Богомилството през погледа на трима съвременни български белетристи – Владимир Зарев, Румяна Халачева и Антон Дончев

Богомилството през погледа на трима съвременни български белетристи – Владимир Зарев, Румяна Халачева и Антон Дончев

Въпросите, свързани със същността на света, на живота и човека, вълнуват Homo sapiens още от най-дълбоката древност, като в хода на времената се създават различни учения, често противопоставящи се едно на друго. В търсенето на автентичната истина, човекът непрекъснато се сблъсква с многоликите проявления на Доброто и Злото, което поражда неговия неистов стремеж да узнае кои са причините и какъв е смисълът на тяхното съществуване. Един от естествените резултати на тези усилия в епохата на Средновековието е появата на богомилството (теологично, антифеодално, реформаторско и социално по своята същност движение), което чрез философията на дуализма се противопоставя на институциализираното християнство и неговите догми, утвърждаващи социалното неравенство между хората като наложено свише.

Дуализмът (от латинското duo, dualis – две, двойствен) е философска или религиозна доктрина за съществуването на две антагонистични гледни точки за основните начала (както в сферата на представите за света и човека, така и в познанието за тях) на вечната борба между доброто и злото в заобикалящата ни действителност и в човешката природа. В теологичен план дуализмът разделя света на дело на Княза на Светлината, т. е. на Бог, и дело на Княза на света, т. е. на Сатаната. Корените на тази философска теза трябва да търсим още преди новата ера в така нареченото Заратустрово богословие – по името на иранския пророк Заратустра (628 – 551 г. пр. н. е.). Според него има само един истински бог (Ахура Мазда), Мъдрият повелител, но неговите последователи вярвали в съществуването на зъл дух (Ангра Майниу), като в реалния свят се води постоянна и непримирима борба между тях. Всеки човек сам избира на чия страна да застане, но последователите на Ахура Мазда вярвали в неговата крайна победа. Векове по-късно тези схващания за света и човека доразвива основателят на манихейството – по името на родения в Месопотамия Мани (214 – 276 г. от н. е.), който изповядва умерените дуалистични схващания на кръщелна секта. Представителите на манихейството възприемат Вселената като бойно поле между злия материален бог и добрия духовен бог. Богомилството представлява своеобразно продължение на идеите на Заратустровия дуализъм и манихейството. Възникнало в края на Х век на Балканския полуостров и получило своето название от името на българския свещеник поп Богомил, живял по времето на цар Петър (972 – 970 г.), споменат в „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма и в „Бориловия синодик“, богомилството се разгръща в два философски варианта, противопоставящи се един на друг – крайно, абсолютно богомилство, и умерено богомилство, което смекчава остротата на схващанията за дух и материя, за сътвореното от Бог и създаденото от неговия първороден син Сатанаил. Поп Богомил поддържа идеята, че реалният свят е създаден от Дявола, а душата на човека е божие творение. Според акад. Йордан Иванов (1872 – 1947 г.), изследовател и тълкувател на „Тайната книга“ на богомилите, в нея е представено учението на умерените дуалисти:

„В цялата „Тайна книга“, от началото до края й, е прокарано гледището на умерения дуализъм, който приема закръглена форма най-напред в България, през Х век, и получава името богомилство. Докато правоверното християнство изповядва един творец на всичко видимо и невидимо, един творец Бог, който се проявява в три лица – Отец, Син и Свети Дух; докато крайният дуализъм признава две изконни начала, равноправни и враждуващи помежду си, един добър Бог и друг зъл, богомилството се явява като помирение между строгия дуализъм и християнството. Богомилството приема един предвечен Бог, срещу когото се опълчва по-късно Сатанаил, който е негов син или пръв ангел, става враг и съперник, създава видимия мир и человека, за да бъде най-сетне победен от Бога, който остава сам и вечен господар, под чиято закрила блаженстват праведните.“
(„Богомилски книги и легенди“, Йордан Иванов, София, 1925 г., с второ фототипно издание от изд. „Наука и изкуство“, 1970 г.)

В българската белетристика са познати немалко художествено-исторически произведения, които засягат темата за същността, мястото и значението на богомилството в националната ни история. Макар и да не е център на изображението, в тетралогията си за Асеновци и Второто българско царство, Фани Попова Мутафова посвещава много страници от своето повествование на богомилството и йерархията в неговите среди, на причините, които го пораждат, на същността на философско-теологичната му доктрина и размерите на неговото разпространение в българските земи. С темата за богомилството са свързани и романите на Емилиян Станев „Антихрист“ и „ Легенда за Сибин, преславския княз“, на Николай Райнов – „Богомилски легенди”, на Павел Желязков – „Лозницата на Боян Мага”, на Павлина Павлова – „Боян Мага – синът на Симеон”, но в художествената проза най-плътно обвързани с философията и разпространението на богомилската ерес са романите на Владимир Зарев – „Поп Богомил и съвършенството на страха”, на Румяна Халачева – „Богомилският кръст”, и на Антон Дончев – „Странният рицар на свещената книга”.

1.

Още със заглавието си романът на Владимир Зарев („Поп Богомил и съвършенството на страха”, 1998 г., изд. „Развитие Холдинг КДА”) налага на вниманието на читателя както личността на поп Богомил, чието име стои в основата на названието на дуалистичното антифеодално и реформаторско, социално и религиозно учение „богомилство”, така и с неочакваната характеристика на страха като психологическо състояние („съвършенството на страха”), обвързвайки го с представа за Бог. Страхът като проява на човешката психология е дефиниран многократно – според руския академик Иван П. Павлов той е проява на естествен рефлекс и пасивна защитна реакция, основана на инстинкта за самосъхранение; като състояние на нервна възбуда, която се характеризира като знак за опасност или заплаха, известният руски психолог Л. С. Виготски разглежда страха и като много силна емоция, която оказва сериозно влияние върху всички възприемащи и когнитивни процеси, ограничавайки мисленето, възприятията и свободата на избора на човека. В заглавието на романа на Владимир Зарев страхът е обвързан с представата за съвършенството (аналог на божественото), и му придава значим екзистенциален смисъл. Необичайно е и композиционното разполагане на сюжетните линии. По повод избора му, в литературната анкета на проф. Николай Димитров, писателят споделя:

„Хрумна ми да го разположа в четири отделни жития, в първите три исках действието да се развива в България през 951 г. и те трябваше да бъдат написани от трима житиеписци, които сякаш разказват едно и също, едни и същи събития, но те са до абсурдност различни и всяко следващо житие отрича, разпада, но и разширява предишното, повтаря образа на поп Богомил, като изцяло го променя. Действието на четвъртото житие трябваше да се развива през 1327 г. в оня италиански католически манастир, който така блестящо ни описва Умберто Еко, и един от главните герои да бъде самият Умберто Еко от Болоня, който се явява в ролята на инквизитор и се мъчи да проникне в библиотеката на манастира, за да намери там книгата на Аристотел за комичното. За да бъде „играта” пълна, в това четвърто житие повторих част от сюжета на „Името на розата”, като вложих в него съвсем различни акценти, послания и смисли.”

Всъщност хрумването на този начин на представянето на съдържанието има и много допирни точки с разполагането на информацията за живота на Исус Христос в Новия завет на Библията и разказите на четиримата евангелисти Матей, Марко, Лука и Йоан, които в едни случаи се разминават, в други – повтарят вече познатото, а в трети - допълват липсващото. Така е и в романа на Владимир Зарев за поп Богомил. Неслучайно и четирите жития в неговата книга започват с по два цитата от текстове, заимствани от Новия завет на Библията, представящ живота на Исус Христос. Първата част на романа – „Житие на поп Богомил, записано от прокажения Стан в 957 лето” – изгражда началната представа за философията на богомилската ерес в България върху основата на амбивалентността, като поставя акцент върху основополагащата теза в учението на поп Богомил за същността на страха и връзката му с божия син Сатанаил, който чрез него се опитва да подчинява и управлява хората: „...Тогава Сатанаил вложи у тях страха от смъртта и започна да ги управлява.” Асоциативното амбивалентно представяне на страха („съвършенството на страха” – от заглавието, и „страха от смъртта” – в първото житие) създава психологически предпоставки за въвеждане на завръзката на сюжета върху триадата Бог – човек – Сатана в речта на поп Богомил пред неговите последователи след съновидението му:

„...Вечността произведе времето. Безграничното породи конечното. Битието се спусна в рода и тъй разумът бе вплетен във Всемирната история. Бог вдъхна душа и живот у човека. Но като подмами с познанието Адам и Ева, Сатанаил направи така, че Бог прогони чедата си от Райската градина и ги преобрази от безсмъртни в тленни същества. Тогава Сатанаил вложи в тях страха от смъртта и тъй започна да ги управлява. Ако ти наистина си избран, ако не се боиш от смъртта, рече ми Бог в съня, посади пред твоите доверени Вечното дърво. Ако това дърво се захване с корените си в земята и израсне, ако се прероди от дърво във време и произведе вечност, то ще бъде сигурен знак, че твоето учение е вярно, че ти си светлина и Слово, Богомиле. – Светият въздъхна и въздишката му сякаш поклати тревите. – Това жълъдче, което държа в шепите си, е яйцето и от него ще произтекат времето и вечността. То също е дело на Сатаната, единствено дъхът в сърцевината му е божий. Ето, аз го заравям в земята и се оставям на божия съд.”
Графичното открояване на думи и словосъчетания в цитатите е съобразено с оригинала на текста в изданието на романа.

