Гей роман ли е “Случаят Джем” от Вера Мутафчиева

Гей роман ли е „Случаят Джем” от Вера Мутафчиева
(фрагмент от монографията „Съдът на историята – „Случаят Джем” от Вера Мутафчиева”)

Въпросът за интереса на гей обществото в България към романа на Вера Мутафчиева „Случаят Джем” многократно е коментиран в публичното пространство. Мара Петрова в статията си „Вера Мутафчиева угасна 25 години след дъщеря си” заявява: „Първият роман на Вера Мутафчиева е „Случаят Джем” – 1967 година. Той е и най-превежданият – на 13 езика. Това, което малцина знаят е, че това е и първият гей роман в България. Хомообщността у нас го почита силно.” Твърдението, че е първият гей роман в българската литература обаче не отговаря на истината. Всъщност авторът на първия български гей роман („Изобретателят”) е роденият на 11. 03. 1902 година в Плевен Борис Шивачев, познат повече в Ловеч, където завършва гимназия, с прозвището Щъркела. Борис Шивачев години наред живее като емигрант в Америка, Амстердам, Брюксел, Париж, Аржентина Чили, Марсилия и Истамбул. През 1925 се завръща в Ловеч тежко болен от туберкулоза, но въпреки нестабилното си здраве пише и издава сборник с разкази „Северната река” (1926 г., Ловеч), сътрудничи на вестника на проф. Александър Балабанов „Развигор” със статии за испанската и испано-американската литература, за известно време работи в София и учи в Софийския свободен университет. През 1931 година в София издава романа си „Изобретателят” (преиздаден през 1992 г.), който всъщност е първият гей роман в нашата литература. В статията си „Първият гей роман е написан от емигрант” (в. „Труд”, 8.10.2017 г.) Петър Величков отбелязва: Влюбен в свободата скитник, Шивачев е романтик по светоусещане, а бунтар по нагласа, както личи в скандалния му експериментален роман „Изобретателят.” Повлиян от фройдизма, романът разкрива необикновената съдба на Иван (Хуан) Бистров, емигрант в Аржентина, неговите усилия да се приспособи към чуждата реалност, да намери мястото си сред хора, различни по склонности и манталитет. Темата за хомосексуализма е подхваната смело и разгърната в дълбочина.” В този роман гей отношенията между Хуан и дон Рикардо са представени като „малки пламъчета, които приличат на блуждаещите огньове на пампасите”, но и съвсем натуралистично физически: „Изведнъж усещам как неговата ръка залазва по бедрото ми. После почувствам щипане. И пак тази отвратителна ръка, като огромно пипало на черна мисъл! Тя продължава да пълзи. Не се съмнявам къде отива. Треперя цял. Разбирам, че сме на крачка от непоправимото. Нека. Щом той иска...” (Борис Шивачев, „Изобретателят”, Хемус, Сф., 1992 г., стр. 161). Мисля, че въпросът дали „Случаят Джем” на Вера Мутафчиева е първият български гей роман, вече е изяснен – не е, защото 36 години преди това Борис Шивачев издава в София романа си „Изобретателят”. И все пак – гей роман ли е „Случаят Джем” и защо Мара Петрова твърди, че „фурор за гей общността са любовите на принц Джем”?

