За една песъчинка

Дата: 
събота, 6 January, 2024
Категория: 

Утрото бавно прииждаше. Първите слънчеви лъчи леко пощипваха позаспалите храсти в градината. Небето още се срамуваше в тъмните си цветове, а облаците се прозяваха и разпъваха белите си памучни ръкави. Полъхваше нежен пролетен вятър, който полюшваше всички градински цветя, сякаш да им напомни, че е време за ставане. Първите пролетни цветчета постепенно надигаха провисналите си главички, за да посрещнат изгрева. А той беше топъл и ярък, и всички обитатели в цветната градина го очакваха с нетърпение, за да започнат своя нов ден.

Първи и най-ранобудни бяха, разбира се, пчелите. Те нямаха нужда някой да им напомня, че утрото е дошло. В техният рояк имаше строга подредба и дисциплина. Всеки знаеше задълженията си и не чакаше покана. Едни се захващаха с търсене и събиране на пчелен прашец, други с чистене и грижа за бебетата, трети пък пазеха кралицата.

Нямаше по-работливи жители на градината от пчелите. Освен, може би, мравките. Вечно спореха кой е по-по-най! Още на зазоряване мравките изпъваха гърбовете си, натоварени от служебните си ангажименти. Кой с храна, кой с копане, кой с подредба и внимание към по-малките. Само от време на време, някой земен червей, излязъл по грешка на повърхността, спираше ритъма на работата им. Налагаше се мравките да му обясняват при кой подземен завой се е объркал и е свил наляво, та да се озове тук. Още повече, че червеят бързаше да се върне обратно, за да не изгори под яркото слънце, с тази негова тънка розова кожа. Мравките винаги напомняха на заблудения червей да внимава с къртиците, защото те недовиждаха и в градината всеки знаеше, че първо лапат, после питат.

Старият черен бръмбар също се бе захванал със своето си още от рано. Когато някоя градинска буболечка го поздравяваше от добро възпитание, той начумерено отвръщаше, че няма време за празни приказки, защото много закъснявал. Твърдеше, че отива на пазар за прясна салата. Но всички знаеха, че бръмбарът е вече твърде стар и почти не помни кое, къде, какво, затова просто го подминаваха с усмивка, и го оставяха да си обикаля спокойно наоколо.

Наблизо се навъртаха и малки цветни пеперуди, които подскачаха от цвят на цвят. Те много държаха още в първите часове на деня всички да видят шарените им премени. Само че нахалните домашни мухи постоянно им досаждаха и те не можеха да покажат абсолютния разкош на крилата си. Толкова време прекарваха в репетиции и сега, когато слънцето най-после беше тук, за да потанцуват, тези досадници, мухите, все се бутаха, прелитаха без посока и шумяха с тяхното силно „Бъз“. Защо изобщо ги наричаха домашни? Мухите нямаха свой дом. Нямаха и домашни задачи. Според малките пеперуди, мухите бяха създадени с единствената цел да им досаждат и да ги дразнят. За паяците това не беше проблем. Те нямаха нищо против мухите. Даже напротив, предпочитаха ги сочни и добре охранени. Често ги канеха на вечеря в меките си бели паяжини, но мухите все отказва­ха и заобикаляха отдалеч махалата на паяците.

В семейството на калинките също кипеше сутрешно приготовление. Малката калинка Биби трябваше да тръгва към училище, а мама и татко –  към ежедневните си работни задачи. Татко Калин работеше в една малка ферма наблизо, където помагаше в почистването на дребни насекоми вредители. Мама Кала пък беше еко активист. Работата й се състоеше в това, да спасява свободно растящите полски цветчета от нахални листни въшки. Налагаше й се да прелита дълги разстояния всеки ден, за да почиства растения, които си нямаха стопани. За сметка на това винаги успяваше да се върне навреме за вечеря, с пълна торба лакомства. Всеки от семейството разчиташе на здравите си крилца, за да се справя с отговорностите си.

