Ехо от съвременната бразилска литература

Ехо от съвременната бразилска литература

Когато получих предложението да напиша статия за бразилската съвременна художествена литература трябва да си призная, че дълго обмислях как да обхвана само в една статия толкова много бразилски даровити творци. Които разпространяват своите произведения на петте континента и доста често чуваме имената им да звучат на финалите в международни литературни конкурси. Необятна страна с необятни таланти, това е бразилската съвременна художествена литература. Няма как да подмина факта и да не отбележа, че Бразилия неуморно инвестира в културата и изкуството като цяло, като по този начин подпомага за нейното разпространение в световен мащаб. За тази цел през 1991 година се създава федерален закон за подпомагане, подкрепа и развитие на бразилската култура, така нареченият „Закон Руане“, който носи името на основателя си, Сержо Пауло Руане. С течение на годините се създават подобни закони и на щатско ниво, които подпомагат местните артисти, писатели, художници и дейци на културата и изкуството. Голяма заслуга има и фондация „Бразилска национална библиотека“, която ежегодно финансира преводи и издания на бразилски автори в цял свят. Затова реших да разделя статията на две части. Днешната ще посветя на жените, които са отдали живота си на перото и са пленени от магията на думите. Жени, за които литературата е себеотдание, преоткритие, устойчивост, и начин на живот.

Заслужава си пътешествието из бразилската литература да започнем с Ана Паула Мая, една от финалистките на тазгодишния „Букър“. Ана е родена през декември 1977 г. в гр. Нова Игуасу, щат Рио де Жанейро. Освен писател, тя е и сценарист. Още от дете изпитва влечение към филми на ужасите и уестърни, а това по-късно определя и нейния литературен стил.

Ана дебютира с романа „Обитателят на подземните разломи“, публикуван през 2003 г. Като цяло до сега Ана има осем публикувани романа. Известна с интуитивния си стил, който съчетава съспенс, ужас и съвременна литература, най-забележителното й последно произведение е „Както на земята, така и под нея“, което я изпраща на финала за Международната награда „Букър“ през 2026 г. В него се разказва за ежедневието в изолирана наказателна колония, която е на прага на закриване. Институцията е построена върху земя, чиято слава е свързана с убийства и изтезания на поробени хора.

С романа си „За добитъка и хората“ (2013) преведен и публикуван на английски, Мая печели престижната британска награда PEN Translates. Две поредни години печели и наградата „Сао Пауло“ за литература в основната категория за най-добра книга на годината: през 2018 с романа „Както на земята, така и под нея“ и през 2019 – с „ Погреби мъртвите си“. Със силно международно признание, произведенията й са преведени на английски, испански, италиански, сръбски, турски и други езици. В Европа книгите й могат да бъдат намерени в Германия, Франция, Италия, Англия, Сърбия и Испания. Ана е първата бразилка, финалистка за престижната Международна награда „Букър“. Ето малка част от началото на книгата, която достигна до „Букър“ финала: „Бяха останали малко хора и животни. Мотики и сърпове бяха изоставени по нивите с пресъхнали посеви поради липсата на дъжд. Едно вонящо и тясно дере доставяше вода, но и то пресъхваше ден след ден, жежката жега го изсмукваше ежедневно и правеше въздуха влажен и тежък. В кокошарника все още имаше живот, а в кочината се чуваше грухтене. Това означаваше, че през следващите дни ще има месо в тенджерата, но въпреки всичко немотията бe притеснително нещо. Чакаха заповед, влак, който ще дойде да ги вземе и да ги отведе на друго място, но ужасът нарасна, откакто комуникацията отвън стените замлъкна. От няколко дни телефонните връзки бяха прекъснати, последната новина беше, че един офицер ще пристигне за окончателна инспекция и ще ги отведе до следващата дестинация. Според изчисленията офицерът беше закъснял поне със седем дена, което шеметно засили усещането за тревожност.

Валденио размахваше сламената си шапка около мухите, които кръжаха върху скелета на съсухрения помияр с оголени ребра. Дни наред се хранеха с него. Разболя се и умря от язва на стомаха, погна го и постепенно го довърши. Песът ближеше собствената си рана и наблюдаваше с тъга и удивление как плътта му се изтощаваше. Раната в началото беше малка, с размерите на меднокафява брадавица. Лека полека песът ставаше все по-тих и еуфорията му от кухненските останки заглъхна. Когато кучето спря да се храни, Валденио му правеше попара, толкова много беше заслабнал, че дори и храната не можеше да сдъвче. Мажеше раната с няколко вида билки и барут, но не беше достатъчно. От два дена кучето беше изчезнало и той го търсеше. Беше умряло под едно дърво с малко листа по него. Валденио взе падналата наблизо мотика, изкопа плитък ров и зарови измършавялото куче.