Според историците („Кой кой е в Средновековна България” – Йордан Андреев, Иван Лазаров, Пламен Павлов) през втората половина на VIII век около Пловдив, средище на еретиците павликяни, поп Богомил, вероятно родом от някъде там, създава своето учение за една нова ерес, която по своето разпространение надхвърля границите на Средновековна България и завладява цяла Европа. Като добре подготвен свещеник с остро усещане за реалностите в действителния живот на хората и църквата, наблюдавайки покварата сред монашеството и духовенството, той решава да убеди своите слушатели, че са „богу мили”, като започва да проповядва тезата, че материалният свят е творение на злата сила и по неповторим начин съчетава библейските тези със своята оценъчна гледна точка за социалните взаимоотношения във времето, в което живее. В романа на Владимир Зарев акцентуваният още заглавието образ на поп Богомил получава своята словесно-визуална плътност чрез поредица от портретни описания, някои от които ни напомнят „Поп Богомил” на Дечко Узунов, но и с отдалечаваща се от него вътрешно противоречива интерпретация. От една страна той е носител на първичната мъжка сила и страст, но от друга – и на нещо висше, духовно, като непознаваема частица от самия Бог, а от трета – като обикновен човек:

„В дъното върху мечите кожи се беше проснал той, гол, с изваяно мускулесто тяло, едър и непознаваемо различен. Чресалата му властно тъмнееха, мъжкият му знак бе възправен като боздуган, готов да гали и убива... (...) Беше разорал слабините на ония развратници като плуг, бе ги засял със светлината на своето семе, сега целият бе сън и несвяст... (...) Не приличаше на отшелник или светец, изглеждаше як и буен, сякаш беше юнак, върнал се от бран. Когато възкачи хълма, усетих, че е пиян. Вятърът рошеше златистите му коси, които обгръщаха чак рамената му, усмивката му не излъчваше гордо смирение или печал, а само алчност за живот...”

Но и:

„Поп Богомил излезе от колибата. Видя ми се състарен с двадесет години, а лицето му изглеждаше изпито и свято в полумрака, беше прегърбен и докрай вмислен в себе си. Пое нагоре към оброчището, сякаш беше помъкнал трънния венец и своя кръст към тайната на Голгота. Затътри нозе към далечното сияние на Вечното дърво. Единението му бе така пълно, изглеждаше толкова самотен, като че ли беше заобиколен с безкраен народ. Той се възвиси до пътеката и като дрипа се свлече пред Вечното дърво.”

Само на фона на това драматично противоречие между плът и дух би могла да бъде разбрана молбата на коленичилия поп Богомил към Сатанаил: „...приеми ме, изчадие, обгърни ме с опустошителната си любов, напрегни своята отвратителност и се вслушай в молбата ми...ако е възможно, нека ме отмине тая Чаша!” Защото в повествованието си Владимир Зарев непрекъснато съизмерва образа на поп Богомил с Исус Христос, но с подчертано отнемане на правото му на равенство с него: пристигналите конници са 12 на брой и са насядали около масата, напомняйки Тайната вечеря, но т. н. евхаристия е непълна („...на масата имаше хляб, но нямаше вино”; „на масата имаше хляб и сол, но липсваше вино и Той нямаше с какво да им се раздаде докрай”; „...ръката му галеше хляба, сякаш бе глава на агне”; „...до неначенатия хляб остана ножът”), а къпането на Съвършения (прозвище на поп Богомил, б. а.) в потока събужда асоциации за кръщението на Иисус във водите на река Йордан – „Беше тънък в кръста, с яки плещи беше се навел, но не загребваше вода. Приличаше на новороден бог, на каменна статуя, която все още стърчеше, опазена от езическото светилище до поселището ни. Почувствах, че той не само може, но и трябва да погине...” И ако според библейския текст Исус е предаден от Юда, то поп Богомил също е предаден от свои – от дедеца Йеремия, който също „от завист” е поискал „да се съизмери” с поп Богомил. Дори репликата-молба на Исус и поп Богомил е една и съща („...ако е възможно, нека ме отмине тая Чаша”), но с една фундаментална разлика – Исус се обръща с нея към Бога Отец, докато поп Богомил отправя молбата си към Сатанаил: „О, Сатанаиле, ти, който властваш над зримия свят, ти, който разполагаш със съдбата ни тук, както Бог разполага с душата ни в безвремието, (...) обгърни ме с опустошителната си любов, напрегни своята отвратителност и се вслушай в молбата ми...” И макар че прокаженият прозира какъв ще бъде краят му, защото поп Богомил не е безсмъртен, самият факт, че Съвършеният решава да провери истинността на това, което проповядва („Всичко на този свят е безсмъртно, щом веднъж е живяло,...нищо не изчезва, щом веднъж е съществувало...това е божията душа. Сатанаил управлява живота, неговата еднократност, но Бог управлява вечността.”), вече го издига на пиедестал ако не до самия Христос, то достатъчно близо до него.

От този момент нататък повествованието на Владимир Зарев в първото житие проследява „трънливия път” на вярата на героя му до неговата смърт. По-голямата част от текста сякаш има за задача да дискредитира делото на поп Богомил – по време на обиколките му по селата той става очевидец на страшната обезчовечаваща бедност на населението под камшика на експлоатацията от местната и централната власт в българската държава, а и на представителите на църквата. Хората не вярват на неговите думи („Вие можете да ме изпепелите, да ме разчекнете между коне, но сте безсилни да ме накажете. Ако ме умъртвите сега, вие ще ме възвисите завинаги.”) и затова, вместо разбиране и последователи, той получава обиди и унижения, затворен е като престъпник, анатемосан е от владиците във Велики Преслав и освободен като безполезен, оказва се дори предаден и от най-близките си – нямата Мария, дедеца Йеремия и прокажения Стан. Смъртта за него е единственият изход, който може за измие срама и да възкреси отново блясъка на неговото дело. Затова, осъзнал истинността в думите на прокажения Стан („Аз ще те спася, Спасителю, ...ще те преувелича от човек във време.”), той приема смъртта от ръката му, а съновидението за неговото възнесение възвръща светлината и славата и на неговото учението:

„Мълвата за святото възнесение на моя Учител се понесе от уста в ухо, от дума в сърце и обиколи видимия свят, сякаш не беше възкръснал Той, а самото Слово. Отвсякъде идваха богомолци, бдяха с възпалени очи пред вечното дърво и приемаха вярата на моя Заповедник за своя съдба.”

