Из книгата “По следите на Оруел”

Из книгата “По следите на Оруел”, изд. “Фама 1”, 2025 г.

Но сега той пристъпва с радост. Вкъщи си е. Ето ги прекрасните килими. Ето ги грузинските мебели, за които господин Пърси Бърлинг споменава с малко завист, според биографията “ Оруел. Животът” на известния политик и писател Бърнард Крик. Къщата е приятно затоплена от бойлера на фирмата “Идеален бойлер”, която е може би най-старата компания за такива продукти, датираща от 1906 година, съществуваща и до днес. Този бойлер е описан с носталгия от племенниците му. Хенри Дакин си спомня: “От времето, когато бях шестгодишен, докато станах на 12, аз си мечтаех да отида при моите баба и дядо в Саутуолд. Това винаги беше приятно”. Сестра му Джейн се съгласява: “За мен като дете Блеър бяха дом. И до днес, когато вляза в къща, където уютната атмосфера се смесва с миризмата на “Идеалния бойлер”, аз си мисля за баба Блеър”.

Ерик е щастлив, че го посрещат светлинките на елхата. Червените и бели завеси са пуснати, защото през декември много рано притъмнява. По това време на годината още преди четири следобед си е тъмничко. Освен това прозорците на хола гледат към главната улица, а нали се сещате какви са съседките?

Ерик продължава нетърпеливо напред и през трапезарията, която е като един вид голям коридор, се вижда дългата коледно украсена маса. От трапезарията директно се влиза в кухнята – тясно продълговато помещение със стъклени врати към градината. Това е традиционното разположение на помещенията в Англия на първия етаж, от които се влиза едно през друго. Но каква е тази божествена миризма? Ерик е надарен с едно от най-специалните обоняния в света. Това му е дар божи. Във всяка от своите книги той ще опише не само как вижда нещата, но и как миришат. За неговото обоняние са написани цели произведения. Например “Носът на Оруел” от Джон Съдерланд. Сигурно е било нещо специално. Защото за колко писателски носове и обоняния сме чували да има написани книги?

Миризмата, естествено, е от пуйката, която понякога се готви цяла нощ. Тя е пълнена със специална смес от подправки и лук, наречена “стъфинг”. Около нея традиционно се мъдрят други вкусотии. Брюкселско зеле, което по някаква незнайни причини се сервира само на Коледа, така че като видиш това малко зеленце в друго време на годината, непременно си бленуваш за Коледа. Зеле – символ на Коледа? Но няма какво да се чудим. Миризмата на варено зеле ще преследва Оруел винаги и ще влезе с отрицателен знак още на първата страница на “1984”: “В коридора миришеше на варено зеле и овехтели парцалени изтривалки. На стената в единия край висеше цветен плакат, твърде голям за вътрешно помещение”.

Може да има и завити в бекон кренвиршчета. Има и зеленчуци, под които англичаните разбират картофи и моркови. Пък може и грах. Често се сервира и сос от боровинки или хлебен сос. О, вкусна и незабравима Коледа! Ерик вече преглъща.

Но има време до тържествения обяд. Нека преди това се поразходим из къщата. О, Ерик, виж колко коледни картички има! По традиция коледните картички са провесени на въженце пред камината, където всеки, който би искал, може да им хвърли поглед отвън, пък и отвътре. Ето, леля Нели Лимузин от Франция не ни е забравила. Нито пък Ерик нея. Без нейната безценна морална и материална помощ книгата “На дъното в Париж и Лондон” нямаше да бъде написана. Моята любима Бренда също ми е писала! Само Елинор да не разбере, че лошо ми се пише. Виж, даже и съседите са изпратили картички! Те са доста много, тъй като семейство Блеър са се местили много пъти из Англия, пък и в Саутуолд. Истинско номадско семейство. Но сега са тук, в “Монтегю хауз”. Вече за постоянно, слава богу.

Малките племенници се хвърлят към чичо Ерик. Хенри, Джейн и Люси отдавна са написали писмата си до Дядо Коледа и са изброили желанията си. Понякога децата вместо да ги пуснат по пощата, направо ги хвърлят в камината. Тягата носи писмата нагоре през комина и така Дядо Коледа обикновено ги получава. Обаче Ерик не е хвърлил ръкописа си на “На дъното в Париж Лондон” в камината с цел да напомни на Санта съкровеното си желание – да бъде публикуван час по-скоро. Напротив. С огромно и постоянно търпение Ерик го предлага на различни издателства. Последния път на “ТС Елиът”, впоследствие на “Фабер и Фабер”, който го задържа два месеца и го връща със забележката, че френските и английските епизоди се разпадали на две части, без почти никаква връзка помежду си. Обаче “Голанц”, което по-късно ще издаде и “Бирмански дни”, се съгласява.

