От край време сме свикнали да казваме това е мое: моят мъж или моята жена, моето дете, моят дом, моите родители или моите приятели. Но затова доколко е мое не сме се замисляли. И ако пък помислим ще разберем, че нищо не е наше, нито вещ, която сме купили, нито пък човека до нас, когото обичаме...
Да, за снимката искам да ви разкажа. Тя стои на нощното ми шкафче, а такава има почти всеки един от вас. Дали е на дете, заминало далече в чужбина или на любим за вас човек, но вие читателите на това есе имате такава...
Откакто съществува човечеството, темата за душата не е слизала от полезрението на учения, та е достигнала чак и до най-обикновения човек. Всеки един от нас в дни на тревога казва: “Заболя ме душата”. Когато сме млади, ние не се сещаме за нея, но прехвърлим ли младежките години...
Всяка професия е интересна, ако разбира се я обичаме. Тя се определя от хора с различни занимания – това са артистите, скулптурите, учителите и най-вече писателите. Те докосват сърцата и правят живота на всички нас по-лек и емоционален.
Разказ за писателя, зам.-ректора и дългогодишен професор в СУ “Св. Климент Охридски”, за директора на Института по фолклор на БАН от самото му създаване и най-вече за човека Петър Динеков. За всички, родени през 50-те години на миналия век, името му будеше преди всичко респектираща любознателност.
Известно е за пишещите, че творческото вдъхновение идва понякога като неканен гост, а друг път авторът дълго време мисли върху някаква идея, докато най-неочаквано е посетен и ако не е готов да запише словото, то си отива...
Идеалното състояние е да обичаш и да бъдеш обичан, но все пак...човек разбира дадено нещо, чувство, ситуация, проблем само, ако го изпита, ако се случи на него, ако мине по този път. Другото си остава на теория. Може да знае, много да е чел, да си представя, да гледа филми, да слуша мъдрости... но разликата с преживяното е голяма и съществена.
Чувствата са дълбоки като корени на дървета. И много често – невидими. Точно като тях. Но те са основа. Те държат нас – изправени или килнати. Ние зависим от това, което чувстваме. От начина, по който гледаме, реагираме и приемаме нещата, които ни заобикалят и ни се случват.
“Светът е сцена, а ние сме актьори...” Да ама не! Тази мисъл на Уилям Шекспир е и е вярна, но и не съвсем. Актьори сме дотолкова, че да бъдем каквито желаем в общуването с другите, но най-вече като отношение. Играем роли, но социални. Преструваме се, но сме си ние...
Всички обичат морето. А някои не си го признават. Или просто обичат нещо друго... Повечето хора обичат морето. Но понякога са разочаровани от него. То не винаги е спокойно, но и не винаги е бурно. Точно както любовта...
