Животът ни – прощален дар за вечността...

Животът ни – прощален дар за вечността...

Medicina fructosior ars nulla – Няма по-полезно изкуство от медицината – е прозрял в дълбоката човешка древност Плиний и едва ли някой би отрекъл, че без нея светът не може да съществува. Тази тема неотменно съпровожда творческите търсения на проф. Златимир Коларов, заедно с друга една тема, която единствен авторът разработва мащабно, системно и задълбочено у нас. От лични наблюдения, нравствени позиции и философски заключения: темата за войната и мира. Която и днес, в грубата си и тревожна реалност, барутно вие пред портите на редица държави, а библейските Конници на Апокалипсиса очакват своя звезден час. Тези два преливащи се хоризонта, сред които людете се раждат, съграждат каузите си и отлитат към предците, са интелектуални стожери в книгите на Златимир. Олицетворяващи, заедно с още много разкази и сценарни разработки, несъмненото му дарование. Поставящо го сред водещите писатели на съвременна България, а и далеч извън нейните граници...

Сега пред нас е книгата „Съдби – още автентични лекарски истории“ (изд. КЛМН, С., 2026 г.), с подзаглавие „Всичко написано е преживяно. И съпреживяно.“ Пета поред след сборниците „От куфара със сувенири“, „У нас и по света“, „Във вихъра на въртележката“ и „Нови лекарски разкази“, съставена от три части – „Разкази“, „Дълги разкази“ и „Други разкази“, тя продължава безкрайната сага за страданията на ближния. С които писателят се сблъсква десетилетия наред, надмогвайки разпада на тленна плът и разбита психика у кого ли не и на каква ли не възраст. Кой знае – може би утре и нас това ни чака? Все пак, така сме моделирани от Създателя, та винаги да крием в лоното на прашното си битие мъничко оптимизъм. „В очите на болния – споделя Златимир Коларов в едноименния си текст – има всичко, което може да се съзре в нечии очи, понякога прикрито, друг път изявено – паника, страдание, мъка, болка, страх, усещането за пропиляно време, за наближаващ край и едновременно с това капчица надежда за изцеление и, дай Боже, за още мъничко живот, ако не години, то поне още два-три месеца, може дни... И много неизплакани сълзи има в очите на болния. Напират да бликнат, той ги преглъща с усилие и продължава да впива тревожен поглед в човека срещу себе си...“

Кои са „героите“ в тези 33 разказа на знаковия сборник „Съдби“?

Ами... аз, ти, той... и те. Всички по ред, когато му дойде времето! Наблюдавани от натура, страдащи неволници в сивия гмеж на уличната тълпа. Едни от тях са представители на социалната низина, други – на различни нива в гражданската пирамида. Част от героите – почти неуки, или слабо образовани и пак други – с академичен професорски статус: „Анелия от Петрич“, „Чичо Петко“, „Депресия“, „Бутилка тъмен кехлибар“, „Ани Ганева“ – нека не изреждаме повече. Всички типажи са подвластни на биологичния си календар, който връхлетялото ги и (не)овладяно страдание удължава, или равнодушно съкращава. Ако не е изпреварено от тревожна изповед в здравния кабинет. Но разказите на Златимир, прилични на снимки с ретуш от професионалната му практика, имат дълбок морален контекст. Изсечен в кратки послания към читателя за смисъла на живота преди и след връхлитащото нещастие. Става ли личността по-добра и отговорна пред себе си и околните, или продължава да крачи обречена в равнодушието на дните си? Осъзнава ли най-големия дар за мислещата плът – правото на живот в цялата му безбрежна красота, втъкана обаче в плашещо кратък миг? Защо хората, уж толкова различни, в екстремни моменти отприщват едни и същи атавистични страсти, кипящи векове в кръвта на предците им? Защото личността не е само физика и интелект. Тя е късче от разноликия и все пак здраво споен градеж на обществото. И ето: темите за физическата болка неусетно се преливат в казуса за стойността на отделното „аз“ в общия купел на поколенията. „Самотата сами си я създаваме – отбелязва писателят в разказа „Мишо“ – като забравяме, че има хора, които помагат безкористно и всеотдайно. Слабост е да се оплакваш, че си самотен. Истинската самота идва, когато всички те отблъснат и забравят, че те има. Това вече не е слабост, а безсилие пред чуждото безразличие и егоизъм.“ Този фрагмент от втората част на сборника, заедно с „Малкия хълм“, „Всеки сам кове съдбата си“, „Огърлицата“, „Зула“, илюстрира в последователността на авторовия замисъл един по-висок идеен, етичен и естетически етап на повествуването. В който си дават среща трудно разгадаемите дебри на подсъзнателното; на апатичното отчаяние и смазващата депресия на африканката – дърво без корен в широкия свят. И старата жена от „Огърлицата“ – кретащ некролог, превърнала надеждата да види „своите“ в ръждива съкровищница на гърчещи се спомени. Поръсваща всяка от отредените й сутрини с жалка надежда, повяхваща пак всеки ден в паяжините на неслучващото се. Избуяло върху философията, че животът е студен и тежък камък. Който нито може да се премести, нито да се счупи и човек трябва само да чака, за да отиде при умрелите. „Гледах я – изгърбена, свита, „черно камъче, което чака“ – си помислих. Селяните толкова бяха свикнали с нея, че не я забелязваха, не я и помнеха – бе едно безмълвно и безлично нещо в напечения от слънцето живот през лятото и в побелелия от студ живот през зимата. Възприемаха я като кучето, което слушаше разговора ни на пейката пред хоремага – знаеха, че съществува, но не помнеха как изглежда и защо е там...“

А третата, последна част – „Други разкази“, е предимно споменна и документална. Редовете „В сянката на стария орех“ навяват копнеж по детството и ранните години, а иконите на предците извикват в очите късни сълзи. Впрочем, още много може да се сподели за новия сборник „Съдби“ и има защо – творческите му достойнства не са едно и две, но той трябва непременно да бъде прочетен. По редовете му е запечатана ярка и въздействаща плетеница между реализма – грапав, невинаги лицеприятен – и дълбоката съпричастност към страдащите човеци. Хуманността и професионалната етика далеч надхвърлят учтивата дистанция между лекар и пациент, превръщайки се в кауза за правото на пълноценно съществуване. За щастието да се къпеш в лъчите на живота здрав и за закъснялата равносметка, че е изтекъл като пясък през пръстите поради небрежност. Философската концепция на творбите внушава, че мирът, здравето и щастието са плодове от една и съща клонка: клонката на изстрадания и проверен на практика разум във всичките му безбройни измерения.

А за лекарите – какво? Приказваме как един бил голям специалист, друг не бил еди какво си. Един преглеждал бързо, друг карал да чакат. Срещнем ли познат доктор на улицата, веднага се провикваме: „Постой малко да те питам, що вчера ме стягаше шапката?“ И кой от нас е отправил към познатия си лекар обратния въпрос: той как е, здрав ли е и има ли нужда от внимание? Никой... почти. Това също е дълбоко загатната тема в новия сборник на Златимир Коларов и се радвам, че го разгърнах един от първите. Да, нека прелистим книгата „Съдби“, при това не само веднъж. Там, сред страниците, ще съзрем и самите себе си...

------------
Златимир Коларов, „Съдби – още автентични лекарски истории“, изд. КЛМН, С., 2026.
------------