Съизмерването между Иисус Христос и поп Богомил, като вдъхновител и изпълнител на поставена свише мисия, е продължено и във второто житие, записано „от безпаметния Матей в 957 лето”, още чрез знаковото мото от Евангелие на Матея, гл.10 / 21.34: „И ще предаде брат брата си на смърт, и баща чедо...и ще бъдете мразени всички заради моето име... Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята, не мир дойдох да донеса, а меч...” Семантичната връзка между първото и второто житие е осъществена чрез повторението на няколкото символични образи – на скарабея (самозараждащо се същество, метафоричен образ на слънчевия цикъл, на небесното сърце и безсмъртието), на живата вода (космогоничен символ, който пречиства, лекува, подмладява и води към вечността), на кукумявката (зла поличба, предсказание за близка смърт), на Вечното дърво (знак на живота в неговото непрестанно развитие, метафора на възраждащия жив Космос), на мотивите за страха и смъртта като интерпретация на едно друго лице на живота. Образът на поп Богомил и тук, както и в първото житие, е дискредитиран чрез измамата с Вечното дърво – в първото житие прокаженият Стан избира през нощта здраво и силно дърво и го засажда на мястото на посадения от поп Богомил жълъд, въпреки усещането, че го наблюдава „някой безлик и невидим”, за да се имитира чудото на следващия ден, а във второто житие, поднесено с осезаемата ирония на Владимир Зарев, имитацията на „чудото” е осъществена с помощта на разказвача Матей, за да се внуши идеята за приемственост и в тази посока: „Намерих тригодишен дъб с все още гладка кора и избликнала корона. (...) Нарамих Безсмъртието на моя Учител и отново изпитах усещането, че не съм сам. Огледах се, тъмнината бе гъста и сочна, сякаш Сатаната бе ме потопил в адовия си катран. Завлякох се до мястото, където днес беше проповядвал Учителя, и зарових дъба, всъщност подвига на моя Благодетел в рохкавата пръст...” За разлика от първото житие, тук словото на поп Богомил е не толкова философско, колкото наситено с остро откроен социален смисъл и звучи като призив за протест и бунт („Казвам ви, не вярвайте в църквата, в кръста и иконите, те са отклик на зримия ред и затова са част от Злото. Приемете истинското божие слово, поклонете се на мен...аз съм Пътят, и Истината, и Животът.”), но и в тази посока с имплицитно вписана ирония чрез словесното отъждествяване между Исус и поп Богомил. Хората не разбират казаното от него, но му вярват, защото думите му „пропукват мрака” на битието им и им дават надежда. Безспорно силата на въздействието им се дължи и на покоряващия очите и съзнанието им външен вид на поп Богомил, създаващ усещането, че е един от тях, но и нещо много повече:

„Беше мъж на около шейсет лета, расото му бе кърпено и старо. Изглеждаше дребен, ала излъчваше смазваща власт и аз проумях, че това е човек, роден да изпълва. Небето над него се сниши, предметите се приближиха и смалиха, погледът му тежеше като вдигнат меч. Лицето му бе обладано от отчуждение и от някакъв вселенски копнеж. Изпитах преклонение и обич, но много повече преклонение и ужас. Той вдигна сакатата си ръка и тълпата зад мен замря.”

Всъщност новият пророк поп Богомил е представен от Владимир Зарев като продължител на дело, започнало преди векове от други противници на ортодоксалната църква – на адамитите (религиозна група от II-IV век, която се обявява против традиционната религия, чиито идеи се разпространяват в България през ХIV век, създавайки т. н. Братствата на свободния дух), и на манихейството (умерено дуалистично течение, повлияно от зороастризма и проповядвано от Мани, 214-276 г.). Вътрешната противоречивост на богомилството е представена от Владимир Зарев чрез два образа-антоподи, които живеят в едно и също историческо време – Иван Рилски и поп Богомил. Личността на Иван Рилски излъчва нещо „космическо и несвършващо”, което дразни поп Богомил, възприемащ себе си като по-близо стоящ до Бога и затова реагиращ неочаквано на благите думи на рилския светец. Диалогът между двамата, разгърна между 12-кратното повторение на риторичните питания на светеца „И защо?”, подчертава двете непримирими страни не само на вярата и на властта, но и между тях като съперници в борбата за слава: „На мен ми е необходима власт, за да овеществя силата на Бога и да преобразя хората в негово смирение. На теб ти е потребна власт, понеже е невъзможно да се постигне равенство в щастието, равенство може да се постигне само в насилието. А ти толкова обичаш себе си, фалшивата си святост, че целият си страх. Задънен в своя пущинак, ти всъщност не прощаваш никому...в живота си на самота опрощаваш себе си. Затова, преподобни, си по-властолюбив даже от Кесаря.” Смъртта на рилския монах през 957 лето не дава отговор на разкъсващите съзнанието въпроси, а в противовес на тях, сред море от човешки страдания, някакво необяснимо спокойствие обхваща Учителя: „Излизаше от колибата си на Утреня, къпеше се в потока с хума, после се молеше под Вечното дърво, а привечер се възкачваше на каменната ограда и оттам съзерцаваше умирането на деня. Беше непоносимо спокоен.” Всъщност поп Богомил е превърнат от Владимир Зарев в това, в което той обвинява рилския монах – че мисли за себе си, а не за страдащите.

В третото житие – „...записано от монаха Григорий в 957 лето” – Владимир Зарев представя философията на богомилството през призната на „неумът”: „Забравете ума си. Починете си от него. Бог ще ви нахрани и утеши. Неумът, това сте вие, единението с всичкото, просветлението на душата ви, зърното на Бога в нея. Бог е тук и сега. Той е лекотата да дишаш, без да желаеш. Той е самата съвършена простота. Сатанаил е вашето минало и сетнешното бъдеще, той ви прави зависими от различието и щенията ви, той е сложността.” Начинът на интерпретацията на богомилството все повече клони към психологическите аспекти в зараждането на богомилските идеи, които ни напомнят схващанията на Юнг за несъзнателното като психологически феномен, като „извор на инстинктивните сили на психиката и на формите на категориите, които ги управляват, а именно архитиповете.” (Шарп, д. К. Г. Юнг, Лексикон). Откритието на Юнг е, че несъзнаваното е не само сбор от подпрагови и изтласкани съдържания, но и зародиши на бъдещи психични ситуации и идеи. Върху тази основа е поднесен новият вариант на спора между Иван Рилски и поп Богомил. Рилският монах чистосърдечно признава, че все още не е постигнал близостта с Бога, не разбира съдържанието на всичките Му думи, но от висотата на планината вижда „как нивята запустяват, защото няма кой да ги оплоди с труд и семена”, вижда как „мъжете губят силата си за грях, как дълг и ред се разпадат, разплитат се като дреха, проядена от молци”, и обвинява за случващото се поп Богомил: „Като проповядваш Неума, ти отхвърляш смисъла на миналото, изтръгваш паметта, разкъсваш връзките със земното, а значи и с божия закон.” Рилецът обвинява поп Богомил в грехопадение и го анатемосва, защото според него „любовта е смирение пред Божия ред, а това означава и пред подредбата му тук, на земята”. За поп Богомил обаче вселенското предопределение е ред за Сатаната, който мъти човешкия ум чрез страха от смъртта, че Той, Сатанаил, е отворил война между хората, че „насилието вика насилие, пролятата кръв крещи за кръв”, а хората още от Адамово време живеят в несъгласие, че „всяко зло следва причинено зло” и хората го предават един на друг като младенец, отглеждайки го със „своята неразумност”. Според поп Богомил светостта на рилския монах е безполезна, празна, и като живее „в смирение с върховете”, това не означава, че самият той е връх. Двамата спорещи остават на различни позиции както по отношение на смисъла на смъртта – за поп Богомил тя е „единствено възможното равенство” между хората, докато за рилския монах с функцията на това изравняване тя отнема неповторимото у хората, а в различието между тях се съдържа човешката „свобода”. Всъщност „неумът” в повествованието на Владимир Зарев се проявява най-вече в човешките сънища. Интересното е, че ако в предходното житие рилският монах вижда насън бъдещето на България, тук това се случва с поп Богомил малко преди смъртта му:

„Сънувах сън и затова ви повиках, присъни ми се прокобният сън на отшелника Иван. Първо видях времето...и в него два синджира роби, протяжни като векове, слухът ми бе докоснат от покварена ромейска реч. Сетне съзрях времето и в него пет синджира роби и дочух люта тюркска реч. Прав е оня светец от Рила, словото, което посях, разяжда и отслабва българската плът.”

Символните знаци на синджирите с роби имплицитно вписват Византийското и Османското робство и акцентуват Истината на самия Владимир Зарев – според него богомилството, със своите социални аспекти в противопоставянето на държавната власт и на институциите на официалната църква, руши стабилитета на българското царство.

Четвъртото житие – „...написано несръчно от Никола от Конкоренцо през 1327 лето” – всъщност не добавя нищо ново към представата за поп Богомил, въпреки че именно неговото име в паратекста на романа го определя като център, около който ще се гради сюжетът. Авторите на житията са мистифицирани герои, участващи в самото повествование, и носещи някакво сатанинско начало, представено чрез различни техни недъзи – Стан е прокажен, Матей е лишен от памет, човек без идентичност, Григорий е сатир в монашеско расо. В първото житие, на Стан, поп Богомил е физически силен и порочен, във второто – житиеписецът Матей го вижда „състарен”, а в третото монахът Григорий го представя като икона, рисувана от самия Бог, но лишена от жизненост. Възгледите му за устройството на света, за Злото и Доброто, за Бог и синовете му Исус и Сатанаил, обаче не търпят някакви съществени промени, въпреки че са разкрити през погледа на три различни индивидуалности. Представеният свят в тях също не е показан с някаква драстична промяна, а сякаш умишлено акцентува застоя в общественото пространство чрез повторението на образи – архитипове и символи, като Вечното дърво, живата вода, скарабея, жената...

