Временното и вечното в поемата на Найден Вълчев “Старият музикант”

Временното и вечното в поемата на Найден Вълчев „Старият музикант” (Найден Вълчев, том 1, поезия, изд. „Захарий Стоянов”, 2012 г.)

Колкото повече наближава времето на оня 3 декември, в който ще отбележим годишнината от преселението на Найден Вълчев в „по-добрия свят”, толкова по-голяма става празнината в душата ми... Липсва ми онзи негов шеговит глас в слушалката „Аз съм Кумчо Вълчо...”, или „Знаеш ли, днеска като си вървя из София, изведнъж на ъгъла гледам надпис: Улица Лалка Павлова...” И аз веднага се вписвам в неговата шеговита тоналност – „Аз пък съм зайчето Ну Погоди...”, или привидно сърдито му отговарям: „Жива съм още, Баче, жива съм!...” Знам за оная, другата Лалка Павлова –има такава народна певица, с която сме съименнички. И инстинктивно посягам към неговия първи том в библиотеката ми... Обичам да препрочитам поемата му „Старият музикант”. Защото и с читателите си Найден Вълчев се е пошегувал с това заглавие – то непременно ще извика в паметта им спомена за елегията на Смирненски „Старият Музикант”. В неговия текст обаче няма и намек за грозното социално разделение на българската общност и вместо за отчуждение, той ги повежда по пътищата на единението и човешката съпричастност. Словото му укротява духа на болката ми със звъна на „стари и скъпи неща”, които докосват клавишите на сърцето и правят стаята ми „такава лилава” и одухотворена, каквато е символиката на неговата „лилава вечер”...

Текстът на поемата „Старият музикант” е изграден от 16 логически обособени фрагмента с различен брой стихове, организирани около тезата – антитеза „... вещите / надживяват / хората...” и „... има неща, / които надживяват / вещите.” Първите 8 фрагмента аргументират вече наложеното становище в българското културно съзнание „... вещите / надживяват / хората...” (9-ти фрагмент), изказано от Атанас Далчев още в годината на раждането на Найден Вълчев („... вечно и свето е само мъртвото, / живото живее в грях”, стихотворението му „Камък”). Композиционното място на тезата и антитезата в поемата на Найден Вълчев не е случайно – числата 9 и 15, вероятно инстинктивно избрани под въздействието на метафизичното „нахлуване” на текста в съзнанието на Найден Вълчев, са говорещи. Числото 9 е знак за ненарушимото вселенско единство на трите свята с тяхната троичност – небето, земята и адът. В същото време девет, в качеството си на последно число от поредицата, възвестява едновременно край и начало, т. е. завършване на един цикъл и поставяне на ново начало на друг, но вече върху една по-висша основа. Според езотериците то е метафора на натрупания житейски опит и мъдростта, с него са си служели древните маги, защото са го възприемали като матрица на космоса – там, откъдето идваме и накъдето отиваме, в него са виждали аналог на вселенската хармония, на светлината на битието, която има силата да затваря един цикъл и да отваря пътя за нов. В Кабалата (древна религиозно-мистична традиция, езотерично течение в юдаизма) числото 9 въплъщава връзката между материята и духа, то е кармичният баланс между тях. Числото 15 пък съчетава знака на единицата (воля, лидерство, свобода, сетивност) и петицата (на пентаграма като символ на съвършенство, на човешкия стремеж към тайните на пространството извън квадрата, на канона на Леонардо да Винчи, при когото всички човешки фигури са вписани в петолъчни звезди). Едно и пет, обединени в ангелското число 15, също бележат важен период на трансформации, резултат от вслушването на човека в своите вътрешни гласове, на освобождаването му от старото и възприемането на новото с помощта на вселенските енергии, които отвеждат отвъд видимото.

Според германския философ и математик Готфрид Лайбниц връзката между математиката и астрономията се проявява във всички жанрове на музиката. Неслучайно казват, че музиката е космическия език на душата. В нея човекът открива онова, което поради някаква причина е изгубил или забравил. Слухът е първият сетивен орган, който се формира в ембриона, а езикът на символите сочи ухото като проход, в който се осъществява срещата между Бога и човека. Затова и Виктор Юго твърди, че „Музиката изразява онова, което не може да бъде изказано, но за което е невъзможно да се замълчи.” Или, изразено с други думи, единството на словото и музиката е предопределено свише.

