Докосната мечта

Докосната мечта

Един съвсем обикновен ден. Самолетът разкъсваше облаците, подгонваше ги, но след него те бързаха да се съберат. Ани слушаше събеседника си, който й разказваше за обичта си към морето и за неговите красоти.

– Отпуските си прекарвам винаги на море – продължаваше Виктор,– за да си почина от софийския шум. На пет километра от Варна, до самото море имам къща с лозе. Тук климатът е разкошен.

Ани гледаше одухотвореното му лице, с правилни черти и приятна усмивка. Макар и прошарена , къдравата коса красеше високото му чело.

– Казахте, че сте тръгнала един ден по-рано за командировката си, за да се порадвате на морето. След десетина минути ще кацнем на летището. Погостувайте ми. Ще видите моята вила.

„Дали това не бяха искри от напиращо желание? – се питаше тя. – Не, в поканата му има толкова сърдечност и уважение!“

Тръгнаха. Прашният град ги посрещна с много шум от автомобили и хора. Взеха автобус, който набързо ги изведе извън града. Шосето бягаше пред машината, зигзагообразно се приближаваше към брега, съвсем близо до морето. Усещаше се въздух наситен с аромата на цветя и водорасли. Настроението се повиши. Пристигнаха. Ето лозето с къщата. От нея водеше пътечка до скритата под голямо дърво беседка. А тя, потънала в зеленина и спокойствие, сякаш ги очакваше. Ани възкликна:

– Истинска красота... и колко е тихо без тълпите от хора!

– Казват още – смееше се той, – че щастието е буря, превърнало се в спокойствие...

За жалост, не можеха да спрат времето, затова начертаха програма за до сутринта, обядваха в близкото заведение. Тръгнаха по златистия пясък. По детски се радваха на изхвърлените от морето мидени черупки, раковини и на всички прости неща около тях. А Виктор, като бликнал, непресъхващ извор, постоянно намираше думи, с които да я погали и зарадва.

– Палави очи!... С теб ми е хубаво, защо не те открих по-рано!

Ани сведе поглед. Искаше й се да прикрие вълнението си. Не можеше да си обясни, какво бе то – очарование, някаква сила, може би нещо много близко, а същевременно и непознато! И макар че нямаше нищо изключително в тази история, усети че е до този, за който всяка млада жена е мечтала. Стори й се, че и морето сияеше с тях. Вълните се издигаха внушителни, гонеха се, люлееха се и накрая се разливаха укротени. Навярно, по телепатия Виктор доловил мислите й, развълнуван каза:

– Колко си мила и сърдечна! По детски искрена! В моят живот имах жени, но все липсваше нещо от голямото очарование. А ти не си част от моите приключения, ти си истинска... защото те познавам отдавна, от мечтите ми!

– Мисля си, че мечтите са желания за идеалното, които не се покриват с действителността – замислено отговори Ани, – а може би и ние само ще се докоснем до тях!

Неусетно вечерният бриз обгърна брега, за да охлади горещия ден. Постепенно на небето се появиха безброй мигащи звезди. Настъпващата нощ ги накара да ускорят крачките си. Влязоха в "Нестинарка", за да се възхитят на танца върху жарава с боси крака. В ресторанта нямаше свободни маси, но накрая намериха. Говореха си безспир, а изглежда имаше още много неща да си кажат. Не пропускаха и танците. Бяха неуморни и ненаситни. За тях не съществуваха околните. Беше им радостно...

Приятно уморени, си тръгнаха. Таксито ги заведе в тяхното убежище. Беше късна нощ, по-скоро – преди съмване. Нощната лампа оцветяваше стаята в бледосиньо. Виктор посегна и разпусна косите й от кока, които обикновено носеше в офиса си. Погали я леко, нежно, внимателно, сякаш бе от кристално стъкло, което можеше да се счупи при най-малкото докосване. Ласките му жадно поглъщаха нейния шепот. Възкликна:

– Не вярвам, че любовта е илюзия... не, тя е в нас, съществува!

Въздържанието бе изместено от електрически импулси. Всичко бе по-хубаво от хубавото, а чувствата – по-буйни от най-буйните. Шумът на вълните припяваха, като придаваха празничност в нощта. Призори си казаха лека нощ.

Разсъмна се. Ани пожела да го поздрави с първата им утрин, но се спря. Гледаше неговото спокойно и щастливо лице. Искаше й се отново да обгърне с ръце косите му, в които до скоро ровеше без насита. Изведнъж, сякаш някой я докосна. Обърна се, но никой не видя. Разбра, това бе грижата на всекидневието, която я подканяше да поеме към задълженията си. Приготви се набързо. Не го събуди, за да продължи в съня си тези прекрасни мигове. Та нали за тях всички са мечтали...

Новият ден я посрещна с шум, забързани хора, коли, автобуси... Ежедневието отново я обзе. Но въпрос се промъкваше в мисълта й – „Това какво беше? Или бе жар от разгорени въглища, както е при нестинарите, или просто е едно докосване до един красив блян? Да. Той ще остави пъстрата палитра от спомени, включили се и те в романтичното денонощие – финият златист пясък, огненият залез с неговото великолепие, както приливите и отливите на морето, влюбено в брега.“

------------
Публ. в сборника разкази на Лидия Георгиева „Житейски миниатюри“, изд. “Виделина”, С., 2024.
------------