След като свърши работата си в кметството на планинското село, Драголюб Михайлов реши да изпие едно кафе в близкото кафене, което му се стори прилично. Когато влезе, само една маса, в центъра, бе заета. Нормално, кой в такъв ден, забулен от виелица, щеше да напусне топлата си къща, за да кисне в сумрачната кръчма...
Мярнах скулестото му лице през предното стъкло на автобуса. Подаде билет на възрастна жена и взе стотинките. Затвори вратите и подкара към следващата спирка...
Този път дойде на преглед сам. Учудих се – винаги идваше с майка си. Попитах го къде е тя. Каза, че е починала. Изразих съболезнованията си. После попитах къде живее. – В бащината ми къща – отговори той...
Серафина се помина в петък. Изгасна тихо, кротко, като мушица. Мъжът ѝ Лазар гледаше малкото ѝ, колкото една шепа, лице и не можеше да повярва, че вече я няма.
Сутринта около леглото ѝ се събраха синовете и дъщерите им...
Брегът гали нозете ми с безбройните песъчинки, обгърнати в златист блясък, отдаващ топлината на любовен трепет с всяка моя стъпка. Морето ме посреща сънено, нежно се залюлява под първите слънчеви лъчи и търси очите ми. Докосвам с поглед солената безбрежност, поемам дълбоко дъх и вдишвам щастието...
Набързичко напазарувах това, което ми трябваше от супера. Излизайки, ми се пропуши и се отправих към близката градинка с пейките, хем да поседна, да се налюбувам на пълната луна и реката, в която се отразяваше.
Човек и добре да живее, трябва да ходи на зъболекар. Така казваше моят зъболекар, при когото ходех в продължение на години, докато дойде време той да напусне Градската стоматологична поликлиника по принуда. И не само той...
Христина загърна плътно излинялото си биберено палто, неин връстник, и скоро припряните й стъпки шляпаха в множеството локви по изронения път. Уж пролетта беше вече дошла, а тези студени, упорити априлски дъждове проникваха дълбоко в болните й овехтели кости и причинява постоянна болка, която щеше да я зарови...
Кмета подпря количката на бараката и приседна на каменното стъпало пред вратата. Притвори очи и се предаде на прегръдката на пролетното слънце. Пролетта неудържимо напираше след дългата зима. Присегна към количката и извади голяма платнена торба. В нея събираше най-скъпите си находки от контейнерите – изхвърлените книги...
Катина се облегна по-удобно на пейката в беседката пред блока и притвори очи. През листата на близкото цъфнало дръвче слънчевите лъчи галеха нежно лицето й. Тя не знаеше дали догодина ще види отново плодовете на дръвчето. Бог знае. Тя само се надяваше да не бърза толкова...
