Август и морето в поезията на Силвия Андреева

Август и морето в поезията на Силвия Андреева

До разсъмване бродя
по студените плажове...
Безсънна изпращам
опустелите седмици...

“Август се чете безкрайност” е третата самостоятелна поетична книга на Силвия Андреева (след “В кръвта ми има морска сол” и “Наричам те Спасение”). В книгата се редуват откровения и размисли в мерена и немерена реч, вдъхновени от морето и любимия Созопол. Оформена е в пет раздела – “Август се чете безкрайност”, “Солта на юли”, “Писма до Елени”, “Спомени в сезоните”, “Случайности” – като всеки от тях по свой начин допълва споделените чувства и настроения в другите.

Ефирните морски вълни, вечерният бриз, солените морски пръски... винаги са били вдъхновение за поетите, картината се допълва и с морския град – едновременно древен и съвременен.

“Това е моят град – различен, спокоен, шумен, сив и пъстър. Това е моето вдъхновение, моят избор и утеха. Това е Созопол.”

В признанието на авторката прозира преклонението и любовта към родния град, носещ съвкупност от поетични внушения и фанатично влечение, граничещо до възторг.

Понякога душата разсъбличаш ми...
Понякога във дрипи я обличаш.
Понякога покръстваш ме с молитви...
Понякога некръстена посичаш.
...
Понякога се спирам да ти пиша.
А после обрисувам те във стихове...
И пиша... За да продължа да дишам!
(“Понякога”)

Град, море, чайки и хора – взаимно се допълват в общата картина. Без само един от тях – всичко е нищо. Морският човек, където и да е по света, копнее за своето море, за своя пристан, където се чувства най-уютно, където е самият себе си.

С теб, море, във сърцето си тръгвах на път...
Уморена завръщах се, в теб да потъна.
Дълбините ти давиха – болки, сълзи...
Пред тебе се сбъдвах... разпадах... покълвах.

Когато е на морския бряг, под палещите слънчеви лъчи, или под искрящите звезди в нощния хлад, завладяващото усещане за спокойствие и сигурност граничи със съвършенство.

Щастие пиех без срок и без трайност.
Съзвездия брах през смокинови дни...
В тях Август е мой! И чете се безкрайност.
(“Сбогуване”)

А защо точно август?! Морето и градът си имат своето очарование през четирите сезона – студените морски вълни и пронизващия зимен вятър, пролетното “пробуждане” и началото на новия живот, летните топли искрящи вълни, гъмжилото от чайки и курортисти, топлата пълноцветна есен, дъхът на водорасли и завладяващото спокойствие на малкия уютен град ... колоритът на съчетанието хора-море поддържа целогодишното си очарование.

Ако бях се родила на юни сестра
и кръвта му младежка
в мен неспирно да блика,
щях на лятото синьо да нося дъха
и на вятъра луд да съм лика-прилика.
(“Ако бях се родила на юни сестра”)

Всеки един от месеците внася своя принос за разноликия конгломерат от усещания и настроения. Юни – внасящ дъха на лятото, юли и август – слънце и оживление, октомври и ноември – спокойствие и приготовление за настъпващите зимни дни, когато градът обезлюдява, а студените бурни морски вълни с грохот се разбиват в скалистия бряг.

Повика ли ме, есенно море?
Или е стон от неизбежна зима?
С мъгливите си, приказни ръце
стопли ме, че душата ми изстина!
...
Подсвирват октомврийски ветрове,
из локвите дъждовни се оглеждат...
(“Есенно море”)

Трополеше ноември със своя файтон.
Кочияши му бяха мъглите среднощни.
Пожълтели листа в неочакван синхрон,
затанцуваха валс под светкавици мощни.
(“Котвата”)

Годишният цикъл се затваря. Летният денонощен мравунях от хора от различни националности се е прибрал по своите места, в очакване на следващия сезон. Екзотичните спомени от лятото отстъпват на тишината на зимните нощи.

Прибрах последната си лятна рокля!
Днес виното дори е с вкус особен...
В солената прегръдка на Созопол
заспивам до последния си спомен.
(“Лятна рокля”)

Да. Точно това е времето, в което натрупаните впечатления, настроения, чувства, емоции да предадат своята енергия на белия лист. Поезията? Тя е навсякъде – в морето, вятъра, дъжда, плажа, каменните улици, старинните сгради и, разбира се, хората. Просто човек трябва да съумее да я усети и да я превърне в стихотворен вид.

Огньове изгарят предела на зимата...
Тупти самотата... Назряла до пръсване.
Въпроси без отговор пият ми устните...
Трагизъм ще кажеш. Противен до втръсване.
...
Събирам отломки от рехави спомени,
в женска потайност свенливо отхранени..
(“Огньове изгарят предела на зимата”)

“Август се чете безкрайност” е книга за морските хора – които не могат да си представят живота лишен от свежестта на солените морски вълни. Силвия Андреева я посвещава на тези, които носят суровата морска поезия в душите си. И ако според Хемингуей всичко далеч от морето е провинция, то поетичните послания в книгата са опит да проправят пътя, да докоснат сърцата на “неморските” хора, да ги доближат до морето. А Силвия успява със своята поезия да разчупи границите и бариерите между море и суша и да доближи всичко далечно до соления бряг и дъха на водорасли.

А защо “август”, и защо “безкрайност” – нека читателят се опита да отгатне сам като прочете книгата!

------------
Силвия Андреева, “Август се чете безкрайност”, стихотворения и размисли, изд. “Либра Скорп”, Б., 2025.
------------