Въпреки че Биби беше още малка калинка, крилцата й бяха наистина здрави за възрастта й. Всъщност нещо друго ги отличаваше повече от обикновено. По крилцата на Биби нямаше типичните черни петънца. Нито едно. Да, всяка калинка в природата имаше черни точки, при това различен брой, но не и тази малка калинка. Родителите й вярваха, че всичко е въпрос на време и все някой ден ще изпъкнат неочаквано. Но това така и не се случи.

Биби не се притесняваше от външния си вид. Знаеше, че той я прави изключение от общото правило, а всяко изключение е изключително. И макар да не разбираше какво точно значи това, тя наистина бе изключително силна и умна калинка. Всяка сутрин ставаше и оправяше сама своята стая. Излъскваше до блясък всяко нейно крилце, краче и антенка. След това закусваше малка порция богати на протеини листни въшки. Винаги изхвърляше боклука, преди да хукне към училище. Взимаше си малката торба с важни книги, проверяваше набързо дали е вързала връзките на всичките си кецове и разперваше яркочервените си крилца. По пътя към училище много внимаваше да не я блъсне някоя заплесната нахална муха. Пазеше по-малките летящи буболечки и се оглеждаше за злобните оси, които, щом бяха наблизо, нищо добро не чакаше градинските обитатели.

Училището се намираше ниско долу, при стеблото на бялата роза. Тази пролет тя беше нацъфтяла с едри бели цветове и отстрани целият храст приличаше на булчинска рокля. Под тази т.нар. рокля, необезпокоявани от досадни необразовани буби, малките градински обитатели се събираха, за да получат своите знания за природата. Днес старата учителка, госпожа Златка, щеше да изнася важна лекция за живота на динозаврите. За децата в училището беше толкова чудно, че тези огромни същества са съществували на планетата ни. Биби не можеше да си представи как такова гигантско животно не си е удряло главата в облаците, докато се разхожда. Двамата близнаци, комарите Комо и Маро, бяха донесли, специално за часа, някакъв странен косъм, за който твърдяха, че бил много рядък и принадлежал на отдавна изчезналия тиранозавър. Госпожа Златка намираше този косъм за доста съмнителен, а и през всичките й години учителска практика не бе чувала за космат динозавър, но комарите бяха много убедителни и тя не искаше да секва младежкия им ентусиазъм.

Учениците бяха потънали в разказа на Комо и Маро за техния пра-пра-прадядо, който, някога, много отдавна, успял да пие кръв от истински бронтозавър и даже му оставил голяма сърбяща пъпка. В това време Биби гледаше през розовите листа. Щуротиите на близнаците не я вълнуваха, а и тя беше убедена, че този техен уникален експонат всъщност е котешки косъм.

Калинката имаше други грижи. Загледана в далечината, Биби мечтаеше за морето. Беше чувала за него от майка си. Когато калинката беше още бебе, мама Кала я приспиваше с истории за далечното синьо море. Описваше го така красиво и вълнуващо! Рисуваше с думи златните песъчинки, малките седефени мидички, морската бляскава пяна, песните на щурите чайки, боботенето на корабите великани и още, и още толкова интересни неща. Така магично и привличащо й звучаха тези истории, че още от малка буболечка Биби се бе зарекла някой ден да стигне до морския бряг.

Когато удари звънецът на последния учебен час, Биби събра набързо книгите си, подреди чина си и хукна към дома колкото я държаха крилцата.

–  Закъде си се разбързала така, малка калинке? –  запита я на изпроводяк учителката.

–  Имам страхотна идея за училищен проект, госпожо Златка! –  отвърна развълнувано Биби. –  Ще бъде просто супер! Ще видите! Довиждане-е-е! –  провикна се тя от разстояние и хвръкна към дома.

Малката калинка наистина имаше много интересна идея, но дали бе и толкова разумна?! Биби бе намислила днес да стигне до морето. Бе се заканила на всяка цена да го открие и да вземе една морска песъчинка. Това вече щеше да е нещо наистина вълнуващо за показване в час, а не някакви фалшиви динозавърски косми! Всички щяха да ахнат. Близнаците може и да са имали прадядо, хапещ динозаври, но дори той не е стигал до морето. Биби беше твърдо решена да успее. Колко трудно можеше да е?! Този поход щеше да я превърне в училищна звезда. Затова нямаше време за умуване.