Четвъртото, заключителното „житие”, се различава съществено от предходните три по начина си на списване. Характеризирането на словото му в паратекста като „несръчно” сякаш има задачата да извини не Григорий, а автентичния му автор Владимир Зарев за това непрекъснато жонглиране на мисълта с исторически, апокрифни и литературни факти, обвити в теологични тези и философски размисли, тази „игра” на майстора „като събеседник в разговора за Европа, света и Бога”, както Сергей Герджиков определя романа на Владимир Зарев. Интересна е обаче оценката на житиеписеца Никола за писаното слово:

„Запалих зехтинения светилник и запрелиствах отново „Трите жития”. Вече знаех и друго, че записаното слово е лъжа! Думите украсяват и отнемат, прибавят и унижават, ласкаят и убиват, но като остават във времето и го продължават, те постигат своята неточност. Истината е миг, кратка протяжност, която може да се запомни единствено в своята неправдоподобност. Записаното слово се стреми да укрепи една истина, но я размива, руши я, като я проявява. То е знак за нещата, а не самите неща, описва бъбривостта на времето и го превръща в История. Записаното слово е живо време за истинското време, което е мъртво. То е животът на смъртта, нейният шепот, последната й плът.”

В споменатата вече анкета на проф. Николай Димитров с Владимир Зарев, писателят споделя, че е разбираема враждебната нетърпимост на църквата към ереста на поп Богомил, но за него е по-важно да изследва „какво е било отношението към ересите на самия Бог”, въпреки признанието му, че ние, хората, „не можем да надникнем в същността на Бога, да я обозрем”. Мисля, че си е поставил непосилна за който и да е съвременен човек задача. Защото с развитието на технологиите и изследванията на космоса, един ден човечеството ще разбере, че и Бог, и ересите, не са това, за което говорим днес, че Той е съвсем друга Истина, която драстично се разминава с нашата днес.

2.

„Богомилският кръст” (изд. „АСТРА БУЛГАРИ”, 2025 г.) е третият роман на Румяна Халачева, в който тя изследва древността, опитвайки се да открие скритите способности на човека и зърното на божественото у него. Наративът му акцентува времето на създаването на дуалистичната доктрина на богомилството в България и неговия най-важен символ – богомилският кръст. За богомилите Слънцето е ос на планетната система и затова те възпроизвеждат със съответни символи небесните светила. Закодираните идеи в богомилската емблематика (кръгът, свастиката, розетата и кръстът) утвърждават единството на планетната система като знак на Бог и неговото всевластие. За богомилите едно от най-сериозните посегателства върху християнското учение е подмяната на равнораменния кръст с кръста-разпятие, на който е разпънат, измъчван, унизен и умъртвен божият син Христос. Равнораменният кръст е един от най-древните символи на човечеството, по-древен от самото християнство, разпространен още в неолитната епоха. В дълбоката древност е използван за изобразяване на различни богове, свързани със слънцето. В тракийските светилища той е вписан в кръг, издялан върху камък. Има много теории какво точно изобразяват четирите му равни рамена. Според езотеричната страна на християнството равнораменният кръст има скрито значение – четирите посоки на света съответстват на фиксирани знаци в зодиака – Лъв, Телец, Скорпион и Водолей, като символично изобразяват четиримата евангелисти Марко, Матей, Лука и Йоан. Самият кръст се възприема като обединяващ знак за материалното и духовното, откъдето идва и значението му като символ на Земята. Вписаният в окръжност равнораменен кръст е и древен български символ, и наред с другите слънчеви знаци (свастики), е използван от богомилите. В периода IX – XII век е разпространен по всички български земи от Плиска и Преслав до Охрид и Преспа.

Романът на Румяна Халачева „Богомилският кръст” носи подобно изображение на корицата си, дело на Албена Маркова – Таис. Сюжетът на книгата обвързва богомилското учение с две личности – сина на цар Симеон I – Боян, и поп Богомил, библиотекар в царската библиотека и главен книжовник в двореца. В повествованието са вплетени елементи от легендите, свързани с царския син Боян мага, получил своето образование в Константинопол, в Магнаурската школа при патриарха Николай Мистик, като за известен период (две години) усъвършенства знанията си в Сирия. По това време „безбожниците” в Сирия създават духовна окултна школа, която сее ерес и в Европа, и учи, че „Бог е един, а различните владетели са измислили да го наричат с различни имена и да създават различна религия за всяко име, та да може хората да воюват за вярата си и да твърдят, че само тя е правата”. Подчертана е и космическата основа на тяхното учение: „...в сирийската школа често идвали същества от други звезди, които приличали на хора, но не съвсем”, те „знаели какво са звездите и говорели, че на много от тях има живот”. Двегодишният престой на Боян в Сирия го обогатява и в друг аспект – с учението на „някой си Вотан” (древен учител, част от германската и скандинавската митология, бог на мъдростта, магията и войната, б. а.), който можел да разговаря с растенията и чрез отвари и извлеци от тях да лекува всяка болест. Когато се завръща от Сирия, Боян всъщност вече е друг човек, защото той вярва, че „пред Бога всички са равни и че за него няма господари и роби”, че Бог не наказва – наказват жестоките управници. Освен това е придобил и уменията да лекува, поради което започват да го наричат „маг”, което означава и „мъдрец”, и „повелител на силите.” Новият Боян вече не допада на главата на Вселенската патриаршия Николай Мистик, който започва да вижда в него ”заплаха”, „опасност” за институциализираната църква, която оглавява, още повече, че Боян твърдял, че няма нужда от посредници, за да осъществи връзката си с Бога – „...човек може да общува с Бога, без посредничеството на свещениците”. Наблюдавайки битието на обикновените хора, които водят „робски живот”, въпреки че привидно са свободни, той решава да създаде „ново учение, в което да събере философски и духовни знания, и чрез тях да промени съзнанието на множеството, а следователно и цялото несправедливо устроено общество”. Като умен и начетен мъж с достатъчно жизнен опит, той не се съмнява, че „църквата би ги анатемосала”, но е и с достатъчно дързък характер, за да заяви на покорената от излъчването му императорска дъщеря Мария: „В царството на Духа ще властвам. На бога Исус ще бъда слуга, затуй и жена няма да имам!” И да я прекръсти със знака на новото си учение: „Боян прекръсти Мария, като с едно последно движение на ръката огради кръста в кръг...” Знакът на неговото ново учение, кръстът на богомилите!

Покръстването на последователите на Боян мага е поднесено от авторката на романа под лика на Мадарския конник:

„Тук ще идвате да се молите и захранвате, когато ви трябва сила...или вяра, ...или любов към ближния...Тук ще се свързвате с Твореца! Нашите предци са изсекли в скалите над нас този конник. Погледнете го! Той е владетел, но държи в ръката си колобърска чаша (символ на тайнствено знание, свързано с древни легенди на шумерите и вавилонците за съзвездието „Дракон” – б. а.), защото е посветен в тайното учение. Такива са били нашите владетели от незапомнени времена до днес – хем мъдреци, хем непобедими войни. Вижте лъва, който лежи покорно в нозете на конника! Той е израз на природните сили. Конникът владее тези сили и е господар на живия свят. Този образ са изсичали нашите предци по всички земи, дето са градили царства, за да ни спомнят, че всеки може да овладее слънчевите сили. Да посели Доброто в себе си. Благославям ви да бъдете част от Светлината на Земята!”

Денят е 13 април, 928 година.

Рождената дата на богомилското движение в България.

Повествованието на Румяна Халачева представя поп Богомил като незаконен син на цар Симеон, получил образованието си в Магна Аура – като другите си братя по кръв, умен и надарен с умения в словото, главен книжовник и законотворец на царството – като другите си братя по кръв. Той става автор на множество „църковни и дворцови текстове”, на „писаните закони”. Затова по време на първия богомилски съвет Боян мага посочва именно него за видимото лице на богомилите, за дясна ръка и водач на „задругата на любовта”. Той обикаля страната и разнася книгите, в които е заложена магията на тяхната вяра за „сътворението” и за „древните обреди и знаци”. В книгата на Румяна Халачева особен акцент в богомилската философия носи идеята за равенството на половете, защото мъжете и жените са еднакво „богу мили” под слънцето на живота: „Запомнете – при богомилите жените и мъжете са напълно равни. Жените имат право на висше посвещение, могат да достигат до най-високите степени на построението ни. (...) Женската сила е тази, която ще възстанови реда на сътворението! Тя е Първородната. Тя изпълнява закона на любовта. И тя идва сега, за да измести водещата мъжка сила и да върне изначалното равновесие.” Ярко художествено въплъщение в този план носи образът на Роксана.