Отдалеч един мъж го викаше по име и му махаше. Валденио, коленичил, заби в червеноземната пръст един малък кръст, направен от две пръчки. Изправи се, тръгна с помощта на дървения си бастун, като влачеше левия си крак.

– Да, господине? – каза Валденио.

– Мелкиадес иска да говори с теб – каза Таборда.

Валденио се обърна и тръгна към офиса на Мелкиадес, когато Таборда го попита за кучето.

– Ще ми липсва онова куче.

– Ще липсва на всички ни, господине.

– Никога не съм и предполагал, че ще се привържа към един нищо и никакъв помияр.

Валденио замълча и се вторачи в болезненото изражение на затворническия надзирател.

Чакаше висшата особа и най-великата власт зад стените да вдигне очи и да му разреши да иде до офиса на Мелкиадес.

– Така става на място като това, привързваме се към всякакви отрепки.

Таборда отправи така очаквания поглед към Валденио. Полека, подпирайки се на бастуна си, се отправи към директорския кабинет в централния павилион.“

Карла Мадейра

Карла Мадейра е родена 18 октомри 1964 г. в гр. Бело Оризонте. Работила е като копирайтинг преподавател във Федералния университет на щата Минас Жерайс и е съосновател и креативен директор на комуникационната агенция „Лапис Раро“ (Lápis Raro – Рядък молив), базирана в гр. Бело Оризонте.

През 2014 г. Карла публикува първия си роман, „Всичко е река“(„Tudo é rio“). Творбата изследва сложността на човешките взаимоотношения през погледа на любовния триъгълник. Pазглежда дълбоки теми, като обсесивна любов, патологична ревност, домашно насилие, скръб, вина, прошка и способността за преодоляване и ново начало. Произведението постепенно печели читателите: тези, които го четат, го харесват и го препоръчват. Специалисти от литературното поприще заявяват, че тя е дошла, за да пребъде – тя е литературното откритие на годината. През 2021 г. книгата е преиздадена от издателство Рекорд (Editora Record) и бързо се превръща в един от най-големите издателски успехи в страната, като надхвърля 1 милион продадени копия през 2025 г. и постига и голямо международно признание. През 2024 г. Мадейра печели наградата за най-добра книга на годината за португалскоезични автори с „Всичко е река“, присъдена от Бертранд, най-старата и най-голяма верига книжарници в Португалия.

През 2018 на бял свят се появява втората й книга „A natureza da mordida” (Природата на ухапването), в който се засяга скръбта, вината, самотата и тежестта на решенията. С положителни отзиви в пресата, романът получава и топъл прием от читателите и утвърждава писателката като едно от най-големите имена в съвременната бразилска литература.

През 2021 г. Карла Мадейра публикува дългоочаквания си трети роман „Навечерие“ („Véspera“), в което изследва вътрешните механизми на едно разбито семейство. През този период Карла достига позицията на най-продаваната съвременна бразилска авторка. Освен в Португалия, книгите на бразилската авторка Карла Мадейра вече са преведени и публикувани в страни като Италия, Франция, Русия, Мексико, Турция и Съединените щати.

Превод от началната част на „Всичко е река“:

„Курва. Няма друго название за Люси. По професия тя е курва. Живееше и работеше в публичен дом. Не не беше курва само заради това. Иначе, ако беше само заради това, можеше да я накичим с други, по-уважителни имена, като например метреса, или проститутка. Беше курва и толкова, тази дума, извадена от контекста, e ругатня и всеки, който познаваше Люси, искаше да го каже веднага. Държанието й беше долно и арогантно и провокираше всички, изкарваше на показ секс без задръжки, разголваше гърдите си и подмятяше груби и кални думи. Посетителите се биеха заради хубостта й, а това й даваше сила да се чуства жадувана; който видеше Люси, искаше да я опита. Казват, че била дяволита в леглото с мъжете. Подлудявала всеки един, който попадал под нейните грижи. Нямало някой, който да не иска още. Люси си имаше свои собствени желания и не приемаше съжаление от никого. Cадистично отблъскваше християнските дами, които й предлагаха мъничко доброта. „Аз практикувам удоволствие, а не страдание“, унижяваше ги. Казваше, че тя е единствената курва от този бардак, а може би и от всички бардаци по света, която спокойно може да се нарече „жена на лекия живот“. Какъв по-лесен начин на живот от този като моя на курва, която обича да се раздава?