Когато калинката се прибра у дома, хвърли набързо торбата с книги на леглото си, взе едно изсъхнало малко листо и започна да пише пис­мо на родителите си.

Мили мамо и тате!
Отивам да търся морето.
Моля, не се тревожете за мен!
Ще се върна за вечеря.
Биби

Калинката взе една малка торбичка, напълни я със сушени ларви за из път и се втурна като стрела към небето. Малките й червени крилца се бяха превърнали в нещо като моторни перки и завихряха въздуха подире й. Биби задминаваше всякакви бръмбъзъци, пронизваше облаци, догонваше цели ята косери и бързаше ли, бързаше. Когато умората започна да я настига, Биби се огледа наоколо и избра един висок магарешки бодил за своя спирка. Кацна леко отгоре му и бръкна в торбата, за да се подкрепи с малка следобедна закуска. Предполагаше се, че я чака още дълъг път. За неин късмет, в съседство кацна и една местна пчела.

–  Извинете! –  провикна се Биби. –  Извинете! –  повтори тя към заетата пчела. –  Дали знаете в коя посока е морето?

–  Морето ли? –  надигна се пчелата. –  Не съм чувала за такъв сорт цвете. Това да не е нещо вносно? –  зачуди се работничката. –  По-добре питайте някоя лястовица. Те често пътуват в чужбина и...

Пчелата не довърши. Беше твърде натоварена със своите си задължения, за да се обяснява с някакво странно червено бръмбарче.

На това бръмбарче пък изобщо не му се виждаше добра идея да разговаря с лястовица. Беше учило в училище, че тези птици много обичат да хапват всякакви летящи буболечки, особено през пролетта. Пък и тази пчела, улисана в работата си, май не бе разбрала какво всъщност я питат. Биби трябваше да продължи сама. Налагаше се да разчита само на своите знания и спомените от разказите на майка си. През една от вечерите мама Кала разказваше как миришело морето и как, когато се приближиш, вятърът се променял. Наричали го бриз и винаги духал от изток. Чайките били наблизо... Чайките? Ами, да! Щом се видеше чайка на хоризонта, значи и морето бе някъде там. Какви ти лястовици, Биби трябваше да намери чайка! Тя щеше да й покаже верния път.

Калинката лапна последната сушена ларва, сгъна прилежно торбичката и отново размаха силните си крилца. Летеше и летеше без да спира. Домът й оставаше все по-назад. Дотолкова, че вече приличаше на малка черна точица, погледнат от небето. Точно като онези черни точици, които имаха другите калинки. Биби въртеше малката си черна главичка наляво и надясно, после нагоре и надолу, надявайки се скоро да зърне поне една чайка. Но уви, метри, та даже километри наред, само кафяви бръмбъзъци, мухи и пеперуди.

Калинката нямаше представа за времето. Много пъти баща й беше казвал, че щом слънцето започне да слиза от небето, дошло е време всяка буболечка да се прибира у дома. Но малката калинка не обръщаше внимание. Толкова много искаше да стигне брега. Да донесе онази мечтана златна песъчинка. Не можеше да спре, не можеше да се откаже просто така. Децата в училище щяха да пощуреят от изненада. Госпожа Златка щеше да се гордее. Силните й крилца продължаваха да се въртят като моторна перка, задминавайки високи треви и храсти. Струваше й се, че ей сега, зад онова голямо жълто цвете, ще полъхне бриза, ще се плиснат вълните. После дойде и друго жълто цвете, и още едно...

Биби се бе изгубила в голямо поле от слънчогледи. Толкова едри и гъсто нацъфтели, сякаш гора от вековни борове! Малката калинка се въртеше в кръг, без да го съзнава. Подминаваше един и същи слънчоглед вече за четвърти път. Това лутане изпиваше силите на крилцата й и скоро тя кацна на едно слънчогледово листо. Калинката дишаше тежко и опитваше да заглади крилцата си. Оглеждаше трескаво зеленината наоколо, в опит да разбере къде е и накъде да поеме.