По време на първия богомилски съвет всички заедно, с водещата роля на Боян мага, уточняват организационната структура на своята общност с убеждението, че Бог е вътре, а не вън от човека, че всеки сам носи отговорността да бъде спасител на самия себе си, защото „царството Божие” не е някъде там – в небесата, то в вътре във всеки един от тях. В следващите години Боян обучава и посвещава в богомилското учение над четири хиляди съвършени, които разпраща по Европа „да подготвят народите за ерата на единното всечеловеческо общежитие”.

Поп Богомил е представен като „дясната ръка” на Боян мага и водач на богомилите в българските земи. Денем обикаля села и градове, за да разнася идеите на учението, а нощем записва на хартия основите на богомилската вяра, създава училище за обучение на богомилски монаси в едно село край Казанлък, подготвя умни и надарени със слово презвитери. В книгата на Румяна Халачева поп Богомил е посочен и като автор на множество текстове, които днес определяме с термина „апокрифи”: „Прение на Антихрист с Исус”, „Ходене на Богородица по мъките”, „Видение Исаево”, „Детство Исусово”, наречено по-късно „Томино евангелие”. Като използва апокрифната книга за Енох, поп Богомил написва трактата „Запитване на апостол и евангелист Йоан на Тайната вечеря за небесното царство, за устройството на света, за началото и за Адам”, което последователите му първоначално наричат „Йоаново евангелие”, а след това „Тайната книга”, защото техният учител им е заръчал да я пазят като очите си, за да не попадне в чужди ръце, тъй като тя съдържа „пълната основа на богомилското учение”.

В основата на богомилството стои познанието за природните сили и законите, които ги движат, както и тяхното приложение в помощ на хората. Затова в повествованието на Румяна Халачева са отразени някои от свръхспособностите на Боян Мага, който е най-изявената и най-влиятелната личност на своето време. Животът му в блатото на дворцовите интриги, измами и лицемерни хитрости не е бил лесен. Надарен ясновидец, той е провиждал бъдещата съдба на своите духовни братя и затова ги „въоръжава” със знания, които ще им позволят да надмогнат физическите си страдания. Според историците животът на Боян мага приключва през февруари, 970 г. във Византия, когато е удушен с копринено въже от наемен убиец – нубиец. В романа на Румяна Халачева обаче той се превръща в бухал (символен знак за ясновидец), който полита към необятните руски земи, за да посее и там своята истина за Божието слово.

Подложени на жестоки преследвания и мъчения, спасилите се от смъртта български богомили се отправят през земите на Далмация, Босна, Италия и Франция, където основават свои богомилски селища. В Босна ги наричат патарени и торбеши, в Италия – албигойци, а във Франция – катари.

Тяхната съдба намира своето отражение в романа на Антон Дончев „Странният рицар на свещената книга”, в която читателят открива „прероденият” Боян мага в лицето на неговите последователи.

3.

Романът на Антон Дончев „Странният рицар на свещената книга“ (изд. Захарий Стоянов”, 2017 г.) обаче ни казва много повече за богомилите и тяхното учение чрез поставянето на онтологичния проблем за дуализма като принцип в изясняването на началата на всичко съществуващо, на системата от възгледи за света както чрез отразената действителност в романа, така и с образната му система и акцентите върху гносеологическите аспекти на богомилството – за познанието и връзката между обекта и субекта в него. В сюжета на романа Антон Дончев представя пренасянето на Свещената книга на българските богомили до албигойците в Южна Франция и битката при Монсегюр през 1244 година. Организираният Албигойски кръстоносен поход от папа Инокентий III и римокатолическата църква през 1209 – 1229 г. си поставя за задача да унищожи ереста при катарите. За постигането на тази цел са създадени Доминиканският орден и Инквизицията. Хиляди привърженици на дуалистичната катарска секта са убити, изгорени на клади или изчезват в подземията на Инквизицията.

Достоверността на въведената историческа информация е акцентувана както чрез специфичната композиция на романа – в рамките на 15 дни главният герой (Анри дьо Вентадорн – Боян от Земен) записва преживяното през изтеклото негово житейско време, подлагайки го на безпрецедентен безкомпромисен аналитично-оценъчен анализ, така и с избора на типа повествование – Аз-формата. Дуалистичната същност на богомилството е подчертана дори чрез имената на главния герой, който съчетава в себе си две различни личности, всяка със свой мироглед, което е посочено още в първото изречение на романа: „Наричаха ме Анри дьо Вентадорн, но размених името си с името на един мъртвец.“ Името е основен идентификационен знак, който отделя един човек от друг. То има не само голямо социално значение, но и дълбок езотеричен (скрит) смисъл. Неслучайно в библейската „Първа книга за царете“ се казва: „Каквото името му, такъв ще е и той.“ В древността името на човека се възприема като символ на нещо съществено в характера, в мирогледа или кастовата му принадлежност, то има силата на амулет. Промяната му е показател за промяна на политическа или религиозна ориентация, на социален статус, на роднинска принадлежност, на местоживеене или професия. То е свързано и с престижа, с реномето на отделната личност в общественото пространство. Името преобразува колективността в индивидуалност и събужда енергии със заклинателна сила, която обединява две въздействия – за утвърждаване и за разрушаване. Личното име на човека е свидетелство за победа над стадното съзнание, то носи в себе си концентрирана енергия и затова някои изследователи го определят като акумулатор, който едновременно взема и дава в зависимост от това дали имаш, или нямаш „антена“ за улавяне на енергията на Логоса. Затова смяната на името се възприема като смяна на идентичността на човека. При главния герой на Антон Дончев обаче промяната става постепенно – като бавно действаща отрова определени факти от действителността рушат изконната истинност на вярата му. През 1215 г. крал Йоан Безземни подписва т. н. Магна карта (Magna Carta Libertatum), която представлява договор за прекратяване на политическата вражда между краля на Англия и тогавашния аристократичен и религиозен клир. В романа на Антон Дончев героят му Анри дьо Вентадорн я определя като „карта против свободите“, защото чрез нея се утвърждава канонът срещу всички ереси, а Четвъртия латерански събор от 1216 г., с папа Инокентий III на върха, той нарича „невероятно сборище, където се изприказваха толкова приказки, че кожите на всички стада говеда по света нямаше да стигнат да се запишат всички високопарни слова за вяра, чест и достойнство, зад които откровено зееха разчекнати за лапане и хапане хищни уста...“ Записките на Анри дискредитират официалната религия на Ватикана и чрез избора именно на него за такава важна мисия, каквато е задачата да „арестува“ и донесе в каменната гробница Евангелието на свети Йоан, „Тайната книга“ на богомилите. Дуалистичната същност на света и на човека е откроена и тук, в диалозите от началото на знаменателните „записки“ на Анри – Боян, както чрез неговото лично признание, че въпреки изминалите трийсет години все още усеща със сърцето си, че в него живеят двама души, така и чрез характеристиката на Средновековието – „Същият този Прованс, който роди албигойците, роди и вас, рицарите, с вашата куртоазия, вашите трубадури и легенди.“ Богомилството като философия не е само израз на протест срещу социалната несправедливост, то е и бунт, отхвърляне на двуличната същност на църквата като институция, на нейните лицемерни служители, които отдавна не изпълняват повелите в десетте Божи заповеди, които проповядват на простолюдието. И в никакъв случай не може да се разглежда единствено като идеология на селячеството и на бедните. Нека си спомним изображението му и в тетралогията на Фани Попова – Мутафова за фамилията Асеновци – голяма част от болярите в двора на Борил са богомили, които открито защитават неговата идеология дори на организирания от царя на 11 февруари, 1211 г., Събор срещу богомилите. Явно е, че експлоатацията от държавата и от духовенството е придобила крайно уродливи форми и размери, щом се налага самият цар Борил да участва лично в Събора и дори да заповяда да бъде оставено писмено свидетелство за него за следващите поколения в т. н. Борилов синодик.