Романът на Вера Мутафчиева отразява живота и възпитанието на личности, които не само принадлежат на друга вяра, но и на друг тип култура и бит. В едно общество, в което жената се възприема като „орна нива”, не можем да говорим за истинска любов, защото връзката между двата пола е сексуална, но не и духовна. Когато представя двора на Джем в Карамания, Саади отбелязва, че там живеят „двадесетина млади поети” и от целия Изток към Коня се стичат певци и поети, които искат да бъдат чути от Джем и да заслужат неговото благоволение. Явно е, че в онова, което свързва тези млади мъже помежду им, има повече духовно, отколкото физическо влечение. В ислямската общност образовани са предимно мъжете, те изучават езиците на другите народи и овладяват различните видове изкуства, те развиват заложбите си на поети, музиканти и художници. И ако жената се възприема като „натрапена, непозната и нежелана” вещ, която оправдава съществуването си с „произвеждането” на деца, то тя е неспособна да събуди у мъжа оная любов, „която те кара да усещаш със сетивата си друг човек, да те боли с неговата болка и да мислиш с подмислите му.” Именно такава любов изпитва Саади към Джем и затова го познава дори по-добре, отколкото себе си. Единствената жена поетеса, която е спомената в показанията на Саади пред Съда на Историята, е Зейнеб хатун, много възрастна дама, „едничката жена поет”, която доживява дните си „без семейство, без деца и внуци”, но и без да крие лицето си, защото стои извън „съблазън и желание”, защото тя не е жена, а „оръдие в божиите ръце”. Любопитното е обаче, че тъкмо тази възрастна дама събужда първите чувства на ревност в душата на влюбения в Джем Саади. Наблюдавайки странната двойка: старицата – мъдро изящна дори в старостта си, и прекрасния златист младеж – които се чувстват неимоверно близки, сякаш са осветени от някакъв вътрешен огън, Саади усеща нещо непознато досега в душата си: „Помня, почувствах ревност: за Джем Зейнеб беше повече от мене.” Така, още в началото на романа си, Вера Мутафчиева подсказва на читателя, че гей отношенията в османското общество имат преди всичко духовни измерения. Това не означава, че те не достигат в някакъв момент до сексуалните си проявления, но те никога не се демонстрират, защото за ориенталеца интимът е тайна, осветена свише, показността му би загрозила и унищожила неговата красота и романтика.

Имайки предвид тази специфика на османската култура и бит, Вера Мутафчиева подсказва и наличието на физическа връзка между Джем и Саади по косвен път – описвайки външния вид на Джем в първите си показания, Саади признава, че като „най-близък човек в почти две десетилетия”, за разлика от другите, той често е виждал Джем гологлав и очите му „не са се радвали на друга такава красота”; когато прекосяват Средиземно море от Родос към европейските брегове, Саади гледа Джем как се къпе гол във водите му, а по време на тяхното дългогодишно изгнание, въпреки че Саади има отделна стая от покоите на принца, той твърде често спи в неговата стая. Силата на тяхната връзка обаче се дължи на духовното им родство – и двамата са източни поети с еднакви разбирания за света, за красотата, за живота и за неговия смисъл, и двамата след това делят едни и същи несгоди в чуждия враждебен свят и се опитват, доколкото им е възможно, да си помагат един на друг. Вера Мутафчиева изгражда представата за техните взаимоотношения като за „мъжка любовна двойка”, в която е проектирана „съвършеността на хомосексуалната ориентация” (Евдокия Борисова, „Другостта и двойничеството в три балкански романа за Изтока и Запада”, част 3). Сякаш образите им са две страни на една и съща монета. Според австрийския невролог и психолог Зигмунд Фройд (1856 – 1939 г.) хомосексуалните отношения се отличават с високо интелектуално развитие и етична култура, партньорът обикновено вижда в обекта на своите чувства своята „по-добра половина” (Зигмунд Фройд, „Психология на сексуалността”, „Колибри”, 2015 г.). Така е и в двойката Саади – Джем. В поредицата от портретни описания на османския принц, включени в първите две части на романа, осезаемо се усеща възхищението, преклонението и благоговението на Саади пред физическата и духовната красота на Джем, като оправдава наивитета му с неговата младост и неопитност. Връзката между двамата е много по-сложна, отколкото при другите двойки, защото в Джем Саади вижда не само обекта на своите чувства, но и талантливия поет, той е и негов приятел-изповедник, слуга и летописец. Понякога чувството на интимна привързаност отстъпва пред силата на дълга, който го кара, дори и тогава, когато Джем се влюбва във Филипина-Елена, с особена тревога и загриженост да следи действията, думите и жестовете на Елена, предусещайки, че зад публично демонстрираната ѝ любов се крие нещо друго – мрачно, фалшиво, неистинско. Като добър психолог и приятел, който познава добре душевността на Джем, Саади вижда в „неравното” настроение на принца, в унеса и внезапните му словесни изблици белезите на една болест, „известна от библейските времена” – Джем се е влюбил. Влюбил се е в жена и се опитва да скрие от Саади „края на собствената си любов към него”. С цялото си същество обаче Саади усеща у Джем преливащата любов към Елена, дошла да замести тяхната. Нещо ново и непознато досега навлиза във взаимоотношенията Джем – Саади. От една страна, Джем се опитва да прикрие новите си чувства, за да не нарани Саади, но от друга страна е някак разочарован, че Саади „не е умрял поради измяната му”. Сигурно има истина в твърдението, че очите на любовта са слепи – завладеният от новите си чувства към Елена принц не вижда огъня на ревността в душата на доскорошния му любим Саади, който споделя: „Гризеше ме остатък от ревност, гледах ли ги да препускат; бяха пълни с диво желание – към него ни води кръвта, разиграна при някое телесно усилие, ездата в случая. Струваше ми се, че точно след такъв бяг, задъхани, отмалели, те ще стигнат мига, за който споменах. Изпитвах и малко завист. Знаете, че всред Джемовия двор ние не само не намирахме за нередни своите мъжки връзки – гордеехме се с тях, те ни издигаха над плебейската зависимост от жената.”