В цялата тази джунгла от листа, стебла и кръгли пити със семена, Биби забеляза странна сивкава сянка, сгушена съвсем до нея. Тази сянка беше от нещо твърде неясно и неразбираемо за Биби. Затова калинката реши да се приближи, за да огледа по-добре. Ей така, от чисто детско любопитство. След две помръдвания на тънките й крачета, тя беше вече съвсем близо до странното сиво нещо и колкото повече се вглеждаше в него, то й приличаше на някаква мръсотия или бучка пепел. Да не би слънчогледовото листо просто да имаше нужда от леко почистване?

Като грижлива и добра буболечка, Биби посегна да отупа нечистотията. В този момент, като голям и тъмен облак, сивото чудо се надигна над нея. Пепелявото кълбо се разви и разпери, пред ужасените очи на Биби, големи прашни крила. Тялото бе рошаво и продълговато, а отгоре му стърчеше малка остра глава с дълги сиви антени. Очите му, мътни и блуждаещи, придаваха още по-страховит облик на това непознато създание. Калинката изпищя от ужас и се претърколи назад по листото.

–  Кой се осмелява да ме буди през деня? –  изкрещя то с дебел и кънтящ като стара камбана глас.

Застинала от уплаха, Биби не можа да отрони нито дума. Не можа и да усети края на слънчогледовото листо, и в следващия миг вече падаше, без контрол, надолу към земята. След още малко, червено лъскаво гръбче тупна в твърдата земя. Да падне по гръб за една калинка бе много неприятно. Болка нямаше, но отнемаше доста усилия да си стъпи отново на краката, а на Биби не й бяха останали много, след толкова дълго летене. Тъкмо, когато влагата и студът започваха да проникват под червената й пелерина, калинката успя да улови някакъв тънък израстък, за да се оттласне от земята. Не искаше да поглежда къде се намира. Не искаше да знае какво е това мрачно място. Знаеше само, че никак не прилича на нейната цветна градина у дома. Пред себе си виждаше само безкрайно дългото слънчогледово стебло и знаеше, че просто не трябва да спира.

Калинката се катереше нагоре. Крачетата й изнемогваха, но нямаше как да разпери крила тук в този гъсталак от дебели слънчогледови стебла. Ами ако пак се появеше онова ужасно сиво чудовище? Трябваше само да стигне светлината. Видеше ли слънцето, щеше да полети далеч оттук и онези прашни плашещи крила.

Биби бе срещнала нощенка –  голяма, гневна и сънена. Нощенката беше неприятна на вид, но опасна само за слънчогледите. Разбира се, калинката нямаше как да знае това, защото в училище още не бяха стигнали до този урок.

Докато малкото червено бръмбарче препускаше нагоре по слънчогледовия ствол, листата наоколо се разреждаха и топлината на слънчевите лъчи се усещаше все по-силно.

Щом видя синия небосвод пред очите си, Биби разпъна крилцата си и литна с колкото сили имаше, че и повече. Не погледна нито за миг назад. Само притвори леко очи и пое дълбоко въздух, в знак на облекчение.

Още не издишала докрай, малката калинка усети рязък силен удар. Чу се прешумно грачене и няколко малки черни пера се разнесоха в нищото. Засилена в полет гарга, опитваща се да постигне нов рекорд по скоростно лупинг спускане, изблъска силно крехкото калинско тяло на голямо разстояние. От ударната вълна, калинката не можеше да контролира крилата си и просто се въртеше като пумпал във въздуха.

Когато дойде на себе си, Биби бе кацнала встрани от големия междуградски път. Вместо морски аромат и прибой на вълни, тя разпознаваше миризмата на асфалт и шума от автомобили, профучаващи в близост. Къде ли пък беше сега?

Слънцето вече поемаше към другата страна на земята и денят щеше да отстъпи място на нощта. Биби разбра, че е нарушила обещанието си. Не можеше да се върне за вечеря. Представа си нямаше къде бе попаднала, та камо ли да опита да поеме наобратно. Какво ли си мислеха сега мама и татко? Колко ли притеснени бяха?

У дома, родителите на Биби наистина бяха страшно притеснени за нея. Тя никога не нарушаваше обещания, не оставяше бележки просто така и още по-малко прекарваше време навън, след залез слънце. Майката и таткото калинки обикаляха нервно из цялата градина и разпитваха всички обитатели дали не са виждали детето им.