Внушението, че богомилството е тайно, забранено от официалната светска власт и от църквата учение, само по себе си говори за изопачаване на смисъла на официалното, институциализирано християнство, в резултат на което настъпват деформации в обществото като цяло; за проникване на Злото, на пипалата на Княза на света дълбоко в психиката както на господстващата прослойка, така и в душевността на обикновените й служители. Рицарството отдавна е загубило своето предназначение – вместо да служи на Христа и Божията църква, то заменя Божията майка с дамата на сърцето и „вместо псалми, пее балади“, а в кулите на католическите ордени властват „безчестието и развратът“. Остриетата на мечовете им колят както сарацините, така и онези, които „гнетят слабите“, и вместо да освободят Гроба Господен, разграбват Константинопол. Понятието „вярност към сюзерена“ се е превърнало в стока – „...днес служиш на един господар, утре на друг... ако ти плати повече“. Затова и съвсем не е случаен изборът на Анри за особено отговорната мисия – папата, кардинал Уголино и Доминиканецът познават продажността и алчността му: „Ако Светият отец ти беше казал: Анри, иди и донеси скверната книга на богомилите, ето ти моята благословия, ти щеше да се изсмееш. Но той ти каза: ето ти пет хиляди златици, и ти прие.“ Продажността на Анри е акцентувана не само за да се покаже неговата опорочена душевност, но и по своему да бъде характеризиран самият папа, олицетворението на католицизма, на Ватикана – той се е превърнал в търговец, в Княз на злото, който купува и продава душите на грешниците за своя лична изгода. Той е този, който отлъчва венецианците, но после ги опрощава, защото срещу тази „прошка“ получава Източната църква и една пета от плячката. Страшни са за Ватикана и църквата богомилите, тяхната Тайна книга и еретиците албигойци, защото те отричат властта на папата и защитават чистотата на вярата. В света, в който живее, Анри осъзнава, че не би могъл да бъде друг: „Алчен бях, защото всичко около мен се мереше със злато – и кръвта, и честта, и вярата. Няма добър кон, няма силно вино, няма топла жена без злато. Струваше ми се, че нашите рицари не викат „За по-голяма Господня слава!" и "За Сен Дени!“, ами „Злато!“ и „Земя!“. Така в записките си Анри откроява победата на Княза на света над Княза на Светлината:

„В годините, когато еретиците с право громяха делата и славата на свещенослужителите, кардинал Уголино, епископ Остия, син на граф Тристан Конти, водеше скромен и чист живот, с който заслужаваше славата на човек с безукорна съвест, високо благочестие и забележителни знания. Но този горд и неотстъпчив човек, като сложи тиарата (тройна яйцеобразна корона, увенчана с кръст и три венеца, символ на Света Троица, б. а.) не съумя да се откъсне от мирските страсти. Повече приличаше на ревнивия Бог от Стария завет, отколкото на земен пратеник на кроткия Христос. Няма нищо по-страшно от праведник, който се мисли за непогрешим. За него всичко е позволено, той има правото да съди, но не може да бъде съден.“

В лицето на кардинал Уголино читателят вижда лукавата същност на Княза на света, скрил истинското си лице зад фасадата на официалната религия във Ватикана. И затова не се изненадва нито от гръмките му думи за заклеймяване на еретиците, нито от нареждането да се откаже християнско погребение на труповете им, които „валят вън от осветената земя, плячка на орли и псета“. Дълбокото познание на политическите и социалните проблеми на своето време и отражението им върху човешката психика постепенно подготвят Анри дьо Вентадорн за приемане на новата мисия на своя живот. Сблъсъкът на старата представа за Света гора, Царевград Търнов, планината с приказната крепост, „несътворена от човешка ръка, недостъпна за враговете“, целия този свят на сънища и блянове, с новия град, който „приличаше на труп, облечен в ярки разкъсани одежди, яростно терзан от зверове и гложден от червеи, потънал в изпражнения и благовония“, сега ражда онзи „горещ въглен“ на мисълта, който го кара да отиде да вземе книгата вместо мъртвия певец Пейре. Мислите на Анри повеждат с него тайнствен диалог и го карат вместо да иде при цар Борил и да му предаде посланието на папа Инокентий III, да послуша вътрешния си глас, дошъл сякаш свише от някакво неземно пространство: „Заклевам се – дори не помня в кой миг ми дойде наум да взема името на загиналия албигоец Боян от Земен. Не помня кога името дойде при мене. Навярно името и образът на човека, който стоеше зад името, бяха живели скритом в ума и сърцето ми.“ Той, рицарят, неочаквано осъзнава, че онова, което сближава българския селянин с французина, наречен албигоец или катар, е унизителното икономическо положение на обикновения човек от низините, и че учението на богомилите му връща загубените изконни човешки ценности. По думите на самия Антон Дончев „по някаква Божия Благословия, в един от преписите на Тайната Книга е написано: „Тази книга е донесена от епископ Назарий... България...“ Ние сме показали на европейците начин да стоят изправени, да гледат Истината в Очите и да не се страхуват от репресиите. Защото всичко това се плащало с кръв, със страдание и ужас.“ (Акад. Антон Дончев, „Идеите на богомилите се превръщат в основа за събуждане на човечеството“, Портал 12). Затова и героят му Анри носи образа на загиналия албигоец Боян от Земен в душата си, има усещането, че той го преследва и го кара да преценява постъпките му, да го нарича „ту герой, ту безумец, ту глупак". И го обсебва по такъв начин, че в края на краищата той взема решение да отиде на срещата, на която чакат Пейре, и да се представи за Боян от Земен. Мистификацията придобива стойността на прераждане на героя, защото, макар и несъзнателно, от служител на Княза на света той се превръща в защитник на Княза на Светлината.

Анри – Боян идва в Царевград Търнов в сложен политически момент. Предшествениците на Борил – Асен, Петър и Калоян – признават правото на личен избор за вероизповедание на всеки българин (в това число и на еретиците) в името на крайната обща цел – възкресяването на Симеонова България на Балканския полуостров. Борил обаче се противопоставя със силата на цялата си царска власт на богомилството и превръща в жива рана българската земя. Времето преди и след Събора срещу богомилите (1211 г.) е време на ужасни страдания и изпитания за всеки, който по някакъв начин се противопостави на монарха или на служителите на църквата – и то с жестокост, която многократно надхвърля гоненията на еретиците в Европа:

„Тук нямаше клади, на които да горят хора. Българите бележеха с нажежени железа, режеха носове и уши, бичуваха с вериги. И почти един до друг горяха огънят за еретик и огънят за печено агне. Палачът с нож в ръце режеше жив човек, а до него месарят кълцаше заклан овен. Еретикът, разпнат на колелото за изтезания, вопиеше, но не по-слабо ревеше продавачът на пържена риба. Страшно беше. И странно.“

Страшно, защото Царевград Търнов, центърът на света, границата между Изтока и Запада, между Севера и Юга, събира на едно място кръстоносци и сарацини, по улиците му се разминават ромеи и латини, нормани, руси, кумани и печенези. И странно, защото около една кошара, в която като овце са затворени стотина богомили, обикалят мъже „с маски на зверове, дошли като че ли от друго сборище, може би на демоните.“ В някогашната цветуща българска столица сега властва Сатаната – под наметалата на латини и кръстоносци светят ризници, лицата им са скрити под маски, защото „вършеха дяволско и позорно дело – бяха дошли да купят еретиците за роби“. Като опитни търговци те отделят дребните деца и кърмачетата от майките им, чиито писъци се смесват с дрънкането на лютнята и песента на Вентадорн „Щом от сърце не пееш ти...“ На фона на тази жива картина от земния Ад Антон Дончев извежда диалога между Анри и богомилския дедец, в който са преплетени онези философски, теологични и социални проблеми, които стоят в основата на българското богомилство. Свещената „Тайна книга“ може да не е написана от апостол Йоан, но тя е дело на българския поп Богомил отпреди повече от двеста години и никой не може да каже „дали поп Богомил не е бил апостол Йоан“. Идеите, заложени в нея, привличат не само обикновените албигойци, но и „барони и графове – дори един крал“, който също става богомил. Богатият по-трудно приема Истината в новото учение, защото „на следващия ден трябва да раздаде имота си“. Има обаче и съществени различия между българските еретици-богомили и албигойците. Ако българите вярват, че Исус Христос е бил богомил и е приел жертвения си агнец, вярвайки, че „семето трябва да умре в земята, за да израсне клас“, албигойците искат Свещената книга, „за да я превърнат в знаме, което да върви пред една тълпа от мъже с мечове“. Те имат нужда от нейната сила, за да държат мечовете си в ръце, докато този беловлас старец води след себе си босоноги, вдъхновени мъже и жени, които оставят палачите да правят с телата им каквото поискат. В романа на Антон Дончев драматичната същност на богомилството е разкрита чрез словото на дедеца и неговите последователи. Те вярват, че Бог съчетава в човека видимото и невидимото, смъртта и живота, и му показва два пътя – тъмен и светъл, на доброто и злото, като му дава правото на избор, за да види дали той изпитва към Него любов или ненавист. Те са убедени, че Бог е изпратил единия свой син – Сатанаил, творецът на видимото – да направи тялото на човека, на което после Бог е дал душа и правото на избор. Но тъй като „хората се правели, че не различават светлото от тъмното“, Бог им изпраща втория свой син – Исус Христос, да им посочи пътя към Светлината. Богомилският дедец сякаш говори едновременно на Анри и на Боян от Земен, словото му е разтърсващо за героя, но поражда и много въпроси: „А дали Бог не е накарал сина си Сатана да сложи маската на лицето си, червена като разжарена пещ? И след свършека на времената дали Сатана няма да захвърли маската си и да застане – светъл и чист – до своя баща, нашия Бог? Защото Христос и Сатана са братя...“

