Моят дом е в небето, но животът ми протича между него и земята. Като по невидима стълба слизам и се качвам обратно безброй пъти, откакто свят светува. Тръгна ли надолу, тръгват и всички части, от които съм съставен...
Градът край голямата река, където започна неговата Америка, беше нещо напълно различно от всичко, видяно досега. Размерите, разстоянията и липсата на годишни времена сякаш го пренесоха на друга планета...
Но сега той пристъпва с радост. Вкъщи си е. Ето ги прекрасните килими. Ето ги грузинските мебели, за които господин Пърси Бърлинг споменава с малко завист, според биографията “ Оруел. Животът” на известния политик и писател Бърнард Крик. Къщата е приятно затоплена от бойлера на фирмата “Идеален бойлер”...
От край време сме свикнали да казваме това е мое: моят мъж или моята жена, моето дете, моят дом, моите родители или моите приятели. Но затова доколко е мое не сме се замисляли. И ако пък помислим ще разберем, че нищо не е наше, нито вещ, която сме купили, нито пък човека до нас, когото обичаме...
Да, за снимката искам да ви разкажа. Тя стои на нощното ми шкафче, а такава има почти всеки един от вас. Дали е на дете, заминало далече в чужбина или на любим за вас човек, но вие читателите на това есе имате такава...
Откакто съществува човечеството, темата за душата не е слизала от полезрението на учения, та е достигнала чак и до най-обикновения човек. Всеки един от нас в дни на тревога казва: “Заболя ме душата”. Когато сме млади, ние не се сещаме за нея, но прехвърлим ли младежките години...
Всяка професия е интересна, ако разбира се я обичаме. Тя се определя от хора с различни занимания – това са артистите, скулптурите, учителите и най-вече писателите. Те докосват сърцата и правят живота на всички нас по-лек и емоционален.
Разказ за писателя, зам.-ректора и дългогодишен професор в СУ “Св. Климент Охридски”, за директора на Института по фолклор на БАН от самото му създаване и най-вече за човека Петър Динеков. За всички, родени през 50-те години на миналия век, името му будеше преди всичко респектираща любознателност.
Известно е за пишещите, че творческото вдъхновение идва понякога като неканен гост, а друг път авторът дълго време мисли върху някаква идея, докато най-неочаквано е посетен и ако не е готов да запише словото, то си отива...
Идеалното състояние е да обичаш и да бъдеш обичан, но все пак...човек разбира дадено нещо, чувство, ситуация, проблем само, ако го изпита, ако се случи на него, ако мине по този път. Другото си остава на теория. Може да знае, много да е чел, да си представя, да гледа филми, да слуша мъдрости... но разликата с преживяното е голяма и съществена.