На помощ се притекоха старата учителка и цял рояк комари, роднини на близнаците Комо и Маро. Всички в цветната градина искаха да помогнат. Разговаряха с близки и роднини от съседни градини, дали не са срещали някъде една малка калинка без точки. Дори старият бръмбар не можеше да повярва, че такава забележителна калинка може просто да изчезне и все така въртеше в кръг, опитвайки се да я намери. В това време градинският полицейски патрул от светулки заемаше позиции за издирване на малката буболечка и в по-отдалечени райони.

Междувременно, някъде там, Биби стоеше сама покрай големия път и не смееше да помръдне. Малки сълзи се стичаха по лъскавите й черни бузи. Този път забавните идеи и приключенския план за действие се бяха изпарили от главата й, като сутрешна омара.

Докато се чудеше как да се измъкне от този ужасен уличен капан, един автомобил спря встрани от пътя, съвсем близо до нея. Младо семейство излязоха от колата и започнаха да разместват багажа си, като че търсеха нещо. Докато възрастните хора се суетяха, малко момиченце се приближи плахо към Биби.

–  Мамо, мамо, виж! Калинка без точки! –  извика радостно то.

–  Така ли? –  провлачи леко женският глас. –  Браво! На късмет ще ти е.

–  Ето го! –  пресече изведнъж мъжкият глас. –  Намерих го!

–  Казах ти, че е тук –  измърмори отново женският. –  Хайде, Боби! Тръгваме!

–  Ама ти наистина носиш късмет –  прошепна детето. –  Тате си намери телефона!

В това време то извади от джоба си една бяла салфетка и внимателно покачи калинката отгоре. После оформи с ръце малка кесийка и се втурна обратно в автомобила.

Биби не разбираше какво се случва. Беше й топло и тъмно. Усещаше детските ръце под салфетката, нежни и спокойни. Умората обземаше всичките й крачета, пипала и крилца. Толкова дълъг ден бе днешният. Шепите на момичето се олюляваха леко от движението на автомобила и с тях малката кесийка се превръщаше в меко креватче, унасящо калинката в сладка дрямка.

Когато Биби се събуди, салфетката бе озарена от силна слънчева светлина. Чуваха се преплетени хорски думи, странна музика и разни отдалечени непознати шумове. След малко кесийката се разтвори бавно и две големи детски очи се надвесиха над калинката.

–  Здравей! –  тихичко поздрави момичето. –  Добре ли поспа? –  попита с усмивка. –  Ние вече пристигнахме. Виж!

Когато салфетката се разтвори напълно и детската длан се изпъна нагоре, Биби видя синя пенеста шир. Вятърът подухваше леко и рошеше антенките й. В небето нямаше ни едно облаче, а слънцето сипеше златни проблясъци по всичко наоколо.

Морето! Бяха пристигнали на морския бряг! Биби усещаше малкото си сърце да бие като тъпан в бръмаровото й телце. Очите й не можеха да поемат толкова много синя прелест. Беше точно такова, каквото го описваше майка й в историите. Безкрайно и много, ама много красиво! Малките крилца вече пърхаха от вълнение и понасяха калинката нависоко. Биби притваряше очи и поемаше дъх дълбоко. Този път от възхищение. Как само шумяха вълните, преливащи една в друга, подканващи за игра златистия бряг. Ами този аромат! Никъде другаде калинката не бе усещала този обаятелен полъх, така различен и приятен. Нима на това се казваше бриз?! Ето ги и шумните чайки! Крещяха и се виеха в полет из небето, като мухи без глави. После се плъзгаха по повърхността на водата и пръскаха фини солени капчици. Да, по-щури бяха и от мухите в градината.

Биби не можеше да се насити. Ту се приближаваше към морската пяна, ту хукваше със смях назад по пясъчните дюни. После се издигаше още по-нависоко, за да може отново да се полюбува на целия морски пейзаж с един поглед. Когато се наситеше на гледката, се спускаше надолу бързо и спираше чак като усетеше топлия дъх на пясъка.

