Да те нападнат мухи посред бял ден в България – на село или в голям град е нещо съвсем обикновено. Случвало ми се е неведнъж. По принцип мухите са нахални птици – бръмчат и винаги искат нещо...
Мисля, че за Дания се замислих за първи път, когато четох пиесата “Хамлет” на великия Уилям Шекспир още в най-ранната си младост. Разбираемо е защо в мен остана впечатлението за някаква мрачна страна, обвита в мъгла история с унищожаването на нещо неизвестно, корупция сред елита, кръвосмешение, загадъчни замъци...
По онова време мислех, че познавам любовта! Не мечтата, а животът на гларус ме беше довел до тази северно европейска дестинация. При похожденията си по родните плажове – години наред, се бях “запознавал” с Норвегия, Швеция, Финландия, Германия и Холандия...
Тая история се случи в Родопите по средата на турския пашалък. Тя обаче можеше да се случи къде ли не из широкия бял свят, когато роднините на младите го гледат през пробити в средата пендари наместо с очи...
Днес тази история сигурно ще накара някой да прихне да се смее, но през 1920-а, когато се случи, уплаши сума ти народ – от децата, които едва бяха почнали да се изправят, до грохналите старчета, дето не можеха вече да стоят на краката си...
Косата й – диви кестени, падащи над раменете, съживили се в нетърпение да играят в ролята, ухаят на лято. Очите й са две мечтаещи кехлибарени сълзици, винаги готови да направят рекички по бледото момичешко лице. А сърцето в надпревара с дишането като че ли всеки момент ще се озове в краката й...
Времето беше студено, ветровито и за гарнитура ръмеше онзи ситен тукашен дъжд, който просмуква с лепкава влага, дори когато си с дъждобран. Добри Златанов и един негов приятел бързаха да се приберат. Вървяха мълчаливо по булеварда. Хора почти нямаше. Само доста далеч пред тях с ленив ход се движеше някаква група...
Не мога да се сетя откога обирам праха в тази стая? Захвърлиха ме тук преди години и повече не се сетиха за мен. А животът ми преди това бе толкова интересен! Собственикът ми, Митко, години наред ме разнасяше къде ли не, а сега си седя тук и само разни мишоци и насекоми се разкарват покрай мен и влизат в мен, без да съм ги канила...
Разказвала съм за този случай на много малко хора, защото не можех да понеса съмнението, че това е било сън, а не действителност. Не съм забравяла нито за миг вълнението, което изживях през оная ноемврийска вечер. Видях Света Богородица, но не насън, а наяве! Поразително зрелище!
Всеки следобяд мъж, в пенсионна възраст, отиваше в парка почти по едно и също време. Сядаше на една и съща пейка, независимо дали е горещо или студено, вали или грее слънце. Прекарваше около час, понякога малко повече. Слушаше и се наслаждаваше на ритъма на плискащите се езерни вълни...
