че това е било просто съвпадение. Но ние, с Ели знаем: Песента направи чудо. Защото чудесата се случват само на онези, които вярват в тях.