Черна котка

Черна котка

То приближаваше... Все по-близо... Виждаше очите му под спуснатата над челото качулка – две цепки в черното пространство. Присвити, празни и злобни. Лицето му – бледо и безизразно в сравнение с очите. Тези очи я преследваха навсякъде. Идваха все по-често и все по-близо. Идваха след далечен звук на счупено стъкло. Този звук също всеки път ставаше по-ясен и по-силен. Миришеше на нещо... На нещо, от което й се повдигаше... На спирт.

Тя изхлипа и рязко се изправи в леглото си, сякаш удавник с последна глътка въздух изплуваше на повърхността. Тялото й гореше и се тресеше от уплах. По челото й се стичаха студени капки пот. Пулсът й препускаше с бясна скорост. Тя скочи от леглото, както би скочила от прозореца на горяща къща, и забърза към кухнята. Отвори фризера и бръкна с две ръце в кутията с лед. Трепереше. Не й стигаше въздух. Взе няколко кубчета и ги плъзна по горещото си чело. Студени струйки потекоха по лицето й. Чак сега се поуспокои.

Страхуваше се да се огледа наоколо. Светна всички лампи, опипвайки стените със затворени очи. Озърна се... Нямаше никой. Само ушите й пищяха – навярно от галопиращия пулс или високото кръвно от стреса. Погледна се в огледалото. Кичур мокра коса се беше отделил от ластика, с който я прибираше вечер. Беше залепнал на челото й, опитвайки се да скрие подутите вени на слепоочията. Изглеждаше повече от ужасно. И всеки път – все по-ужасно.

Кога ще свърши всичко това? И какво беше Нещото, което я преследваше всяка нощ? Или кой беше това? И защо? Преди само го виждаше. После чуваше и виждаше. Сега надушваше, чуваше и виждаше. Все по-истинско. Страхуваше се да заспи, защото То винаги идваше. Не знаеше той ли е или тя. Зловещият смях след звука от счупено стъкло менеше тоналността си и заприличваше ту на мъжки, ту на женски.

Това вече не се издържаше. Страхуваше се все повече и повече. Беше започнала да усеща присъствието Му преди още да Го беше видяла, чула и подушила. Стоеше с часове завита през глава, трепереща и чакаща да свърши нощта. Но в момента, в който се унасяше, всичко идваше накуп.

Потърси помощ при психолог, но нито изтощителните беседи, нито успокоителните хапчета действаха. Стоеше дълго на прозореца и се вглеждаше в закъснелите минувачи и фаровете на колите. Не искаше да ляга.

Заведе детето при майка си, защото се страхуваше. Не знаеше от кого, но знаеше, че е неизбежно.

Всяка вечер под прозореца й минаваше черна котка. Всъщност нищо странно нямаше в това. Много бездомни животинки имаше в този град – и кучета, и котки. Кучетата ходеха на глутници и търсеха храна и подслон. Котките денем се криеха и спяха, но нощем също излизаха. Беше забелязала, че едно коте стоеше точно до храста в началото на пътеката към парка и не мърдаше. Същото като това, което минаваше под прозореца й. Само очите му проблясваха от време на време и по това разбираше, че е още там, в тъмното на парка. Винаги оставяше на това място купичка с гранули.

Още една ужасна нощ. Веднага след поредния кошмар отвори широко прозореца. Чу силен котешки писък. Погледна бързо на познатото място. Котето го нямаше, но някаква фигура с качулка се скри зад храста. Страхът й чертаеше тази фигура навсякъде, си помисли. Явно и то си имаше своите страдания или нежелани присъствия. Чу жално мяукане, но не слезе. Все още се страхуваше от собствените си кошмари.

И на другия ден се повтори същото. Отново веднага след нейните ужаси. Този път и котето мяукаше неистово.

