Корените на живота – “Никога вече” от Елисавета Шапкарева

Корените на живота – „Никога вече” от Елисавета Шапкарева
(изд. „Светлана Янчева – Изида ЕООД”, 2025 г., с финансовата подкрепа на МК)

Животът е вечен! Всички знаем и дори инстинктивно повтаряме тази фраза, аргументирана от собственото ни когнитивно мислене, свързано с опознаването на света извън нас самите, в който всекидневно нещо умира, но и нещо се ражда. Думата „битие” означава това, което съществува, осмислено от настоящето във връзка с миналото и бъдещето. В книгата си „Битие и време” (изд. „Изток – Запад”, 2020 г.) немският философ Мартин Хайдегер твърди, че единствено човекът осъзнава своята смъртност и временността на собственото си съществуване. Никой обаче не се ражда от себе си. Младият професор по философия в Сорбоната Клод Романо се опитва да отиде по-далече от откритото и осъзнатото до сега за същността на живота, акцентувайки факта, че ничие раждане не е изначално, а човекът започва да открива собствените си корени едва по-късно, когато осъзнава, че не е оригинал, а нечий „продукт”, при това не само създаден без неговото съгласие и лично участие, а дори и създателите му не са изначални. Лозунгът на Ницше – „Бог е мъртъв!” – детронира старите представи, върху които в продължение на хилядолетия се градят основите за началото на битието. Търсенето на първичния източник на живота продължава и днес със средствата на науката, философията, психологията, дори и астрономията. Най-неограничавано от различни постулати и закони обаче си остава мисленето на поета. Свой опит за откритие в тази посока ни предлага и новата книга с хайбуни на Елисавета Шапкарева „Никога вече”, която започва и завършва с идеята за водата като място на сътворението:

Вода и небе

Вятърът блъска вълните в краката ми. Пяната ги обвива все по-плътно. Аз пък се чувствам все по-безплътна. Все едно се раждам от водата и тя е естествената ми среда. Бризът се засилва и зовът му става все по-властен.

попътен вятър
сирената в мен
е готова да отплува
Първи хайбун, първи цикъл.
...

Св. Наум

В лодката сме няколко приятелки. 24 май. Топло е и сме по бански, а косите ни лекичко се развяват от вятъра. Тръгнали сме от Охрид до манастира „Св. Наум”. Развълнувана съм, защото за първи път имам възможност да видя града на дедите си.
15 години по-късно на същото място ще потъне кораб и ще загинат 15 българи. Кой знае – може би някои от тях също са искали да видят къде са корените им.

дървена ракла
сред мирис на лавандула
баба мама и аз...
Последен хайбун в последния цикъл

Живата вода е космогоничен символ и съвсем не е случайно, че в еврейските и християнските традиции тя символизира преди всичко друго произхода на сътворението, тя е майка и утроба и чрез нея се проявява трансцедентното, тя води към вечността, пречиства, лекува и подмладява. Затова и Елисавета Шапкарева има усещането, че се ражда от водата, че тя е нейната естествена среда, защото някъде в нея са скрити корените на дедите й, чиято наследница в новите времена е тя. Интересното в двата хайбуна – въвеждащ и заключителен – е съчетаването на образите на водата и вятъра: „вятърът блъска вълните”, „бризът се засилва и зовът му става по-властен”, „косите ни лекичко се развяват от вятъра”. В културите на различните народи и религии думата „вятър” е синоним на „дух”, на духовен поток с небесен произход, на космично дихание. За източните народи вятърът е знак за мощна енергия, която чрез него изпълва празното пространство между Небето и Земята, той внася ред в първичния хаос, защото има силата да опустошава и възобновява. В хайбуните на Ел. Шапкарева вятърът е „попътен”, което го прави част от положителните енергии на битието. Във втория хайбун от първия цикъл, освен водата и вятърът, е въведен още един знаков образ – на лодката. В световното културно пространство тя е знак за промяна, натоварена с амбивалентно значение – като лодка на мъртвите за преминаване в отвъдния свят, праобраз на първия ковчег, и като символ на промяна, осигуряваща защита и сигурност при преминаване през бурите на страстите, аналог на Ноевия ковчег. В хайбуна на Е. Шапкарева тя е част от човешкото изпитание по време на неговото съществуване:

Вечно в лодката

Пенещи се вълни и облаци пяна. Вода и небе губят очертанията си в преливащо синьо. Едното е естествено продължение на другото – две стихии, които се привличат и отблъскват. Борят се и се прегръщат, а между тях се мята едно човешко същество.

вечно в лодката
без почва под краката
животът продължава

Пенещите се вълни дават ясен знак на читателя, че ничие земно съществуване не е безпроблемно, че всеки един от нас често ще бъде изправян пред „облаци” (знак за преграда, за космическа стена) от пяна (символ на фалшив лукс или победа), които превръщат „вода и небе” в мощни екзистенциални стихии, между които „се мята едно човешко същество”. Единствената му защита в тези кризисни периоди е „лодката”, която улеснява неговото преминаване през изпитанията на човешкото му земно битие тогава, когато той е загубил „почва под краката” си, за да може животът му отново да продължи напред. Заглавието „Вечно в лодката”, поставя нов акцент на образа й, като обединява нейните привидно противоречиви значения на лодка на Харон и на Ноев ковчег. Така вторият хайбун, чрез мятащата се върху вълните лодка, поставя основната тема и теза на цялата книга – за човека и неговото битие в двете му измерения: земно и трансцедентно.

