Били

Трябваха ми пари. Току-що бях започнал нова работа, имах заеми, бъдещето беше леко под въпрос относно постоянни приходи, петчленното ми семейство както винаги беше силна опора, но за този начален момент само морална такава. С една дума главих се да разтоварвам камиони в огромните складове на “Sears”, фирма с магазини навсякъде из Щатите, където можеше да се купи всичко за семейството с изключение на храни. Главната квартира на компанията в Чикаго се помещаваше в най-високата сграда в света, със 108 етажа, висока 442 метра, като първенството й беше отнето едва през 1998.

Трябваше да съм в складовете от 17.30 до 23.30 часа с половин час почивка. Редовната ми и предполагаемо постоянна работа ме ангажираше осем и половина часа в интервала от 7 до 17.30 часа и такова едно гъвкаво работно време даваше възможност да приключа деня в 15.30, да си бъда у дома в 15.50 т.е. имах малко повече от час за почивка и вечеря. В 17.00 трябваше да потеглям към складовете. Връщах се малко след полунощ, вземах душ и се бухвах в леглото без много да се мотая, защото трябваше да ставам не по-късно от 6.00. Разписанието беше малко натегнато, но беше възможно да се издържи известно време без особени проблеми. С малко повече дисциплина и с по-малко сън.

Разтоварвахме големи камиони, известни в България под името тирове. Двама души за пет и половина часа до пълно опразване. Освен разтоварването трябваше да се описват кашоните и сандъците – трябваше да се открие номера им някъде по опаковката и да се нанесе в компютър. Такъв имаше отделно за всеки терминал, пред чиято врата се паркираше поредният тир, позволяващ хоризонтално движение на стоките. Нашата група беше с малко променлив състав, между 15 и 20 души, главно защото не всички идваха редовно на работа.

Аз се паднах да бъда с Били, младо момче, не повече от 20 – 22 години, стройно, елегантно, с мексиканоподобна физиономия, боксьорче, както почти веднага ми беше казано. И както се оказа, много мързеливо. Любимото му занимание беше да пише писма до дамата на сърцето си, с късо моливче, на сгънат на четири лист, подпрян на вътрешната стена на тира. Като поопразвахме малко повече място Били започваше да сменя позиция не само на 180 градуса, пишейки последователно в шепа или на стената, но и с паралелно преместване по дължина на тира особено при по-сложни изречения. Най-много след четири или пет думи се налагаше да сменя конфигурацията.

След няколко дни пристигна тричленна делегация водена от Кен, набит и много як афроамериканец, на когото бях помагал няколко пъти с компютъра. Били го нямаше в момента, вероятно беше мръднал до тоалетната. Кен направо ме уведоми, че Били ме използвал най-безогледно, че аз трябвало да работя и за него, за да се опразни камиона, че те се чувствували длъжни да ме предупредят, че били на моя страна, защото съм бил добър човек, защото веднага съм бил съгласен да помогна на всеки, който искал помощ. Аз им благодарих за информацията, но им казах, че не ме интересува какво прави Били. Казах им, че прекарвам осем часа в малка стая, седнал пред един компютър, че считам разтоварването на камиона за необходима за здравето тренировка, че времето минава по-бързо, когато работиш, без да спираш и че нямам на кого да пиша писма с моливче. Отговорът ми добави много дебел штрих към странния ми образ на човек с вроден добросърдечен кретенизъм по отношение на възприемане на американската действителност. Отидоха си тихомълком и явно замислени.

След десетина дни делегацията отново се появи пред мене и отново в отсъствие на Били, който пак беше мръднал някъде, може би да си подостри моливчето или да търси гумичка. Този път Кен ми зададе въпроса дали съм му давал назаем пари. Отговорих утвърдително, двадесет долара. Веднага започнаха да излагат новините, хорово, че Били вземал пари назаем едва ли не от всеки. И не ги връщал. Казах им да не се безпокоят и добавих, че Били ще ми върне заема. До два-три дни. Толкова останаха изумени от невежеството ми, че мълчаливо се обърнаха и си тръгнаха.