Случващото се в поемата „Старият музикант” е предадено чрез глаголи в имперфект (минало несвършено време), което разширява границите на миналия момент и представя действия в процес на развитие, разполагайки ги в два момента – този, на говоренето, и друг минал момент, разкриващ настъпилите промени в човешкото съзнание. В същото време употребата на имперфект създава подтекстови внушения за лирическия говорител като пряк свидетел, като очевидец на случващото се, а изказаните от него становища, обобщения и изводи – като резултат на когнитивното му мислене, основано на неговия личен жизнен опит.

Заглавието на поемата акцентува две важни понятия, ключово обвързани с посоката, в която ни води лирическият „разказ” на Найден Вълчев – „стар” и „музика”. Старостта винаги се е възприемала като белег за мъдрост, придобивана в продължение на много години, като резултат от богат жизнен опит на индивида. В изкуството старостта е видяна като вътрешна сила, която дава възможност на човека да се „отскубне” от ограниченията на времето – „Древният на дните” от Уйлям Блейк, 1794 г., въплъщава представата за Демиурга и илюстрира сблъсъка на хаоса със светлината в момента на Сътворението; в „Старецът от планината” на Грация Деледа, с Нобелова награда през 1926 г., старецът сякаш съществува още от преди Сътворението, но и след края на този свят. Според древните философи музиката е трайно обвързана със стремежа на човешката душа да достигне божественото. Питагор я възприема като хармония между числата и Космоса и говори за звукови числа, а според римския философ Аниций Боеций „Космосът е един великолепен концерт.” Неслучайно човекът и в индивидуалния, и в обществения си живот използва музиката като посредник между себе си и Бога, защото тя го доближава до представата му за вечност. Тези имплицитно вписани смисли още в заглавието на поемата подготвят психологически читателя за съзнателния му преход от реалистичното („вещите / надживяват / хората”) към метафизичното („има неща / които надживяват / вещите”):

Долу,
долу в стария град,
под стария хълм
имаше един стар ресторант,
в който един стар музикант
вечер свиреше на пиано.
Косите му бяха съвсем побелели,
ръцете му бяха съвсем изтънели,
но той свиреше
тихо и топло, и дълго
в полутъмния ъгъл,
свиреше сам
всяка вечер от 6 до 12.

Откъде бе дошъл
в този стар ресторант
и кога бе дошъл
този стар музикант –
вече никой не знаеше.

В параметрите на цялата поема (освен в заглавието й) Найден Вълчев е използвал още 30 пъти определението „стар” в различни вариации: „стария град”, „стария хълм”, „един стар ресторант”, „стар музикант”, „мелодии стари”, „стари клиенти”, „стари пиеси”, „стар дъх”, „стари и скъпи неща”... Първите осем логически фрагмента митологизират образа на стария музикант, за когото „никой не знаеше” откъде и кога е дошъл. Умело използваната синекдоха („косите му бяха съвсем побелели”, „ръцете му бяха съвсем изтънели”) не само разширяват границите на времето, но и подготвят акцента върху същността и въздействието на музиката („свиреше тихо и топло, и дълго”), и просветляват мрака на времето („в полутъмния ъгъл”), за да се подчертае най-важното – музиката на стария музикант създава емпатия и обединява хората, прехвърля емоционални мостове не само над границите на времената, но и между стари и млади („шумни момичета и момчета”; „ставаше тихо, / когато засвирваше стария музикант”). В третия логически фрагмент Найден Вълчев изгражда тези семантични мостове чрез една разгърната алюзия, която асоциативно пренася читателя във времето на Христо Смирненски със знаковите му образи за „стария музикант” и за „цветарката с червени карамфили”. Рисунъкът обаче е изчистен от всякакъв социален подтекст или намек за социална неправда. От крилата на „белите” нотни листове сякаш се сипе „безсмъртие” и всички, завладени от магията на лилавата вечер, изобщо не се интересуват от това „какво ги събира” в тоя „стар ресторант” на тази малка уличка под „стария хълм” в „стария град”, защото усещат със сърцето си, че всичко започва и завършва „с него, със стария музикант”. Именно поради това така драстично отеква в сърцата им неговата внезапна и неочаквана липса – „...една есенна вечер / старият музикант / не дойде”. Загубата му, отсъствието му („Той беше си отишъл от света / естествено / и просто, / и спокойно...”) болезнено прозвучава в грубото „тракане на чиниите”, в „звъна на чашите”, за да наложи в съзнанието на присъстващите тъжната истина – „...вещите / надживяват / хората”, въпреки че са „мъртви и студени”.