За целия град това беше огромна провокация, всеки един добър човек толерира курвите, при условие, че ги съжалява. Люси беше повече от самостоятелна и лишаваше порядъчните жени да изпитват съжаление към нея. Пораждаше в тях дълбоки пъклени желания. Най-уважаваните дами се събираха, за да изискат от Господ да направи лесния й живот труден. Мислеха си, че имат силата да разобличат и да осъдят непристойната...“

Сокоро Асиоли

Сокоро Асиоли е родена на 24 февруари 1975 г. в гр Форталеза, столицата на щата Сеара. Първият й опит в литературата е книгата („O Pipoqueiro João“) „Жоао, продавачът на пуканки“. Произведението е написано и публикувано, когато Сокоро е едва осемгодишна.

По професия е журналист, с магистърска степен по бразилска литература Започва кариерата си през 2001 г. и оттогава е публикувала книги от различни жанрове, като биографии „Отец Тито“ през 2001 г. и „Ракел де Кейроз“ (2003 г.), детски разкази и младежки романи. Детската книга „Тя има небесни очи“ й носи най-престижната литературна бразилска награда „Жабути“ през 2013 в детската категория. През 2006 г. е удостоена да участва в семинар, наречен „Как да разкажем история“, проведен от носителя на Нобелова награда Габриел Гарсия Маркес.

Авторката е избрана от самия Гарсия Маркес за синопсиса на романа („A cabeça do santo“) “Главата на светеца“. Романът е създаден по предложение на писателя Габриел Гарсия Маркес по време на семинар в Куба през 2006 г., публикуван е през 2014 и се превръща в голям международен успех. Сюжетът съчетава магически реализъм и североизточна бразилска култура. Английската версия на бестселъра „Главата на светеца“ беше избрана от Нюйоркската обществена библиотека за една от най-добрите книги за тийнейджъри през 2016 г.

Книгата „Молитва за изчезване“ – друг неин голям успех, е публикувана за първи път през ноември 2023 г. и бързо става популярна. В нея Сокоро съчетава магически реализъм и теми, свързани с предците, за да разкаже историята на жена, изровена жива в Португалия, без спомен коя е, която се впуска във вълнуващо пътешествие, за да реконструира миналото си. Книгите на Арсиоли са преведени на английски, френски и испански и могат да бъдат намерени във Франция, Англия, Португалия, САЩ, Мексико и други европейски държави.

Част от „Главата на светеца“:

„Той вече нямаше обувки, а краката му по това време бяха нещо съвсем различно: чифт безформени същества. Две зъбати и мръсни животни. Два звяра, оковани за глезените му, неуморни, напред, един след друг, носещи Самуел в продължение на шестнадесет дълги и мъчителни дни под слънцето. През първите няколко дни кръвта и водата се стичаха от спуканите мехури по краката му и съскаха по парещия, безмилостен асфалт. Толкова бяха сухи, че замлъкнаха. Появи се нова кожа, почти като змийска, изсъхнала – възхитителен подвиг на природата за онези, които не могат да разчитат на никаква милост от врага. Краката му са два парадокса: колкото по-тънки бяха, толкова по-силни изглеждаха. Мускулите нарастваха, дори в мръсните пищяли, които поддържаха тънките му бедра. Той, мръсен, все едно е бил изровен от някъде, винаги ходеше по права линия.

Шестнадесет дни. Понякога поглеждаше надолу и се страхуваше, че коремът ще залепне за ребрата, както в историята за падналия мъж, която майка му Мариня разказваше. Казваше, че било в един много горещ ден, още по-лош от обичайния горещ вятър, когато чула някой да пляска пред вратата й. Отишла да отвори вратата, носейки в себе си тихата радост, която винаги споделяше със съседите си, или купувачите на шапки... Усмивката й се превърнала в изумление, защото там лежал мъж, толкова гладен, че кожата на корема му се е залепила за ребрата. Припадналият бил красавец и това го спасило. Без да се мотаят съседските жени сварили царевична каша, сготвили тлъста кокошка, килограм ориз, задушен с чесън и сол, голяма тенджера с фарофа със сушено месо и кориандър, девет чаши мляко с канела и осем варени яйца. Не липсвали доброволки, които да носят чиниите, да го хранят, да го бръснат, да му измият лицето с кърпа, напоена с одеколон. Два дни на обилно ядене, за да се отдели коремът на клетника от ребрата, при което в цялото Орто се чувало силно и кухо пукане. Върнал се от оня свят толкова изпълнен с енергия, че не му отнело много време преди да поиска ръката на една от момите за женене. Естелита, тази, която му донесла царевичната каша…“

------------