Мисли като творец, там е силата

Мисли като творец, там е силата

Чувал ли си как тишината плаче? Минавало ли е дори през ума ти, че е възможно? Дали не долавяш собствения си плач, не посмял да се разлее от клетките, които едва го удържат? Има тежки мигове в живота на всеки. Има и непоносими. Но има и такива, които разчленяват душата ти, разпилявайки я в толкова посоки, колкото не си предполагал, че може да съществуват. Остава само плачът на тишината. Безмълвен, отровен, топящ всичко живо. Днес тя се чувстваше точно така – изгубена, разпръсната из неизбродни светове, в невъзможност за обратно връщане. Защо? Защо си го причини? Питаше остатъците от себе си. Но не чуваше нищо друго, освен плача на тишината. Колко време мина, никой не знаеше. Най-малко тя. Когато се опомни, навън тъмнееше нощта. Дори самолетите липсваха. Сякаш и те се скриха, уплашени от невидими убийствени енергии. Чувстваше се изгубена. Даже от себе си. Като в най-безнадеждните мигове на своя труден живот. Как ще открие късчетата на душата си из този черен безкрай?

“Ох, стига с тези драми, моля те! Пак се започва...” – някой сякаш режеше мозъка й.

“Пак разговарям сама... Не е на добре” – отново почувства пулсациите в главата си.

“Да, да, не е никак на хубаво! Така ли не ти омръзна да хленчиш? Да се съмняваш в себе си?” – нахално я блъскаха непонятните мисли. Откъде идваха? Кой й ги пускаше?

“Не искам да слушам! Никого! Дори себе си, дори да си моя вътрешен глас! Изчезвай!” – това наистина не беше нормално, да води подобен разговор... с мозъка си.

“Ще изчезна, но и ти ще дойдеш с мен!” – нахално се смееше “другата” в главата й. – “А аз отново ще ти говоря. И тогава няма спасение. Тогава, лице в лице, ще се гледаме и ще ме слушаш – без възражения. Защото ще бъде излишно за тях. Всичко друго ще е заличено, оставено далече, далече... в отминал живот. И отново ще трябва да учиш. Да минеш през подобни уроци. Докато престанеш да хленчиш, а да действаш, да преминеш нататък, в друг клас. Където ще учиш други уроци. Може би по-интересни? Зависи от теб.”

Отново чу тишината. Този път не плачеше. Даже не хлипаше. Мълчеше, някак виновно. Тъжна картина – виновна тишина. Тя също се почувства виновна. Пред себе си. Пред неумението си да устоява. Може би основателни бяха критиките, които мисълта й долавяше? Или които сама си отправяше? Какво толкова се случи, че изпадна до това състояние? Нима животът й беше зависим от един роман? От един непознат, който изчезна така, както се бе появил? От нищото, в нищото. И все пак... Защо? Всичко беше така романтично! Толкова загадъчно, вълнуващо и красиво! Наистина ли си позволи да се влюби? В нереален човек. В една измислица. Да, но Той беше реален! Само рисунките бяха измислени, думите... А човекът зад тях? Те сами ли се раждаха? Сами ли се подреждаха, за да одухотворят героя му? Пред който тя трепереше... За който мечтаеше, дори в обърканите си сънища... Какво направи пак с живота си?

“Наистина си помислих, че ще престанеш...” – чу отново разчленения си мозък. – Че ще станеш и ще свършиш нещо, вместо да копаеш под краката си...”

“Ставам!” – по-категорична команда не беше си отправяла. – “Спирам! Каквото – такова!” Стана. Отвори прозореца. Усети студенината на тъмната нощ. Тръпки пронизаха тялото й, но това я върна донякъде в себе си. Разпилените парчета от душата й започнаха да се наместват едно по едно – за да почувства целостта си, като прашинка в необятния свят. Свят, който й беше и чужд, и далечен, но знаеше, че е длъжна да пребивава в него. Все още. Празнотата му я плашеше, не знаеше как ще я преодолее. Но знаеше друго – че винаги има надежда. Да се случи нещо, за което няма как да знае сега. От опита си го знаеше. И въпреки всичко, много болеше.

“Правя ти предложение!” – говорящата мисъл я стресна, не очакваше да я чуе отново. “Предложение? За какво?” – не усети как се включи в разговора... със себе си.

“Повикай го с песен! Отвори сърцето си и изкарай от него всичко, което искаш да му кажеш. Той ще те чуе. Пространството ще пренесе думите, ще му ги предаде, директно в главата!” – отново абсурдни решения. Така ли нямаше да измисли нещо нормално? Което да я утеши, да отмие болката, страха от загуба.

“Мислй различно! Мислй нестандартно! Мислите са като хората – мощни или треперещи, градивни или рушащи, красиви или грозни, безсмъртни или тленни... Мислй като творец – там е силата!”

