Градината не беше градина в обичайния смисъл. Нямаше цветя, нито дървета, но всичко там растеше – безшумно, меко, невидимо. Това беше мястото, където душата й се връщаше, когато светът я претоварваше с отговори, а тя копнееше за въпроси...
Гласът на звездите. Те й разказваха истории, в които тя беше героиня, но не от онези с мечове и победи, а от онези, в които се прегръща дете, в които се прощава на враг, в които се посажда дърво без очакване...
Имаше дни, в които я болеше от всичко – от очите, които гледаха без да виждат, от устните, които говореха без да чуват, от ръцете, които никога не се протягаха за помощ, освен ако не получат нещо в замяна...
Пътят й не беше права линия. Нито беше мост от злато, застлан с обещания. Понякога беше каменист, понякога кален, понякога се губеше сред сенки. Но винаги по средата имаше нещо. Дърво...
В последно време ми се натрапват болезнени спомени от детството. Едни от тях тревожно нахълтват денем в паметта ми, нощем – в призрачните селения на сънищата. Екзекуцията на селските кучета. Бях прехвърлил седмата година, но помня отчетливо всичко: стана през есента...
Помня добре деня, в който пристигнахме във фермата за аспержи в село Хюлпен, провинция Лимбург: вторник, 15 април 2010. Когато аз, Мирча и Георге слязохме от микробуса, който ни докара от Маастрихт, усетихме как въздухът миришеше на мокра трева и животинска тор...
Седях си на стола и гледах слънчогледите. Затворих очите си. Жълтите им пити вече бяха започнали да придобиват кафяв цвят и висяха натежали на стеблата, които едва ги удържаха. Тук там, узрелите им семки се чернееха...
Беше края на месец май, а жегата бе неописуема. Бях се облегнала назад в работния стол. С едната си ръка държах портативния вентилатор пред лицето си, а с другата – въртях молив между пръстите си...
Крачеше с бързи крачки в тъмното. Искаше да стигне колкото се може по-скоро в ранчото. Мечтаеше за този момент още от както влезе в затвора. Всяка вечер преди да заспи, Максим си представяше момента на пристигането му в ранчото, виждаше се как влиза скришом от задната врата без никой от съседите да го види и пристигаше до скривалището.
Шумът от виелицата дълго не му дава спокойствие да заспи. Жилавите, разперили изтънели пръсти на всички страни клонки на вековните явори барабанят заплашително по замръзналата коричка на натрупания върху покрива сняг на извисилата сe над къщите в този район стара тухлена сграда, през улицата...