Но – внимание! Камината е запалена и всички се струпват около нея. Разбира се, че няма, няма и да има традиционна английска къща без камина и жив огън. Живият огън топли, осветява и събира стопаните около камината. Обикновено е обградена с кресла, обърнати към огъня. Той пука и весело пращи, татко се е погрижил за дървата. В Европа хората поставят креслата до прозореца, където има повече светлина. В Англия не само топлината, но и светлината идва от камината. Затова в повечето студени дни обитателите се скупчват около нея и я гледат в захлас. Колко романтично! И топло. Въпреки че отпред грее, че чак да се свариш, и нерядко да се запалиш, отзад по най-чувствителните места, като гърба ти например, лазят студени тръпки и направо си замръзваш. С други думи, си вледенен отзад и почти изгорен отпред. Затова след като си придърпал креслото все по и по-наблизо до огъня, после поемаш в обратна посока. В “Evening Standard” през 1945 година Оруел, както винаги, изразява категорично мнението си в своето есе “The Case for the Open Fire” (“Случаят със живия огън”), където Оруел се е безпокоял, и то с пълно право, че живият огън след войната ще бъде заменен от унифицираното стандартно газово отопление, което ще унищожи символичното значение на живия огън. Това действително се е случило. И то е част от неговите пророчества, които са се сбъднали.

Едно от големите предимства на живия огън, твърди Оруел, е, че той отоплява само единия край на стаята, но по този начин принуждава хората да се събират на групи пред огъня и да общуват помежду си. И продължава, пресъздавайки типична сцена:

“От едната страна на камината седи татко и чете вечерния вестник. От другата страна седи мама и плете. До огнището са децата и играят на змии и стълби. Печейки се срещу решетката на огъня, лежи кучето. Това е красив модел, добър фон на спомените и оцеляването на семейството като институция, от която сме зависими повече, отколкото си даваме сметка.”

Но огнището, освен прекрасните си качества на пазител на семейното щастие, май има и други, доста страшнички такива. Не, не говорим за пожарите, които се случват, и то не толкова рядко. Става дума за вещиците. Ами че всички знаят, че вещиците влизат през комина!

Вещици ли? Какво говорите? В комина на господин Блеър?

За вещиците най-вече знаем от пиесата “Макбет” от Шекспир. Тя е позната от детството и изучавана в английските училища. А каквото си научил в най-ранните си години, остава в паметта завинаги. Трите вещици предсказват на амбициозния Макбет как да стигне до кралския престол. Но това е литература, нали? Художествена измислица, тоест. А може би не съвсем…

Вещици и магьосници е имало в Америка. Знаем тъжната история на салемските вещици. В град Салем, Масачузетс, са екзекутирани 20 невинни души, обвинени в магьосничество през 1692 – 1693 година.

В Европа са преследвани също много хора. В Испания над 700 души са обвинени в магьосничество между 1608 и 1624 година. Към 1626 година във Вюрцбург, Германия, са били осъдени и екзекутирани около 900 души. В Англия от 1642 до 1651 година са екзекутирани 500 души за магьосничество, предимно възрастни жени, обвинени, че заради тяхната връзка със Сатаната са донесли нещастия на своите съседи. От всички региони на Англия, най-вече Източна Англия, където е Саутуолд, се е прочула с връзките си с магьосничеството. До толкова, че векове наред не може да се отърве от лошата си слава.

Източна Англия е била рождено място на един от най-известните хора, свързани с гоненията на вещиците. Това е Матю Хопкинс – легендарна личност, роден в Грейт Уенъм, Съфолк, много близо до Саутуолд. Той е бил много активен и е познат като “Генерал на търсачите на вещици” – пост, на който той вероятно се е самоназначил, твърдо вярвайки, че е получил тази задача както от Бог, така и от Парламента. Хопкинс бил толкова прочут, че са му направени много портрети, които са запазени и до днес. От 1644 до 1647 година той изпълнявал с радост каузата си да преследва вещици, да ги разследва, да ги измъчва, да помага при осъждането им и да осигуряват екзекуцията им.

Парламентът наистина смятал, че това е един от най-важните проблеми на времето. През 1541 година е приет закон за магьосничеството, който неколкократно е бил променян. Законът за магьосничеството от 1563 година въвежда смъртно наказание за всяко магьосничество, използвано за причиняване на нечия смърт. Законът за магьосничеството от 1603 година реформира предишния закон и се отнася до всеки, който е сключил договор със Сатаната. Положението в Шотландия е даже по-драстично. Между приемането на Закона за магьосничеството през 1593 година и отмяната му през 1736 година, в Шотландия е имало около 5000 обвинения за магьосничество – три пъти повече от Англия, въпреки че населението ѝ е само една четвърт от английското. Смята се, че в Шотландия са екзекутирана повече от 1500 души. Ужасяващи цифри наистина.

Матю Хопкинс е “изобретил” няколко метода за намиране на вещици. Той гордо ги е описал в книгата си “Откриването на вещиците” от 1647 година. Там на първо място е отбелязан тестът по плуване, а на съвременен език тест по удавяне, когато нещастните жени са били хвърляни, вързани за стол във водата, при което и в двата случая – изплуващи или не, те срещали своя край. Той открива и осъжда на смърт чрез обесване поне седем-осем вещици. Казват, че те са си признали “доброволно”. Друг от неговите специални методи, които действали безотказно и не допускали никакви лъжи и измами, е следният: той поставял вещицата в средата на голяма стая и отивал да спи. Оставял вратата и прозорците отворени, така че злите сили и духове да излязат. Една от тях е била грешницата-вещица Елизабет Кларк, стара просякиня с дървен крак. Тя даже назовала (пак “доброволно”, разбира се!) имената на своите бесове: бялото коте Холт, дебелото куче Джамари, черен заек с много имена и тъй нататък. Цялата тази история я има на старинна гравюра с подробни обяснения и е описана в книгата “Саутуолд. Един земен рай” от Джефри С. Ман.

Други свидетелства споменават, че Матю Хопкинс бил отговорен за преследвания на вещици, които завършили с екзекуция на повече от 300 заподозрени през 40-те години на 17 век. Той обаче е предпочитал да казва, че не бил ловец на вещици, а “откривател” на вещиците. Той “открил” една жена, наречена Ан Камел, обвинена в магьосничество. За нея се знае, че е живяла в Саутуолд, на главната улица, в къща с името “Съдърланд хауз”. Оруел е минавал оттам поне стотина пъти. Къщата и до днес си е там. След много промени и собственици, сега на първия етаж има известен ресторант. Всеки може да влезе там и да види старинното огнище със загадъчни знаци по него. В средновековните сгради в Англия често може да видите особени знаци по огнищата. Те са предназначени да пазят, така че в комина да не могат да влязат вещиците. Или да излязат.

Джефри С. Ман, авторът на книгата за Саутуолд, разказва с подробности за Ан. Той посетил Националния архив в Кю, където е видял с очите си обвинението към Ан, написано върху пергамент на 14 януари 1646 година. “За мен този мърляв… документ беше смразяваща гледка – пише той – тъй като беше написан в съда от чиновник, с лице към Ан, докато тя е стояла сама, обвинена в углавно престъпление… обвинена, че е обикновена вещица и магьосница, която няма Бог пред очите си, но подбужда към дяволски дела и в действие нечестиво, дяволски престъпно, доброволно и с предумишлена злоба. Били са наети зли и гнусни духове за някои зли и дяволски изкуства, наречени чародейства и магьосничество върху известен моряк Уилям Уитън от Юг…” и т. н

Но въпреки дългите процеси и мъчения, Ан накрая е била призната за невинна и освободена – един истински провал за Матю Хопкинс.

Историята, разказана от Джефри С. Мун, се базира на историческите изследвания на професора и преподавател в Университета на Източна Англия, Норич – Малкълм Гаскил, признат за водещ експерт по история на магьосничеството, тема върху която той има няколко издадени книги.

В интервю през 2022 година, той отговаря на въпроса “На кой писател се възхищавате най-много и защо?” – по следния начин: “Джордж Оруел, защото той ме научи, че всичко в живота е по някакъв начин политика, и че езикът е ключът или да освети това, или да го прикрие. Никога скучно изречение, всеки ред от всяка негова книга е изработен, но прост инструмент за казване на истината. “На дъното в Париж и Лондон” и “Пътят към кея на Уигън” все пак трябва да подтикнат читателите към съжаление и гняв към мръсния, нещастен живот на бедните. Никога не сме се нуждаели повече от него”.

“Никога не сме се нуждаели повече от него” е една много често повтаряна фраза от съвременните автори. Защото Джордж Оруел е първият творец, който използва метафорично фразата “лов на вещици” и ѝ придава политическо значение. В Средновековието и през 17-ти век това буквално означава преследване на хора, обвинени в магьосничество, тъй като според традиционните общности (особено религиозните), вещица или магьосник е символ на злото, което трябва да бъде унищожено. Оруел ѝ придава друг смисъл, който остава чак до наши дни в речника на човечеството.