Замисли се. Стори й се основателно. Може би имаше нещо вярно в странните думи? Този път наистина овладя стихиите, които я бяха разпиляли цялата. Затвори прозореца. Отиде в банята, напръска лицето си. Май е по-добре да влезе под душа. Водата... Знаеше достатъчно за силата на водата. За свойствата й да попива, да усеща, да раздава, да зарежда. И да я слуша, когато пее под душа. Дори да я поощрява, да пее, да пее... До бяло! Водата... Тази непонятна мистерия! Облива тялото, но попива в душата. Отмива всяко непотребно парченце, заглажда раните до мекота, която свети. Отключва всичко заключено, за да потекат отново енергиите, безпрепятствено, мощно. И връща познанията, натрупани от душата чрез опита... досега и занапред. Защото водата познава времето! За разлика от хората, на които някой е вменил да му слагат посоки. А времето е като една линия, по която може да се движи душата, без значение накъде. Да чете написаното, да се вглежда в преживяното, да провижда вселените, да попива посланията... на всичко, което е било, е и ще бъде. Водата, която почти не познаваме. Тя усещаше, че е жива. Че е себе си! Без значение какво се е случило и какво ще се случи. Общуваше с безмълвните капки, усещаше целувките им по кожата си. Говореха й чрез вибрации, които странно как, но разбираше. Почувства се освободена. Дотолкова, че можеше да подрежда думи, които долавяше и да ги предава чрез мелодия. Сътворена незнайно от кого, но излизаща през нея. Песента за онази любов, която оживява от вълшебството на мислите-думи. И се връща, разцъфнала, преобразена. Песента за безусловната творяща любов.

Любов ли е, когато съм без тебе?
Когато съм въздишка лекокрила,
политаща в смълчаното безвремие,
от светлината взела сила?
Любов ли е, когато те жадувам,
макар лицето ти да е зад облак тъмен?
И само думите ти влюбени сънувам,
с които ме изгаряш до абсурдност?
Любов ли е, когато се разпадам,
изгубила следата на гласа ти
и чувствам как до дъното пропадам
без шанс да те открия, с теб да бъда?

Любов е, ако моите послания
проникнат като светеща хипноза
в душата ти, ранена от терзания
да търсиш точно мен зад хоризонта.
Любов е, ако мисли с теб кръстосали,
открием се зад думи запечатани
и разпознаем на душите порива,
въвлечени в животворящ сценарий.
Любов е, ако въпреки абсурдите
за мен копнееш, образа ми виждаш
и ме сънуваш в нощите безлунни,
че съм до теб и с обич ме закриляш.

Очаквам те. С любов ще ме откриеш.
Тя знае пътя, думите го знаят.
В героите душите си ще скрием
и ще измислим как да се познаем.

Водата поемаше думите, мелодията. Запечатваше ги дълбоко в паметта си. За да разказва вдъхновено някога, някъде, някому една трогателна изповед за любовта! Тя се почувства различна – жива, уверена, без значение какво я очаква. Водата ли беше причината? Или онази вътрешна сила, пробуждаща се незнайно как в моменти на свръхизпитания и не позволяваше да се изгубим докрай в този така объркан свят? Заслужаваше ли си да търси отговорите точно сега? По-добре да повярва на странния вътрешен глас, който за кой ли път се опитваше да я повдигне, когато усети, че се предава. А Той? Той ще долови думите, вплетени в песента на сърцето й. Каквото и да му се е случило, ще намери начин да й даде знак. Невъзможно е да загърби романа. И героите – точно сега, когато се кръстосаха пътищата им. Когато душите им се разпознаха, независимо колко вселени са пребродили в опит да се срещнат отново. Освен ако... Не, не, невъзможно е! Но каквото и да се случи, тя ще продължи своя път. Ще свикне с обичайното ежедневие, както толкова пъти досега. Независимо колко ще боли! Понякога отглеждаме фантазиите си като деца, които незабележимо растат и ни водят по пътя с мисъл за тях. Дотолкова, че губим реалността и живеем в илюзорния свят на собствените си измислици. Въпреки всичко, тя знаеше, че скоро ще намери текст в директорията. И ще трябва да продължи в синхрон с написаното. Предстоеше им да сътворят същинската част на историята. Беше сигурна, че ще я изрисуват по най-неочаквания начин: драматична, завладяваща, шокираща, но препълнена с любов. Любов, изтичаща извън страниците на книгата, вливаща се в сърцата на читателите, пожелали да я допуснат в себе си. А каква ще бъде съдбата на героите, засега никой не знаеше. Дори текстописците.

------------
Из “Роман за двама – Синята лейди”, Книга първа, 2026.
------------