В книгата на Ел. Шапкарева „пътуването” на човека в пространството и времето е драматично оцветено. Той ту й напомня съдбата на рибата, която с „пробляскващи перки” пори водната шир на морето сред „пръски вода”, ту мълчаливо сподавя вика си „насред вълните”, убеден, че в това „кърваво море” няма кой да чуе неговия зов за помощ. И се опитва да прочете и осмисли „уроците по вечност” – за плачещата върба на брега и търсената от нея самоутеха „между реката и небето”; за концентричните кръгове на мълчанията, в които крие „лошото време и лошото настроение”; за тежките капки на дъжда и бурята с мирис на окапали листа и прах, който илюстрира вечната истина: „От прах сме и на прах ще станем.” Като самотния труп на коледната елха до боклукчийската кофа; като следите от шрапнели върху картината на Борис Денев с църквата и училището на Щип, родното място на бабата на авторката; като онази „коричка от рана” върху душата, която се опитваме да изчоплим, сякаш напук на „празния прозорец”, под който сме се скрили като калинки през зимата („между желанието за сигурност и стремежът към свобода”), а над личното ни време облаците все повече се сгъстяват:

Люляк през зимата

Тази година есента е дълга и неусетно превзема и част от зимата. В градината люлякът е напъпил. Колкото пъти го погледне, сърцето й се свива.
Очакваното неизбежно настъпва. В рамките на няколко часа времето рязко се променя. Около малките пъпчици започват да се въртят снежинки. Гледа ги и си мисли колко пъти тя самата се е чувствала като измръзнала пъпка.

розова привечер
все по-тъмни
са сенките

Новата книга на Елисавета Шапкарева „Никога вече” съдържа 51 хайбуна, разпределени в 9 тематични цикъла със свой собствен паратекст: „Вода и небе”, „Урок по вечност”, „Дъждовно”, „Боклукчийската кофа”, „Коричка от рана”, „Виновни до доказване на противното”, „Игра на думи”, „През зимата” и „Никога вече. Фотоалбум”. Девет е числото на целостта, то представя онези девет небеса (или девет етапа), през които трябва да премине душата, за да стигне до вечния покой. В качеството си на последно число от поредицата, то е знак за промяна и известява едновременно края и началото, завършването на един цикъл и започването на следващия – като развитието на зародиша в утробата на майката, който след деветия месец излиза от нея и поставя началото на нов период в собственото си битие. В такъв семантичен аспект звучат 17-те хайбуна от 9-тия цикъл на книгата – „Никога вече. Фотоалбум”. И може би съвсем не е случайно, че според древните римляни буквите, съставящи числото 17, образуват думата „живях”. Снимките в един фотоалбум имат силата да възкресяват миналото с неговите радостни и тъжни моменти, да разказват позабравени във времето истории за места и хора, да документират факти от личната ни биография, като ги оцветят емоционално, дори да ни накарат да видим света и живота си с други очи, от друг ъгъл, базиран на придобития след това наш жизнен опит. Словесният „фотоалбум” на Ел. Шапкарева има смисъл на специфично родословно дърво, чиито корени тя търси най-напред в спомена си за своята баба като гимназиална учителка в Кюстендил, а след това и като част от онзи интелектуален кръг, сред който се открояват имената на Боян Пенев, Георги Цанев, Анна и Петко Стайнови. Тук е и баща й, „млад и красив офицер по време на Втората световна война”, както и майка й, която обществените порядки на времето лишават от възможността да упражнява любимата си професия на адвокат. Някои от спомените, увековечени в снимките, пораждат и смътна болка от непреодолимото усещане за липса, за непонятна празнота:

С брат ми

С брат ми сме седнали в тревата на двора. Той е близо седем години по-голям и до него изглеждам съвсем мъничка и по детски руса. Не си го спомням ясно от онзи период, но родителите ми много пъти са ми показвали тази снимка. След време я прибраха. Снимката ще избледнее, аз няма да съм толкова малка, а брат ми, едва поотраснал, не след дълго ще напусне този свят.

никне трева
кълновете й
изглеждат вечни

Словесните снимки обаче разказват и нейната приказка за живота с насрещните й ветрове, с дните и годините й със „слънцето, дъждът и облакът” им, за да доведат и нейните потомци до онази „дървена ракла / сред мирис на лавандула” във водите на Охридското езеро, където непременно ще открият собствените си корени, спасени от ударите времето, в скъпи образи – на „баба мама и аз...”

В предговора към книгата на Елисавета Шапкарева „НИКОГА ВЕЧЕ ЗАВИНАГИ”, Александра Ивойлова (музикант, поет, художник, публицист и литературен критик) отбелязва: „Разнолика в своите идеи и теми, книгата кара читателя да очаква изненадата на всяка творба – хоризонти, които не се повтарят. В редуването си циклите изкачват стъпала към един финален „фотоалбум”, чийто надслов „Никога вече” е заглавие и на самата книга. Наред с всекидневното, мигновеното, Елисавета Шапкарева достига до онова минало, свързано с нейните предци; със събития, които имат значение не само за авторката, но и за българските исторически измерения, за културата на една епоха. (...) Навсякъде между проза и хайку стих протича ток, чиято искра е своеобразният проблясък-светкавица върху цялостната картина на конкретния хайбун. Книгата на Елисавета Шапкарева е обогатяващо духовно преживяване за ценителите на високата словесност.”

------------
Елисавета Шапкарева, „Никога вече”, изд. „Светлана Янчева – Изида”, С., 2025.
------------