Смъртта на стария музикант сблъсква в душите на посетителите на ресторанта реалното с метафизичното и поставя началото на процеса на търсенето и откриването на онова, което остава вечно в безкрая на времената. В следващите логически фрагменти на поемата, редом с определението „стар”, се появяват и неговите антиподи – „млад” и „нов” („млад пианист”, „нов ресторант”):

Колко време изтече
по малката уличка
под стария хълм
в стария град?
Много време.
И вечери много.
Толкова много,
че дървоядите проядоха
столовете в стария ресторант,
прагът му се изтърка
от стъпки и дни,
таванът му се надвеси над нас
и в една студена заран
един багер го захапа
със желязната си паст.
Раздаде го хапка по хапка
на самосвалите,
слезе даже в дълбоката изба,
където намери само
стар дъх на пелин.

После там
замириса на чам,
на бетон,
червенееха тухли,
белееше вар
и година и две след това
под огромния жилищен блок
светна нов ресторант.

Трикратното повторение на наречието „много” мултиплицира представата за изтичащото време („вечери много”, „толкова много, / че дървоядите...”, „прагът му се изтърка / от стъпки и дни”, „таванът се надвеси над нас”) и бележи драматично-трагически вещите, доказвайки на читателя несъстоятелността на твърдението, че „вещите / надживяват / хората”. Именно от този момент започва процесът на осъзнаването му като фалш и заблуда, като измамна неистина, в която всички са вярвали под тежестта на съзнанието, че в края на краищата всичко родено умира. Оказва се обаче, че музиката, като най-точен език на Космоса, има силата да преодолява пространствата на материалното, дори някак неусетно, като „бежанци”, завърнали се от изгнание, приобщава отново „старите клиенти”, но вече в „новия ресторант”. И читателят става свидетел на истинско чудо – „онези стари мелодии”, изпълнявани сега от „младия музикант”, укротяват „шумните момчета и момичета”, които стават „тихи и мили”, когато край тях минава „девойката с червените карамфили”. Старото и новото, под магичната сила на звуците от „белите и черните клавиши” на пианото, се обединяват в безкрая на вечността, надмогвайки делничното „тракане на чиниите” и „звъна на чашите”, за да убедят не само посетителите на този фикционален ресторант, но и читателите, че „има неща, / които надживяват / вещите”.

Историята на изкуствата отбелязва, че поезията и музиката са създадени синкретично от човека още в предисторическите времена. Достатъчно е да припомня първия стих от Омировата поема „Илиада”: „Музо, възпей...” Под акомпанимента на лира древните поети са създавали своите стихове-песни, които нарекли лирика. Изкуството, въплътено в слово и мелодия, надживява своите създатели, защото е съзвучно с ритъма на сърцето и дишането, и, пресъздавайки човешката радост и болка, дава възможност на индивида да надмогне скръбта си и да полети на крилете на надеждата. Затова са изказани и толкова много красиви мисли за тяхното неделимо единство от поети, философи, художници, композитори и музикални изпълнители. Прав е Леонардо да Винчи, че „Живописта е поезия, която се вижда, а поезията – живопис, която се слуша.” Права е и Мая Ангелоу, че „Всичко във Вселената има ритъм...”, прав е и Алфред дьо Вини, че „Музиката е литературата на сърцето.” С поемата си „Старият музикант” Найден Вълчев също ни убеждава, че поезията е съюз между думи, които се обичат. В литературната си анкета с Панко Анчев той отбелязва, че винаги е възприемал стихотворението като „една малка соната” и затова се стреми да го „облече в изискана форма”. Това обяснява избора на заглавията в двете му най-хубави (поне за мен!) произведения – поемата „Старият музикант” и сонетният му венец „Един брилянтен валс”, които ме карат да добавя и нещо от себе си към поредицата от знакови мисли за единството на словото и музиката: Поезията е музика, изсвирена на клавишите на сърцето. И затова е вечна.

------------
Найден Вълчев, том 1, поезия, изд. „Захарий Стоянов”, 2012 г.
------------