Представата за Царевград Търнов в романа на Антон Дончев неслучайно е изградена като своеобразен център не само на света, но и на богомилската ерес. И Яна Язова в романа си „Левски“ с особена гордост и родолюбив пламък заявява: „Ръката, която първа запали този пожар в България, бе ръката на един недоволник от живота и още на един поп, който бе вътре и напусна Божия дом поради голямото си недоволство. Този поп се казваше Богомил. (...) Напразно върху костерите горяха мъже, жени и деца. Преследваните от един огън отиваха другаде и обръщаха нови народи към себе си. (...) Тяхната борба в Европа трая цели три столетия и остана в историята под името Ренесанс – Възраждане.“ (главите „Недоволни от живота“ и „Поп Богомил“). Утвърждаването на България и Търнов като център на богомилската ерес има и своите исторически основания във факта, че още от средата на Х век българското богомилство, като умерено дуалистично теологично учение, ползва за своите нужди „Тайната книга“. Явно съдържанието й е получило голяма популярност и на Запад, щом към средата на ХII век тя поема своя път от България към Северозападна Италия. В своите изследвания на съдържанието и пътя на „Тайната книга“ акад. Йордан Иванов посочва:

„Когато, към средата на ХII в., имало само едно дуалистично епископство в цяла Италия, именно в Ломбардия, то се смятало за клон на българското богомилство. На събора на дуалистите в Караман, до Тулуза, през 1167 г., епископ Марко от Ломбардия представлявал българския умерен дуализъм. Това единение между България и Италия продължава и през следващите два века. Твърде естествено е било следователно, дето Конкорецката черква, която заедно с Драговищката, по свидетелство на същия Сакони, са се смятали за майки на всички дуалистични общини в света.“

В съчинението си „ Изложението на катарите и бедняците от Лион“ (1250 г.) доминиканецът-инквизитор Райнер Сакони сочи 14 общини на еретици, които водят своя произход от България и Драговичия. От тук, от българската земя, започва бунтът срещу лицемерието на официалната църква, чиито служители, заслепени от алчност за власт и богатство, се отдалечават от хуманната същност на християнството като философия. Те, богомилите, верните последователи на Бога, отричат всичко земно и материално, плод на Сатаната, и издигат в култ човешкия дух и Светлината, които нямат нужда от декора на църкви, икони и лицемерни свещеници.

В първата част от записките на Анри-Боян за петия ден Антон Дончев изгражда представи за един грандиозен спектакъл, на който могат да завидят и най-съвременните театри. Светлина и мрак, тишина и звук, говор и песен, небе и земя последователно разгръщат пред читателя сценични картини, които формират идеите за философско-теологичния фундамент на богомилството. Космогония, христология, сатанизъм и есхатология се сливат в една обща амалгама, предизвикваща съответни емоционални реакции и психологически състояния у Анри, въздейства му като магия и го въвежда в един друг свят, който има космически измерения. От раздвижените небеса слиза Сатаната, водейки след себе си небесните ангели. Зад двете крила на неочаквано дръпнатата завеса се ширва огромно езеро с черна вода, „гладка като замръзнала смола“. По повърхността на езерото бавно се плъзва сал с изправен върху него огромен черен гол мъж с черни криле, черно лице и маска, през чиито процепи се виждат пламтящите огнени очи и уста на Сатаната: „Приличаше и на ангел, и на дявол – както ги рисуват в черквите.“ Сатаната слиза в черната вода, а от гладката й повърхност бавно се подава черна ръка, в чиято длан лежи шепа кал. Отстрани се плъзва втори сал с парче земя и купчина кал. Земята расте, върху нея изпод ръцете на Сатаната се появяват влечуги, животни, треви – всичко, което „лети и пълзи“, е творение на Сатаната. И пак той, като изкусен грънчар, оформя от кал и глина човека „по свой образ и подобие, за да му бъде слуга“. Нито бликналият пламък от устните на Сатаната, нито прегръдката му обаче не могат да го съживят. Като неподвижна безжизнена скулптурна група стоят „двамата черни човеци – дяволът и калният човек“ – до онзи момент, когато от отвора в тавана на пещерата се изсипва върху черното езеро сноп светлина, който съединява земята и небето. В сияйната колона се появява огромен гълъб с широко разтворени криле, държащ в ноктите си пергаментен свитък. Пред очите на всички се извършва чудо, което изтръгва възклика „Книгата, книгата...“, а над човека слиза благодатта на Бога, вдъхва душа и съживява създадения от Сатаната човек от кал.

Дуалистичната същност на богомилството е внушена не само чрез съдържанието на специфичния театрален спектакъл, но и чрез цветовия контраст – Анри и присъстващите хиляди коленичили мъже и жени са облечени в бяло, докато езерото е пълно с черна вода и самият Сатана е „черен мъж с черно лице“. Белият цвят съдържа равни количества от всички цветове в спектъра и затова се възприема като безпристрастен, независим, неутрален цвят. В световното културно пространство той символизира чистота, невинност, почтеност, равенство, знак е за откровение и опрощение, поради което е сравняван с бял лист, на който още нищо не е писано, и поради това дава възможност за ново начало, за промяна към по-добро. И обратно – черното символизира власт, самоувереност, която не признава чужд авторитет, респектира и съблазнява чрез скритото и непознатото, създава атмосфера на тайнственост, изключителност и самоувереност. Черното е абсорбиращ, поглъщащ цвят, знак за падение, за необратима смърт, олицетворение на хаоса, на тъмните сили на злото. Съизмеримо с цветовия контраст звучи и хоровата реплика на братята богомили: „О, Владико, съди и осъди пороците на нашата плът, нямай милост към плътта, родена от тленното, но се смили над духа, който е затворен в плътта...“ За разлика от библейската теза за сътворението и мястото на жената в живота и света, в този грандиозен спектакъл тя е утвърдена като равнопоставена на мъжа: „Господ видя, че на първия човек Адам не е добре да живее самотен. И Господ затова пожела и му даде жена – да върви с него по пътя на истината.“ Обърнете внимание – Господ пожелава и му дава жена! Тя не е създадена от Сатаната, а от самия Бог – при нея и плът, и душа са творение Божие и затова може да „създава“ човечество.

Този нов поглед за сътворяването на света и човека, който предлага богомилството, въздейства с изключителна сила върху съзнанието на незапознатите с философско-теологичната им доктрина. Библията обвързва човечеството с веригите на материалното, което разединява и противопоставя, докато богомилството обединява с чистотата на духа и равенството, получено свише. Затова след рухването на вратата на пещерата под ударите на брадвите на куманите и кръстоносците, богомилите тръгват срещу тях, хванати за ръце като жива верига от плът и дух пред остриетата на копия и мечове: „Страшно е да видиш как над човешките глави разцъфтяват червените цветя на водоскоци от кръв.“ Приемането на мисията да бъде „страж и пазител на книгата“ под новото име – Боян от Земен, предсмъртните думи на дедеца „Помни мравките – те събират Божието зърно, има и мравки воини“, и поръчението да занесе книгата на „братята албигойци, за да се превърне тя в знаме и хоругва в тяхната борба“, извършва онова прераждане на Анри в Боян от Земен, което осмисля живота му от този миг до кладата под Монсегюр.

