Усмивчицата

Беше непоправим романтик и много доверчив човек, винаги вярваше в доброто у хората. И обичаше жена си. Въпреки всекидневните скандали, изникващи от нищото. Той я обичаше и ѝ вярваше. Но един ден жена му го напусна. Разби сърцето му. И го напусна, защото била влюбена в най-добрия му приятел. И това го унищожи. Но...

Оказа се, че добрите хора са като птицата феникс, възкръсват от пепелта отново и отново. И той също възкръсна. Отначало се чувстваше опустошен заради изгубената любов и изгубеното приятелство. Или по-скоро заради предадената любов и предаденото приятелство. Но скоро след прераждането той откри, че жена му вече не му липсва. И като превъртя лентата назад, откри, че хубавите моменти в последните години са били все по-малко и все по-малко и се запита защо всъщност е търпял цели осем години този тотален психически тормоз. Знаеше отговора – той просто я обичаше, напълно и безрезервно. Но доверието му не успя да възкръсне заедно с него.

За да запълни самотата си, започна честичко да посещава различни групи във фейсбук, говореше с непознати хора, смееха се заедно, забавляваха се заедно. Един ден едно момиче го заговори. Всъщност не точно момиче, а млада жена. Живеела отскоро в близък град, не познавала никого, търсела приятели. Допаднаха си, пишеха си по цял ден, от време на време се чуваха по телефона.

Той не си правеше илюзии, скоро щеше да навърши шестдесет, а тя беше все още на 38. С дете на девет години, но това нямаше значение, самата разлика във възрастта също нямаше значение, важното беше това, че той не можеше да ѝ предложи любов и подкрепа в дългосрочен план. 59 към 38 все още не е чак толкова зле, но след десет години? Или след двадесет? Тогава той, ако все още беше жив, щеше да е трудно подвижен старец с множество здравни проблеми, а тя все още жизнена жена в добра възраст.

Тя обаче постоянно повтаряше, че той е един прекрасен човек и че възрастта няма значение. Беше красива жена с много красива усмивка, покоряваща усмивка. Толкова красива, че той започна да я нарича „Усмивчице“. За първи път се срещнаха в дома му. Дойде му на гости заедно със сина си и остана очарована от къщата му. Къщата му беше наистина прекрасна. Той имаше добра работа, получаваше добра заплата, но къща от този вид беше над възможностите му, извади наистина късмет, че успя да я купи толкова изгодно.

Останаха целия уикенд, забавляваха се тримата заедно, ходиха на разходки из близката планина. След две седмици повториха. Той започна да чувства, как все повече и повече се привързва към „Усмивчицата“. Но разбитото сърце и разбитото доверие не го оставяха на мира. И той реши да я подложи на един тест.

Един ден, когато отново бяха заедно, той се обади на дъщеря си от първия брак и някак си между другото каза: „Май ще се наложи да продам къщата. Закъсах много с парите, едва успявам да си покрия разходите“. На Усмивчицата това сякаш не ѝ направи впечатление, изкараха отново страхотен уикенд, разделиха се с целувка.

На следващия ден той получи съобщение в месинджър: „Знаеш ли, ти си прекрасен човек и наистина много те харесвам и се чувствам прекрасно с теб, но не сме един за друг! Желая ти всичко хубаво“.

Странно, не се почувства разочарован от думите ѝ. Всъщност очакваше точно тази реакция. Почувства се разочарован от това, че беше изгубил доверието си в хората, както и че тази загуба е била съвсем основателна и оправдана. А това доверие в хората беше една от най-важните съставни части на душата му. Дали някой ден щеше да се появи жена, която да му го върне?