Когато в мен... Любовта заживява... Когато сърцето в гърдите тупти... Тогава от мене... Душата изгрява... С Надежда и нови мечти..!
Ако днес ти е тъжно и искаш да плачеш... Излей се..! И просто плачи... Споменът днешен не трябва да влачиш..! А утре... С усмивка крачи..!
Може би, някой ден ще научим... Урокът на този Живот... И може би, някой ден ще получим... Обичта и спонтанна Любов..!
Ако днес си в Ада... Утре ще си в Рай... Животът ни поднася... Всичко... На щастие и болка... Слага край... От себе си ни дава... Но съвсем мъничко..!
Аз нямам спирачки... Нито задръжки... Говоря и правя всичко спонтанно... Дори да загубя... Губя по мъжки... За едни е угодно, за други е странно..!
В този Живот... Не успях... Да се правя на клоун и на шут... Какво е дори не разбрах... Да приличам на някой си... Друг..!
В пространството на поносими рани се движим към целта съвсем сами. Отхвърляме с усилия възбрани, докато светлината прошуми.
Завърни се със нея в подарения спомен и в български рай посади си дръвче. Аз въздишка по теб тихичко ще отроня, мое мило английско малко момче!
Обсебени от слънчев похлупак, край сенчестия мирис на дърветата, броят си часовете в този парк кварталните съдби преплетени.
Сбогуваш се внезапно и красиво. И нямаш време за прощален жест. Но от къде намери тази сила – да скъсаш лудо тънкото въже...