Вече не издържаше. Взе си час за най-добрия психолог, за психиатър, за гледачка Искаше да знае какво й се случва. Защо й се случва. Докога ще се случва. И най-вече – как да го спре. Пиеше кафе след кафе, за да не заспива. Чакаше да стане светло, за да дремне за малко преди работа. Очите й хлътнаха, лицето й посивя. Вече не поддържаше външния си вид. Видимо нещо се случваше с нея. Приятелките й я отбягваха. Непознатите по улицата просто се отдръпваха от нея, като ги приближеше. Какво, по дяволите, се случваше? Дори родителите й я помолиха да не идва често при дъщеря си, защото я плашела. Да, така е... Прави са... Та тя също се плашеше от себе си. От това, което се случваше с вида й и вътре в нея.

Този страх не беше само страх. Беше по-различен. По-скоро страхопочитание. Страхуваше се не от някой, а от нещо... Нещо, което трябваше да се случи с нея.

Започна да чете окултна литература. Търсеше в старите книги картини, които приличаха на това, което виждаше и чуваше в полусъня си. Въведе в търсачката същества с качулка, присвити очи, глас, който си променя звученето, мирис на спирт, счупване на нещо стъклено... Всичко има в компютъра – но как да разбере кое е фантастика и кое завоалирана истина. Бързо откри, каквото й трябва. Всичко се навърза като разбъркани части от пъзел, които само трябваше да сглоби.

Затвори бързо капака на компютъра. Притисна слепоочията си. Думите се въртяха в главата й. Мозъкът й експлодира. О, Боже! Тя беше... жертвено агне! Трябваше да бъде пренесена в жертва. Към това сочеха знаците. Не можеше да повярва на това, което прочете. И дали да вярва?

Разбира се психиатърът й предложи помощ и лечение. Дори свободна стая намери за по-"болните" случаи. Тя отказа, но спря да ходи на работа – просто не можеше... Вече наистина всички я считаха за луда. Няколко пъти приятелките й се опитваха да останат да нощуват в апартамента й и да й докажат, че нищо такова няма. Но това, което идваше нощем, просто ги изчакваше да заспят и да се появи с все по-истинско присъствие. Последния път дори й се стори, че То я докосна и... това беше плът.

Успокоителните и сънотворните, които й предписаха, постигнаха обратния ефект. Тя заспиваше бързо, но кошмарът продължаваше по-дълго. Вече не знаеше, не разбираше кога е будна и кога в сън. Всичко беше толкова реално. Фигурата с качулката започна да придобива плътски измерения. Идваше след силен звук от строшени стъкла. Говореше нещо. Приближаваше се все по-близо. Думите излизаха сякаш от очите му, не от устата. Следваше зловещ смях и мирис на спирт. После изчезваше. Отначало не разбираше нищо – просто ужасена слушаше. Беше някакъв непознат език. Приличаше на италиански, но по-различен. Повтаряше се една и съща фраза, но като отминеше страхът, фразата изчезваше от ума й.

През деня отново се ровеше в компютъра. Опитваше се да си спомни фразата и да разбере кой и какво точно искаше от нея. Най-важната част от пъзела липсваше – защо тя? Защо го искаха? Нея ли точно искаха? Или просто някой?

Единственият й ориентир за това дали е в сън или е будна, беше котето от парка. Отиваше до прозореца и поглеждаше отсреща до храста. Ако видеше светещите в тъмното очи, значи беше будна. Тогава вече нямаше никой в стаята. Взимаше якето си и излизаше навън . Непрогледната тъмнина на безлюдният парк не я плашеше. Огъващите се от студения вятър голи клони на дърветата и зловещите им сенки, бяха за предпочитане пред кошмара на полусъня й.

Вече разбра кои са, какво искат, как го искат и кога го искат. Искаха нея или някой, когото обича! Искаха я на пълнолуние! А то беше точно след 7 дни!

Те – Пазителите! Или поне така се предполагаше, че се наричат според това, което прочете в интернет.

Под това име се криеше древна окултна организация – Пазители на Живота. Нямаше много информация за нея. Само, че търсеха за жертвоприношенията си само жени. И то отказали се от Живота жени. Защото точно тези жени, дарени с най-великия дар да дават Живот, но отказали се от него, са вредни за самия Живот. И трябваше да бъдат изчистени, като вредители на самия Живот. Вземаха жизнената им сила и я пренасочваха към други жени, които са на ръба на живота, но имат воля и желание за Живот. Защото Животът трябва да се живее, както и след лоша жътва да се сее. Според кодекса тази окултна организация, на „жертвените агнета“ се даваше и втори шанс – ако някое свещено същество се застъпи за тях и даде своя живот. Но Те, разбира се, знаеха как да попречат на това...