Целият ден премина в игри и трепети по морския бряг. Биби не помнеше кога за последно се бе вълнувала така. Докато си почиваше, сгушена на едно островръхо листо, тя не можеше да свали усмивката от черното си буболечено лице. Как беше възможно едно море да събере в себе си толкова щастие!?

Нощта бавно пристъпваше и луната бе завзела мястото на слънцето. Сребристата й светлина докосваше морската вода и сякаш двете започваха бавен танц. Вълните вече бяха уморени от палавите закачки през деня и сега искаха само леко да погъделичкат мързеливите мидички, за лека нощ.

–  Още по-хубаво е! –  мислеше си Биби, докато попиваше с уморени очи цялата морска картина. –  Да можеше мама да го види...

Малката калинка потъваше в сладък сън сама, с мислите за морето, за мама и тате, за цветната градина и госпожа Златка. Всички и всичко по брега бавно утихваше. Само морската пяна, в просъница, припяваше своята тиха песен. На небето звездите грееха с приглушена светлина и шушукаха тайно помежду си, само да напомнят, че са тук и хич не им се спи.

Ако Биби можеше да погледне сега нагоре, щеше с учудване да забележи, че една звездичка бавно и сигурно се приближаваше към нея. След малко се присъедини и друга звездичка. Ето че последваха още две, после още три и така докато стотина малки светлинки изпълниха пространството над островръхото листо.

–  Това е тя! –  провикна се тънко гласче в тъмното. –  Тя е! –  повтори още по-катего­рич­но.

–  Намерихме я! –  обади се друго радостно гласче.

В миг малките светлинки се оживиха и наобиколиха калинката. Биби отвори очи. Ярката светлина замъгли погледа й и тя не можеше да различи кой вдига този шум посред нощ. Беше пристигнал полицейският градински патрул от светулки. След хиляди часове неуморно търсене на малката калинка, най-накрая бяха успели. Изминали бяха безброй километри разстояние и ето че мисията беше успешна.

–  Прибираш се у дома, дете! –  каза уверено една от светулките. –  В градината всички те очакват с нетърпение.

Най-ярките светулките се строиха в редица и поведоха напред всички през тъмнината. Две по-големи светулки подканиха Биби да я съпровождат и пазят по пътя, а останалите изостанаха назад за всеки случай. Тъкмо, когато всички се издигнаха нависоко и бяха готови да поемат напред, Биби подскочи.

–  Чакайте! –  извика тя към двете по-големи светулки. –  Трябва да се върна! Трябва да свърша нещо важно.

Няколко светулки придружиха калинката надолу до плажа. Тя кацна за миг и усети как топлината от днешния слънчев ден вече напускаше пясъка. Погали го като за сбогом и бързо прибра една златна песъчинка под крилото си.

–  Готово! Сега елате с мен! Обещавам, че ще тръгнем съвсем скоро –  и калинката ги поведе към близкият къмпинг.

Там те се спряха пред една малка палатка. Калинката се промуши през тънък процеп и влезе вътре, а светулките останаха отвън, като стражи със запалени факли. Биби бързо намери детския спален чувал, кацна нежно върху челото на момичето и го целуна.

–  Благодаря! –  прошепна тя. –  Сега ще тръгвам вече.

Калинката отлепи полека малките си крачета от детската главичка и се издигна в тих полет. Очите на момичето бавно се отвориха.

–  Мамо, мамо, виж! –  побутна леко майка си то, за да я разбуди. –  Светулки, светулки! –  сочеше детето към отдалечаващата се светлина.

–  Така ли? –  като насън отвръщаше майката. –  Това са малки духчета, които пазят съня ти. Заспивай сега! –  завърши тихо тя и отново заспа.

Тази нощ луната бе голяма и ярка. Приближила се бе почти до самия бряг. Искаше й се да види малката калинка. Толкова рядка калинка без точки!

Когато патрулът от светулки се скри зад хълма, луната се надигна високо в небето и подкани всички звезди да греят още по-силно заедно, за да помагат на светулките и малката калинка по целия път обратно към дома.

----------------
От книгата на Деница Кючукова, “Приказки различни за животни симпатични”, изд. “Либра Скорп”, Б., 2024.
----------------

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите