Мъжът отвори урната и започна да изсипва праха – първо по малко, после повече. Урната олекваше. Ръцете му трепереха. Наблюдавах го и макар че той виждаше праха, не виждаше мен, прашинката...
То приближаваше... Все по-близо... Виждаше очите му под спуснатата над челото качулка – две цепки в черното пространство. Присвити, празни и злобни. Лицето му – бледо и безизразно в сравнение с очите. Тези очи я преследваха навсякъде. Идваха все по-често и все по-близо. Идваха след далечен звук на счупено стъкло. Този звук също всеки път ставаше по-ясен и по-силен. Миришеше на нещо... На нещо, от което й се повдигаше... На спирт.
Сега съм на родна земя. Като щур карам от Калотина за София. В софийското ми жилище хвърлям част от багажа си, обаждам се тук-там на колеги и приятели, оставям жената и щерката на софийската й баба и хуквам надолу, на юг, към село, към дома...
Петра едва не умря като раждаше първото си дете. Получи се усложнение и лекарите едва я спасиха. Като видя, обаче сладкото личице и рошавата главица на бебето, забрави всякаква болка. Роди им се момиченце, кръстиха го Катерина, на името на майка й...
Малко след полунощ, детското отделение утихна. И последният малчуган беше изписан, след като получи помощ, лекарства, бисквити и голяма чаша горещ шоколад. Нямаше нищо за правене и с колежката ми – Джил се зачудихме дали да не идем в залата за игри. Да погледаме телевизия. Но точно тогава телефонът иззвъня...
Всеки народ е вече един многолик Христос – всеки има своята голгота. Днес за нашия народ е великият петък. А още в писанията на тайните договори беше казано да бъде той разпънат и одеждите му поделени...
От последния етаж на жилищната сграда се откриваше зашеметяваща гледка. Силуетът на планината сякаш плуваше в леката утринна мъгла, която ту откриваше струпаните в подножието къщи, ту ги загръщаше отново в меката си дантелена прегръдка.
Не си спомням точно на кого му хрумна идеята – на мен или на съпруга ми Стас – но решихме да поканим родителите от “двете страни“, за да отпразнуваме семейния ни юбилей с пътуване в чужбина до морето...
Сосорд свали от главата си приличащото на каска устройство и се замисли. Днес се беше случило нещо по-различно от всичко, което беше наблюдавал до сега. Човекът, в който се “вмъкваше” напоследък, беше изпитал чувство, съвсем различно и непознато за него.
Ето, свърши и тази коледна кампания. Тази година бях поканен на повече мероприятия. Цели шест. Детски градини, училища, че дори и на частно парти. Не можех да откажа. Та нали “бях” Дядо Коледа...
