Пред родния край – поклон!..

Пред родния край – поклон!..

Неотдавна излезе от печат и бе посрещнато с голям интерес поредното, седмо краеведско изследване на писателя Никола Филипов „Долни Воден – минало и настояще“ (изд. FastPrintBooks, 2026). Сам авторът, който живее в Лондон, но често се връща и у нас, е отдавна познат и на българските читатели. Участвал е в десетина сборници и антологии на български, руски и английски. Публикувал е над 20 свои книги на различна тематика, някои от които са претърпели по две и три издания. По-известни от тях са „Воден през вековете“ (1996 г.), „Що е то Лондон и що прави нашенецът там“ (2007, 2010, 2012), „Bulgarians Around London“ (2014), „Наш Лондон и как в нем обустроиться“ (2015), „Воденски манастир „Свети Кирик“ (2016, 2018), „Why Brexit? Here Is Why!“ (2018), „Не сади лозе големо“ (2019), „Картини от моето време“ (2021)... А някои сайтове през 2012 г. поставят „Що е то Лондон...“ сред десетте най-четени книги от съвременни български автори. Новото изследване на Филипов също е впечатляващо с богатото си фактологично съдържание, резултат от дълъг и много прецизен труд. „Възникване“, „Културно-просветна дейност. Училищно дело...“, „Читалищно дело“, „Църковно дело“ и пр. са само част от главите, съграждащи този и несъмнено научен сборник...

Що е това „краеведство“, което у нас има своите утвърдени традиции и е духовна страст на Никола Филипов? И има ли смисъл от него днес в смазващия обществен хаос, завладял безапелационно страната?

В Уикипедия четем: „Краеведството включва дейността на държавни институции, обществени организации, както и частни лица за издирване, изучаване и популяризиране на публикации, документи и материални за даден район. Нематериалното наследство, включващо в себе си обичаи, традиции, фолклор, се обвързва с етнодемографските характеристики на населението в историческа ретроспекция, а материалното показва етапите в социалното и стопанското развитие на населеното място.“ А в послеслова си Филипов добавя: „Но описване историята на което и да е селище е безкраен процес, защото за всяко събитие, за всяка сграда и за всеки човек могат да се изпишат по много страници. Така че нека тази селищна история бъде началото, от което бъдещи краеведи и изследователи да продължат да я обогатяват!“

Докато се запознавах с текста, у мен все по-настойчиво се зараждаше въпросът: кому са потребни подобни, макар и задълбочени заглавия? И не са ли те нещо отвлечено, пулсиращо в свой далечен хоризонт, извън проблемите на реалността? Защото тези проблеми крещят да бъдат чути и съзрени дори от най-големите оптимисти, хранени обилно с официални търчи-лъжи. България отдавна няма свой национален идеал, нито държавна визия занапред. Нито самостоятелна политика. Нито сериозна икономика. Нито боеспособна армия. Демографската катастрофа тихо, но упорито обезлюдява цели области и пълни гробищата. Затваря училища и досега е заличила от регистрите близо 400 селища. Корумпирани борят корупцията, а емиграцията е намаляла, защото който е могъл, вече е „оттатък“. Неописуема глупост е надеждата „младите“ да се завърнат от странство и авторите й трябва да се поставят под запрещение. Кои млади? Тези от първите емиграционни вълни, вече към 50-годишни? Или децата, родени там и посещаващи неделните училища веднъж седмично? Та те са рожби на друг един, далеч по-цивилизован свят и при пристигането им ще ги срещнат само голата поляна, равнодушието и неприятното стъписване. И вонливата демагогия, че и ние сме като наш Петко с мъжете – сиреч, в ЕС, а не откровено разграден двор. В който сред руините господарски се разхождат всякакви чуждестранни наглеци. Сдушават се с наши майкопродавци и дояждат тленните останки на републиката. Народът? Глас народен – глас в пустиня. На когото след избори имащите власт показват неприличен знак и се оттеглят по върховете на блажното съществуване. А шест милиона работещи бедни, пенсионирани наивници, че все още значат нещо и всякакви още безлики човеци могат да избират между черното отчаяние и грозната апатия – изборът е свободен и демократичен, а бедняшкото достойнство не е на мода. Или, казано по евроатлантически: кеф ти риба, кеф ти паламуд...

Защо отново рисуваме песимистичната трагедия на нашето време и къде тук е мястото на краезнанието?

Защото и то, в дълбокия си смисъл, е част от тлеещата, но неугасима жарава на официално загърбвания, ала жив нашенски си, дрипав, недолюбван, но горд патриотизъм. Надживял тегла, робства, унижения. Продаван и сега от политически еднодневки, но винаги отхвърлящ оковите. То, именно то съчетава минало и настояще. Поднася ни факти и ни кара да правим изводи и да мислим, мислим, мислим... С широко затворените си очи да съзрем най-накрая, че България е била и ще бъде, независимо от трусовете на съдбата. И всеки написан ред от добросъвестен изследовател, дори за най-затънтеното кътче на родината (а е правилно да различаваме в 21. век. родината си от държавата – между тях зее дълбока пропаст), ражда нова искрица осъзнаване и глътка свобода.

Да, краезнанието се оказа олтар на националната памет, идваща от време оно и през настоящето отваря двери към бъдещото време. Неговите радетели са факлоносците на това знание и познание за самите себе си и за делата, които сме сторили и творим. Сред всички тях духовната пристрастност и създаваното от Никола Филипов буди уважение, увличайки читатели и последователи у нас и в диаспората. Новата му книга „Долни Воден – минало и настояще“ е само поредното успешно стъпало в творческата му дейност и съм сигурен, че ще бъде част от още много такива. Попътен вятър на книгата ти, Никола, а на родния ни край – поклон!..

------------