Новата ситуация тотално променя характера на връзката им – ако преди са се усещали като две страни на една и съща монета, сега „Саади внезапно стана отделна воля”. Джем инстинктивно осъзнава, че „неговата внезапна любов към Елена е без всякакво бъдеще” и въпреки това дълбоко страда от загубата ѝ. И Фройд в своите психоанализи достига до извода, че „ние никога не сме така беззащитни, колкото когато обичаме, и никога не сме толкова безнадеждно нещастни, колкото когато губим любовта или обекта на своята любов”. Ситуацията е мъчителна както за Джем, така и за Саади. Затова, когато Джем иска хашиш, за да потисне поне малко болката си от загубата на Елена, Саади от любовник се превръща в приятел изповедник, слуга, готов на саможертва: „Бих положил в дланта му не хашиша; бих искал да я напълня с живота си.” Но осъзнава, че това няма да помогне, че на Джем в този момент му е необходимо само едно нещо – забрава. Постепенно промените в поведението и външния вид на Джем притъпяват старите чувства в душата на Саади („Вярно е – някога аз обичах Джем над всичко, бих потвърдил това и в смъртния си час. Но аз обичах оня Джем, когото носех във въображението си.”), сега принцът буди у него единствено съжаление. След седемгодишния им съвместен живот на изгнаници в чуждия враждебен свят на Европа, от старата им възторжена любов и преклонение остават само „съжалително презрение, съчувствена досада, духовно отчуждение”. А липсва ли привличането на духа, значи любовта е мъртва, въпреки че Саади остава с Джем и през следващите шест години – до 29.11.1494 година.

Независимо от този финал на отношенията Саади – Джем, двамата герои в по-голямата част от своя живот са свързани с една чиста, искрена, духовно осветена романтична връзка, която придава особено очарование на целия роман и обяснява защо гей общността в България „го почита силно”.

В последните три десетилетия българската литература „се насели” с множество романи на еротична тема. В статията си „Еротиката в българския роман на 90-те”, Милена Кирова отбелязва симптома на „вулгарното мислене” в романите на Христо Калчев, Александър Томов, Палми Ранчев, Димитър Бочев, Васко Жеков и ранния Стефан Кисьов. Склонна съм да приема като обективна оценката ѝ за битовизма в съвременния еротичен роман: „Еротичното отношение тук не надхвърля хоризонта на сексуалното преживяване, то не представлява аспект на способността да се мисли философски и естетически. Неговото въздействие е прицелено в елементарни психофизични матрици на човешкото поведение. (...) Цинизмът изобщо стана обсесия на немалка част от българските писатели – поети и белетристи – през 90-те години. Той е тяхната провинциална представа за революция. Цинизмът опитва да компенсира неумението да се мисли оригинално в термини на естетическото влияние, той има псевдомодерен характер.”(Милена Кирова, „Еротиката на българския роман през 90-те”, сп. „Култура”, брой 9, от 3 март, 2001 г.)

Романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем” и в тази посока – на хомосексуалността – представя новаторски тип повествование. Отношенията Саади – Джем в него са осветени от интелекта, от етиката и естетиката на творческата им връзка, в модела на тяхната любов има нещо рицарско, красиво и възвишено, което кара читателя да види в хомосексуалното им привличане частица от космическото съвършенство.

------------