Религиозните, нравствено-етичните и социалните възгледи на богомилите имат своите корени в реално съществуващата действителност. Техният дуализъм е резултат от дълбокото социално разделение и унизителното положение на обикновените трудови хора, принудени да се превърнат в слуги на материално обезпечената светска власт и забогатялото духовенство, които трупат своите имоти чрез експлоатацията на принизените слоеве на обществото. Затова богомилите вярват, че всичко земно е творение на Дявола; че идването на божия син Исус Христос трябва да спаси човечеството от властта на Сатаната; че Христос не е равен на Бога, а е излъчено от Бога Слово, което трябва да насочи хората към пътя на спасението. Макар и победен от Дявола и разпънат на кръст, той няма да се откаже от борбата си срещу Злото и тази борба ще завърши в едно далечно бъдеще, когато Христос отново ще слезе при тях в деня на Второто пришествие и Страшния съд. Тогава божият син ще въздаде всекиму справедливост според делата му, като Сатаната, неговите последователи и всички грешници, земни властници и потисници, ще бъдат обречени на вечни мъки в ада, а праведниците ще се радват на вечно блаженство в рая. Така дуализмът постепенно, с течение на времето, ще даде път на монизма.

Според отношението към справедливия финал на борбата между Бог и Сатана, богомилите се делят на умерени (които вярват в победата на Доброто над Злото) и на крайни (които считат, че битката между Бог и Сатана ще продължи вечно, без краен победител). Богомилството, като социално-религиозно учение, критикува не само светската власт, но и църквата с нейните служители, обвинявайки ги в алчност, в порочен начин на живот и трупане на материални блага и излишества, изобличава противоречието между думите и делата им, докато мнозина от вярващите християни умират от глад. Според богомилите църквите са обикновени сгради, в тях няма нищо свещено, защото са творение на Дявола и обиталище на демоните, неговите помощници. Затова не признават кръщението и другите обреди и тайнства, не вярват в чудотворната сила на кръста, на светената вода, на иконите, мощите и другите реликви, нито в светото причастие. За тях истинни и праведни са само четенето на молитвата „Отче наш“, взаимната изповед, приемането на нови членове в тяхното братство и изборът и въздигането на старейшините. Затова след смъртта на дедеца, възложил мисията на новопокръстения Анри-Боян от Земен да бъде войн пазител на „Тайната книга“, героят на Антон Дончев го вижда по нов начин: „Беше мъртъв. А изглеждаше безсмъртен.“

„Покръстването“ в новото учение обаче се оказва дълъг процес и като добър психолог писателят Антон Дончев проследява целия път на душата на своя герой от смъртта на дедеца до кладите в Монсегюр, подчертавайки онези ситуации, в които светлината на новото води ожесточени битки с мрака на дните и нощите от миналото му. Не е достатъчно да скъса пергамента с писмото на папа Инокентий III до цар Борил и да го хвърли в пропастта, за да зачеркне с този жест всичко, което е било до сега. Акцентът върху дуализма като основополагаща характеристика на богомилството в обществено исторически аспект, постепенно придобива нова насоченост – човекът и неговата душевност. Героят на Антон Дончев усеща с цялото си същество, че в него живеят двама души – Анри дьо Вентадорн и Боян от Земен. И той се пита:

„Какъв беше естественият ред и ход на нещата, как щеше да се нареди животът ми, ако вървеше по Божиите и по човешките закони? Боян трябваше да носи „Тайната книга“, а Анри трябваше да го гони. Да го настигне и двубоят помежду им да реши кой да владее книгата. А какво се случи – Боян загина и аз, Анри, пуснах Боян в душата си – не, той скочи в мен, както скочи в езерото от жарава. И сега Анри и Боян деляха едно тяло. (...) Живееше ли в мен Боян, имах ли две души? Съзнанието ми беше утроба, в която зрееше това странно същество. (...) Но дали зародишът на новия Анри-Боян бе изтъкан от Бога? Или от дявола?“

Търсенето на себе си е най-мъчително и най-дълго. Пътят му ще преминава ту през подземията и стълбите на Инквизицията, ту ще излиза от мрака им в светлината на богомилските землянки. По този път ще среща и ангели, и върколаци, ще прекоси и познати, и непознати земи, докато стигне до Монсегюр, онази последна видима еретическа твърдина, в която всяка душа принадлежи на учението: „Както след стихийно наводнение на единствената скала се спасява всяко оцеляло същество, тъй и в Монсегюр се скриха съвършените еретици – самотни сред разлюлялото се френско море. (...) В Монсегюр дойдоха не само албигойците от Прованс, тук имаше катари и патарени от Италия, валденси от Алпите, немци, британци, босняци, българи, дори еретици от Киев.“ През лятото на 1243 г., под стените на тази последна крепост на богомилите, след деветмесечната обсада, десет хиляди кръстоносци очакват рухването на твърдината. Глухи, но могъщи удари равномерно разтърсват каменните й стени, от гредите и потона се сипе прах, цялата крепост се тресе „като замиращо сърце на великан, тръгнал към оня свят“. Тук са събрани 257 съвършени – лечители, звездобройци, ясновидци от целия свят и един български гадател от Родопа, планината на Орфей. Тук Анри-Боян предава Свещената книга на трима мъже, дошли от Пиренеите, Алпите и Пирин – „получовеци, полукозли, леки като рисове, силни като вълци, бързи като усойници“ – които ще скрият книгата в най-дълбоката пещера, ще я пазят, ще я предават на синовете си дотогава, докато дойде денят отново да се върне при хората, „както се връща кокичето от заровената в земята луковица“. Подготовката за последния ден съвършените посрещат спокойно – сами превръщат в пепел и прах ръкописите си, събрали мъдростта на Египет и Елада, Индия и Китай, на Рим, Константинопол и Търнов.

За разлика от другите, Анри-Боян може да се спаси, може да сложи отново рицарските шпори, може да излезе извън оградата и да каже „Аз съм Анри дьо Вентадорн“, и да напусне крепостта. Още повече, че сред кръстоносците е разпознал и един от собствените си кръвни братя. Може!... Но битката между двете му „Аз“ още не е приключила. Той е различен от другите, които отдавна са избрали своя път и спокойно влизат или в горящите клади, или с рицарски доспехи и с мечове подкарват към огъня братята богомили. Време е да направи своя избор. При това има и утехата, че е опазил книгата, че съвестта му е чиста и оня Боян от Земен не може да иска нищо повече от него. Спомня си първата среща с дедеца в Царевград Търнов и Божиите слова, изречени от него: „От невидимото и видимото естество създадох човека, от смърт и живот. И дадох му воля, и му показах пътя – светъл и тъмен – ето ти добро и ето ти зло – избирай. За да видя любов ли имаш към мене, или ненавист...“ Дошъл е и за него денят на избора! Спомените му го връщат назад по изминатия път, към неспокойните нощи на размисъл, защото не може да повярва, че „дяволът е създал устните на Лада, усмивката на Ясен, чистотата на Влад“. И в същото това време вижда онези 183-ма българи, които на 13-тия Божи ден на месец май, 1235 година, при Монтвимер влизат в огъня – не са вързани, но не бягат от него, а сами връзват ръкавите на ризите си, за да умрат прегърнати. Анри и Боян водят битка не само между себе си като душевни нагласи, но и между живота и смъртта, между съхранената памет за случилото се и забравата за него до последния, петнадесетия ден, в който съновидението в утрото му го събужда с наредени върху мозайката на пода в крепостта Монсегюр бели и черни камъчета. От тях го гледа собственото му лице, което уверено заявява „Аз съм Боян от Земен. Аз съм Боян. Аз бях Боян.“ А навън червените утринни лъчи на слънцето огряват кладата, към която вървят последните съвършени богомили и пеят слова от свещеното тайно Пето евангелие на Йоан, слова от неговата, на Боян, книга. Изборът е направен! А листите със спомените за извървения път от Анри до Боян, за светлината, получена от Пейре, от онзи слепец, който говори с птиците, от дедеца, от Ясен, Влад и Лада, от хилядите, изгорени на кладите, тези листи ще предаде на брат си преди да влезе в притеглящата го като магнит жарава. Защото вече е осъзнал, че всеки истински, жертвено вярващ в своята кауза богомил, всъщност е Боян от Земен.

Според историците с превземането на крепостта на албигойците в Монсегюр в Пиренеите от папските войски през 1244 година богомилството изчезва от историческата сцена. Това обаче не означава, че духът на тяхното учение е мъртъв. Защото и в днешния наш свят дуализмът, посочен в тяхното учение, е жив и битката между Княза на Светлината, т. е. на Бог, и Княза на света, т. е. на Сатаната, продължава. Защото и сега човекът продължава да се пита защо има свръхбогати и умиращи от глад хора по света. Кому е нужна тази империя на църквата с нейните храмове-дворци и защо служителите й говорят едно, а вършат друго? Защо, ако са истински посредници между Бога и човека, нямат силата и смелостта да кажат истината в очите на хората? И доблестта да платят цената за нея, както го правят преди векове вярващите в истинността на словото на свети Йоан в „Тайната книга“ на богомилите.

------------