Романът в стихове “Реката на времето” от Борис Бухчев представлява едно от най-интересните явления в съвременната българска литература, където границите между поезия и проза се размиват, за да се роди нова форма – синтез между епическо повествование и лирическа изповед.
Не съм сигурен, дали съм прочел всичко, написано от Георги Йочев, но съм убеден, че “Справихме се, хлапе!” е най-хубавото, съчинено от него! До днес. Защото той има още време за писане!...
Изгладняла мечка нахлу в кошарата и издави всички овце. Отвлече само една. Хората не проумяха тази жестокост. Решиха, че убива за удоволствие и я осъдиха на смърт. Честта да изпълни присъдата се падна на вожда, но с цената на неговия живот...
Имам стара вила, сгушена високо в планината Витоша. ... Решихме да заживеем тук на чист въздух, лъхащ от боровете в гората, ала задоволството ни бе кратко. Кълвач нападна топлоизолацията. Зае се да копае дупка под стрехата. Долиташе всяка сутрин и удряше с все сила по мазилката...
Татяна не харесваше тялото си. Все го криеше, доколкото може. Избягваше да носи тесни и изрязани дрехи, струваше й се, че с формите си може да отблъсне или предизвика околните, или да си създадат нереална представа за нея. Всъщност, тялото й бе женствено и доста хармонично...
