Не си спомням много от пътуването. Нямам спомени дори кога тръгнах и къде исках да стигна. Изглежда е било много, много дълго пътуване, през което постепенно се отдалечавах от предишното място, от изминалите случки, през което забравях за обикновените дни и всекидневни премеждия и срещи с хора.
Когато на душата започва де не й достига въздух, когато въздухът наоколо е потънал в мъгла, душата търси изход, търси височина, откъдето да погледне, където да прогледне и да види ясно слънцето, звездите, да намери пътечката, по която да върви без да се загуби, която да я отведе към ясни цели, вдъхновения и да забрави за долините потопени в мъглата.
Мирише ми на... Лято! И на Череши... Праскови... Любимите ми плодове! Диня... Пъпеш... Ягоди... и онзи вкусен замразен плодов сладолед, напомнящ ледените сокчета от Детството! И да се накапеш с него на воля, разбира се! Да се почувстваш пак Дете! На Плаж и на Море! На морски Бриз и топъл Вятър...
Вселената днес път ми направи. Даже не молих аз за това. Усмихна се някак и рече: За осъзнаване вече е време. Да видим, дали готов си да сбъдна твойте “неща”. А мойте неща – желания простички...
Тази нощ звездите не блестяха. И въздухът някак бе режещо хладен, направо студен. Луната и тя не излъчваше свойто сияние. Тъй тихо, смразяващо беше и в мен. Дали защото април си отива, а незнайни ще бъдат майските дни?...
В Есента винаги има нещо приказно... И топло... Магично... Магнетично... В жълтите листа, изпопадали навън, разстлани по улиците като шарено килимче под краката ти... В това да се оглеждаш и да събираш кестени, защото всяко кестенче носело Късмет...
Да бъдеш учител е, като да изследваш Слънчевата система. Учил си за нея, подлагали са те на хиляди тестове, които си покривал без усилие, изчел си тонове литература за тази “непозната” вселена и си мислиш, че си подготвен да “излетиш” в открития космос. Но излиташ и се озоваваш в напълно непознатото и необятно, не знаеш какво те очаква, но не можеш и да предвидиш.
Всеки от нас тайничко си мечтае и иска да има до себе си по някой “луд” в положителният смисъл на думата – приятел, който да го води навсякъде, да го разведрява, развеселява и забавлява, но пък и да може да разчита на него в трудните и тежки моменти, в нужда от подкрепа...
Здравей, мое бивше минало! Реших да ти напиша това писмо, но не го правя с някаква лоша цел, можеш да бъдеш спокоен. Нито пък с някакви лоши чувства, нито пък в някакъв опит за нещо...
Това е светът който сме си създали, “фалшиви” приятелства, “фалшиво общуване”, емоции чрез “емотикони”, забравени истински срещи и разговори очи в очи, а не “в чата”... Разминаваме се по улиците, втренчени в телефоните като омагьосани, все по-малко виждаме наистина света около себе си...