Не си даваше сметка какво точно чете. Вниманието й беше насочено само към това, че е жертва, а не защо е жертва. Но защо тя?! Не разбираше как точно трябваше да стане жертвоприношението. Но това вече нямаше значение. Само искаше тя да бъде жертвата, а не някой от обичните й, както пишеше в книгата. Нямаше да допусне някой друг да пострада вместо нея. Макар и все още да не разбираше защо и поради какви причини трябваше да бъде жертвено агне.

Вече не искаше и да знае. Нямаше време. Оставаха няколко дни.

Посещенията ставаха все по-чести и по-ясни. Вече не стоеше под одеялото. Не искаше да се крие. Имаше въпроси към съществото с качулката. Но То вече не се появяваше с мирис, звук и образ. Дори не го усещаше, както преди. Просто знаеше кога идва. То говореше в ума й и тя разбираше и изпълняваше автоматично всичко, каквото искаше. Цялата стая се изпълваше с черна мъгла. Тя извършваше странни ритмични движения с ръцете и тялото си. Изговаряше думи, които не разбираше. Смесваше неща от кухнята, които не предполагаше, че има, мърморейки някакви заклинания на език, който не знаеше. Самонараняваше се, оставяйки кръвта да се стича по кожата й, а после размазваше по лицето си. Краката й танцуваха танц, а устата й тананикаше някакви напеви. Усещаше, че е само тяло. Самата тя липсваше. Не знаеше сънува ли или е истина. Беше като робот. Отдалече дочуваше онази непозната фраза на италиански език. И точно, когато тази фраза долиташе сякаш из под земята, трансът й свършваше. Тя се връщаше в себе си. Сриваше се като пясъчна кула на пода, цялата плувнала в пот. Непозната фраза се виеше като вихрушка около нея. Вече я различаваше от останалите думи. Но не я разбираше.

* * *

В този миг се дочу пронизителен жален писък на коте. Едва стана от пода и се затътри към прозореца. Днешния сеанс, в който участваше с тялото си, отне много от силите й. Отвори прозореца. Студената струя я ободри. Котето беше там, но за първи път го виждаше да лежи на земята. Прииска й се да изтича до парка, но нямаше сили. Беше 3ч след полунощ. С всеки ден сеансите ставаха по-дълги, а силите й по-малко.

Направи си кафе.

Оставаше само утрешния ден..., т.е. днешния...Горещият мирис на кафето й подсказа, че е в действителността. Както котето отсреща. Затвори очи и се опита да си спомни коя е. Как стигна до тук?! Как допусна да се примири?! Да се срине?! Да изгуби дъщеря си?! Себе си?! Ума си?! Тялото си?! Жаждата си за живот?!

Все едно...

Погледна през прозореца. Котето беше там, още лежеше. Очите му светеха и сякаш я гледаше. Взе купичка с гранули и излезе. Дано и след утре се намери някой да му дава гранули – помисли си, но не й стана мъчно. Беше доволна. Детето й е далече. Котето нахранено.

Искаше само да разбере на кого и защо трябваше да се пренася в жертва. И това всъщност дали е реално, или както каза психоложката й е посттравматичен стрес след ужасния брак, побоите и развода. Спомни си думите й: “ Съществото, което „виждала“ било плод на асоциирането му с поведението на бившия й мъж. Миризмата на спирт – с алкохолизма му. Стремежът й към самоунищожително поведение – като бягство“. А може би не?

Все едно...

Искаше всичко това да приключи без значение как. Просто да свърши.

Загърната в шала си, се запъти се към парка, прекосявайки тъмната улица.

Чу се клаксон. Заслепителна светлина. Силен писък на коте. Нещо я удари в гърдите и тя падна назад на тротоара. Удар в главата. Спирачки. Разпилени гранули по асфалта. Две зелени очи пред гумите. Тъмнина.

