Идеалното състояние е да обичаш и да бъдеш обичан, но все пак...човек разбира дадено нещо, чувство, ситуация, проблем само, ако го изпита, ако се случи на него, ако мине по този път. Другото си остава на теория. Може да знае, много да е чел, да си представя, да гледа филми, да слуша мъдрости... но разликата с преживяното е голяма и съществена.
Чувствата са дълбоки като корени на дървета. И много често – невидими. Точно като тях. Но те са основа. Те държат нас – изправени или килнати. Ние зависим от това, което чувстваме. От начина, по който гледаме, реагираме и приемаме нещата, които ни заобикалят и ни се случват.
“Светът е сцена, а ние сме актьори...” Да ама не! Тази мисъл на Уилям Шекспир е и е вярна, но и не съвсем. Актьори сме дотолкова, че да бъдем каквито желаем в общуването с другите, но най-вече като отношение. Играем роли, но социални. Преструваме се, но сме си ние...
Всички обичат морето. А някои не си го признават. Или просто обичат нещо друго... Повечето хора обичат морето. Но понякога са разочаровани от него. То не винаги е спокойно, но и не винаги е бурно. Точно както любовта...
Колко живее любовта? Видяха се. И така започна всичко. Тя усети, че изпитва смущение от погледа му. Той просто я хареса. Започнаха да се наблюдават, да си говорят, да се срещат... и не след дълго се целунаха. И взаимно се омагьосаха...
По небето веднъж се появи облаче, ама толкова малко, че приличаше на кълбо дим. Никой не го поглеждаше, никой не се плашеше от него. Големите облаци се събираха по двама, по трима и свойски си разговаряха за своите преживелици. Спомняха си прочути бури и урагани, за които пишат вестниците и гърми телевизията. А мъничето си стоеше настрана – само и ненужно.
Имаше едно време една самотна дама, която си имаше за компания вкъщи едно прасенце. То се наричаше госпожица Чисти копитца, защото наистина беше винаги чисто и облечено с вкус. Може да се каже, че прасенцето също беше една малка розова дама, понякога даже не ги различаваха отдалече.
Само Любовта може да създава, вдъхновява и лекува. Само любящото сърце може да прости и да пусне. Само на онези, които истински обичат, им е дадено да познаят откровението на Живота...
Избирам да опозная чувствата си, да ги изричам и обичам. В късните нощи, щом сама остана. Заровила миловиден поглед в тетрадката, различните гримаси да обрисувам. Смея се и плача. Викам и мълча. Ядосвам се и се успокоявам. ... И нищо не остава в мен.
Ако ти кажа колко си специален за мен, ще те уплаша ли? Ако ти кажа как за малко време дари ме с уроци за цял живот, ще си тръгнеш ли? ... Ако ти кажа как докосна душата ми, как се разтапям в ръцете ти и как отвори десетки врати, ще останеш ли?
