Изгладняла мечка нахлу в кошарата и издави всички овце. Отвлече само една. Хората не проумяха тази жестокост. Решиха, че убива за удоволствие и я осъдиха на смърт. Честта да изпълни присъдата се падна на вожда, но с цената на неговия живот...
Имам стара вила, сгушена високо в планината Витоша. ... Решихме да заживеем тук на чист въздух, лъхащ от боровете в гората, ала задоволството ни бе кратко. Кълвач нападна топлоизолацията. Зае се да копае дупка под стрехата. Долиташе всяка сутрин и удряше с все сила по мазилката...
Татяна не харесваше тялото си. Все го криеше, доколкото може. Избягваше да носи тесни и изрязани дрехи, струваше й се, че с формите си може да отблъсне или предизвика околните, или да си създадат нереална представа за нея. Всъщност, тялото й бе женствено и доста хармонично...
Градината не беше градина в обичайния смисъл. Нямаше цветя, нито дървета, но всичко там растеше – безшумно, меко, невидимо. Това беше мястото, където душата й се връщаше, когато светът я претоварваше с отговори, а тя копнееше за въпроси...
Гласът на звездите. Те й разказваха истории, в които тя беше героиня, но не от онези с мечове и победи, а от онези, в които се прегръща дете, в които се прощава на враг, в които се посажда дърво без очакване...
Имаше дни, в които я болеше от всичко – от очите, които гледаха без да виждат, от устните, които говореха без да чуват, от ръцете, които никога не се протягаха за помощ, освен ако не получат нещо в замяна...
Пътят й не беше права линия. Нито беше мост от злато, застлан с обещания. Понякога беше каменист, понякога кален, понякога се губеше сред сенки. Но винаги по средата имаше нещо. Дърво...
В последно време ми се натрапват болезнени спомени от детството. Едни от тях тревожно нахълтват денем в паметта ми, нощем – в призрачните селения на сънищата. Екзекуцията на селските кучета. Бях прехвърлил седмата година, но помня отчетливо всичко: стана през есента...
Помня добре деня, в който пристигнахме във фермата за аспержи в село Хюлпен, провинция Лимбург: вторник, 15 април 2010. Когато аз, Мирча и Георге слязохме от микробуса, който ни докара от Маастрихт, усетихме как въздухът миришеше на мокра трева и животинска тор...
Седях си на стола и гледах слънчогледите. Затворих очите си. Жълтите им пити вече бяха започнали да придобиват кафяв цвят и висяха натежали на стеблата, които едва ги удържаха. Тук там, узрелите им семки се чернееха...