* * *

Отвори очи. Бели стени. Хора в бели престилки. Банка с кръв свързана с ръката й. Жена, която трие сълзите си с усмивка. Дете, което се смее и подскача от радост. Мъж, който я милва с топла длан по челото. Тази ръка...

Да, не е на оня свят. Тук е все още. Жива е.

Лека вихрушка се завъртя около нея, като тия, които си играят с есенните листа, но... листата приличат на букви. Завириха се няколко пъти над нея и изчезнаха с вихрушката.

Не помни нищо. Сякаш някой е изтрил паметта й.

Дочу някаква фраза на чужд език „Et post malam segetem serendum“

Някакви хора говореха. Заслуша се.

Една котка я е била нападнала. Скочила на гърдите й и я е бутнала назад.

Това я е спасило.

Но как? Защо е била вън посред нощите? И как това животинче е имало силата да я повали на тротоара? Това я е спасило? От какво? От камион?

А котето? Останало в парка, не знаят дали е живо, ама те котките имали 7 живота...

Ще се върне ли паметта й? Как ще живее без памет?

Да, иска се време...

Мъжът с топлата длан се наведе над нея. „Et post malam segetem serendum“?

На какъв език е това? И какво означава?

Означава : „И след лоша жътва, трябва да се сее“

Ще се оправиш, дете. И ще започнеш отначало.

* * *

Вървеше. Нанякъде. Или по-скоро наникъде. Мислите й тежаха като олово и накланяха главата й надолу. Краката й едва носеха този тежък товар и бавно се тътреха като забавения й пулс. Пред очите й беше черно. А и вътре в нея. Приличаше на черен градоносен облак, който всеки момент ще изтрещи и завали.

Не забеляза как и кога черна котка излезе на пътя й. Една мисъл едва успя да си проправи път през насъбралите се черни размисли в главата й: “Черна котка! Лош знак! Изгони я! Не й давай да ти пресече пътя!”

Умът й се подчини на тази първосигнална мисъл и спря краката й...

Погледна котето – черно като нощ. Измършавяло. Изтощено. Зелените му очи проблясваха и в тях неочаквано прочете ... смирение. То се спря. Но не свали очи от нея. Само изви гръб... сякаш да се отбранява, но прилепи телце до крака й. „Страх ли го е?“ – си помисли. „От мен ли? Или от черните ми мисли? “ .

Зачуди се... да изгони ли черната котка да не й мине път? Не че ще стане нещо лошо. То по-лошо от това, което е сега, едва ли може да стане – безпаметно същество.

И всъщност защо ли са нарочили тези животинки като носители на нещастие? Няма по-голям носител на нещастие от самия човек. За друг човек. Или дори за себе си. Никой не чака черна котка да му мине път, за да се нарани чрез неправилен избор или действие.

А какво, ако бяла котка ти мине път? Дали ще ти донесе късмет?

Котето стоеше и я пронизваше със зелените си очи. Дали и то си мислеше същото за нея? “Тази с чения облак около нея, дано не ми пресече пътя, че ще ми е лош знак” – прочете в мислите й същите страхове и суеверия.

Стояха и се гледаха. Две черни същества – едното на цвят, другото на мисъл. И без да се уговарят тръгнаха в една посока. тя не искаше да бъда лошия късмет за котето. Нито то – лошия късмет за нея.

Вървяха – черни мисли до черна котка. И с всяка крачка нещо се променяше... Дали защото не й мина пътя това черно спътниче? Или точно, защото й е спътниче? Поглеждаше го с крайчеца на окото си. А и то небрежно я поглеждаше.

Градоносният облак в главата й взе да избледнява... само няколко капки... дъжд...потекоха по страните й...

Някаква мелодия с повтарящ се рефрен се обади в главата й, където вече нямаше никакви спомени, но тази фраза... Все едно...

Едно черно коте беше до нея! С нея! Заради нея!

И може би тя заради него...

Спогледаха се.

Не може да се върне изгубеното, но може да се започне отначало.

Заради Живота. Да...

------------