За първи път Оруел я използва иносказателно като термин, когато през 30-те години на миналия век той нарече изфабрикуваните обвинения от една група комунисти срещу друга “лов на вещици”. Идеята за политически “лов на вещици”, която той прокарва, се е разпространила бързо през 50-те години на миналия век. Характерен пример за това са разследванията в Америка за откриване на тайни комунисти в правителството на САЩ, в Холивуд и в университетите, проведени от сенатора Джоузеф Маккарти. Между тях бяха назовани видни учени, актьори и писатели, един от които беше най-известният американски драматург на 20-ти век Артър Милър, автор на нашумялата пиеса “Салемските вещици”.

По-късно се доказа, че страхът от комунизма в Съединените щати всъщност е бил преувеличен и истеричен. Подобно на предполагаемите вещици в миналото, заподозрените за комунисти са били несправедливо обвинени. Те не са били способни да се защитят и са били принудени под голям натиск да насочат обвиненията към други невинни хора.

След като участва в първите редици на борбата против фашизма в Испанската гражданска война, Оруел пише “Почит към Каталония” и изразява с огорчение мнението си, че Гражданската война в Испания е била подклаждана от революция, която е била гнила в зародиша си и се е изродила. Оруел казва: “Комунистическата тактика за справяне с политически опоненти чрез скалъпени обвинения не е нищо ново… Редовите комунисти навсякъде биват водени към безсмислен лов на вещици”.

Самият Оруел и жена му Айлийн за малко да станат невинни жертви на тайната полиция на Сталин и едва се спасили, като успели да избягат от Испания. Тези преживявания са дали трагичен отпечатък на бъдещето на Оруел и са променили политическите му възгледи. От Испания той е започнал съвсем различен творчески път, който е намерил своя апотеоз в прочутата “1984”.

Оруел използва собственото си сравнение, за да изрази отношението си към най-чудовищата личност от времето на Втората световна война-Хитлер. “Хитлер е всички военачалници и вещици в историята, събрани в едно. Следователно, както твърди Уелс, той е абсурд, призрак от миналото, същество, обречено да изчезне почти веднага.

“Съвременна Германия е много по-свързана с науката от Англия и много по-варварска. Голяма част от това, което Уелс си е представял и за което е работил, е физически там, в нацистка Германия. Редът, планирането, държавното насърчаване на науката, стоманата, бетонът, самолетите, всичко това е налице, но всичко това е в услуга на идеи, подходящи за каменната ера” – пише Оруел в критичното си есе “Уелс, Хитлер и световната държава”.

Тази фраза е любима и до днес на повечето политици, които оневиняват черните си дела и когато няма с какво друго да се оправдаят.

Как ли би се чувствал Джордж Оруел ако знаеше това? Иска ни се да го попитаме: “Оруел, какво пак направи? 74 години след смъртта си, ти пак се набърка в световната политика. Ама бива ли така?”.

Но все още е 1932 година и семейство Блеър се готви за празнуването на Коледа…

Дано все пак са си направили извода, че трябва да се внимава с комините. Никога не си сигурен Санта Клаус ли ще срещнеш там, или вещица. Изобщо май в комините по коледните празници си е доста нагъчкано. Едни влизат, други излизат. Че как да не ти стане страшно, особено ако си дете, че и възрастен, ако и да не вярваш в тези приказки. Но има и духове! Те също искат да присъстват на най-голямото тържество на годината. Така ли е или не? Да попитаме човека който, както казват е създал Коледа, а именно Чарлз Дикенс. Дикенс ни запознава с коледните духове в една от най-популярните книги в света: “Коледна песен”. Те са, както е известно: Призракът на изминалата Коледа, Призракът на сегашната Коледа и най-важният – Призракът на бъдещата Коледа с Коледния подарък. Ето, точно този последен призрак Ерик очаква с нетърпение. И тръпне. Има защо. Въпреки че, като всеки млад здравомислещ човек, той е доста скептичен към призраци, духове, привидения, вещици, магьосници и други бабини деветини. Той е рожба на скептичния 20-ти век и се ръководи от принципа “око да види, ръка да пипне”.”. Той тепърва ще се обърне към основните проблеми за столетието и ще се превърне в борец за социална справедливост, ще стане покровител на бедни и мизерстващи, за които разказва в първата си публикувана книга “На дъното в Париж и Лондон”… Но даже един трезв човек като него може да има своите съмнения. А може би дори ще се срещне с паранормалното в бъдеще? Но затова по-късно. Засега той вярва в здравия смисъл и почтеността, която според него е началото на началата на човешкото добруване. Всъщност той ще вярва в това до края на дните си.

------------
Клери Костова-Балцер, “По следите на Оруел”, изд. “Фама 1”, С., 2025.
------------