След десетина минути пристигна Били. Бях му дал преди седмица една двайсетачка. Трябва да си призная, че той ми беше станал симпатичен, нещо което едва ли мога да обясня. Възприемах го по-скоро като някакъв, който можеше да ми бъде син, с надежди да помъдрее малко в близкото бъдеще, по простата причина, че иначе едва ли може изобщо да се надява на каквото и да е бъдеще. Привличаше ме абсолютно философското му отношение към проблема заплата-работа, в което за понятието задължение изглежда нямаше място. Още, струваше ми се, че преди няколко дни, когато ни бяха прикачили един новак за обучение, бях спечелил нещо като рудиментарно уважение от негова страна,

Новакът Джейсън имаше малко странно поведение, но нищо екстраординарно – всеки си е малко странен, да не говорим за Били. Та този Джейсън спираше отвреме навреме и ни наблюдаваше внимателно как се движим като роботи. Разтоварването вървеше лесно, кашоните, макар и големички, бяха еднобразни с ясни етикети, без проблеми с регистрирането. Аз и Били се разминавахме, празен с пълен, точно на входа на тира, където се беше паркирал и Джейсън, край когото минавах съвсем близо на влизане без товар. В един такъв момент той ме блъсна странично. Аз се завъртях около оста си и продължих навътре като леко се оттласнах от стената. Завих и му казах, че е време да си сменим местата – той ще носи, а аз ще гледам. Бяха му казали, че съм старши и той безропотно тръгна навътре. Изчаках го да направи няколко тигела, и когато тръгна да излиза с един по-голям кашон, го хласнах рязко в стената. Джейсън се срути, кашонът падна върху него, а той, полуседнал-полулегнал рефлекторно се опитваше да го задържи. И той, и Били се втренчиха в мене. Застанах пред легналия Джейсън и му казах най-спокойно: “Any time, Jason, any time!”

На другия ден Джейсън се премести на стаж при друга двойка, после при трета, после Кен ми докладва, че сменил всички възможни терминали. След десетина дни се появи с шефа (Били го нямаше на работа) и ми заяви, че иска да работи с мене. На въпроса ми “Защо точно с мене?” получих най-неочакван отговор, за който нямам обяснение и за който той нямаше никакво основание: “Защото си човек.”

Работи с мене известно време, когато Били отсъстваше, после изчезна. Това беше случката с Джейсън, която явно допадна на Били и той започна да дава признаци, че ме забелязва.

Та ставаше въпрос за двадесетте долара. В подходящ момент започнах атаката: “Били – казвам – ти си ми много симпатичен, особено когато започнеш да пишеш писма на твоето бейби. Сега, виж, ако не ми върнеш двадесетте долара, нищо страшно. Аз имам по-сериозни финансови проблеми, които и с двадесет, и без двадесет и с още едно двадесет, и без още едно двадесет, няма да и да помръднат. За да ти покажа, че не умирам за такива пари ето, тука имам още двадесет долара, които сега мога да накъсам на парченца и да хвърля на боклука. Няма да се карам, няма да се хвърля да се бия с тебе, но това, което ще стане, е следното: ще бъдеш преместен от групата хора, които аз харесвам, в групата хора, които аз не харесвам. И връщане няма, Били. Връщане няма. Външно няма и да забележиш особена промяна, само може би някои нюанси, но ти си зает човек, и едва ли ще ги забележиш. Имам предвид твоята малко еднопосочна кореспонденция. Защото не съм те виждал да четеш писма, а само да пишеш. Та така, значи, имаш срок 48 часа да ми върнеш парите.”

На края на втория работен ден Били ми върна 19 долара и 40 цента, обирайки всичко от джобовете си.

“Били – казвам – ти си добро момче. Не съм се и съмнявал в това. Дано момичето, което получава редовните ти писма, да те оцени по достойнство. Няма нужда да ми връщаш шейсетте цента, почерпи се едно американско кафе от автомата.”

На другия ден делегацията на Кен пристигна по разписание, както се полага, в отсъствието на Били. Осведомиха ме, че всички знаели, че Били ми бил върнал парите, и че всички искали да знаят как съм успял да постигна такъв един немислим резултат. “Тайна”, казвам на Кен. “Обещал съм на Били да не казвам на никого.”

А от полунощните пътувания към къщи, около 25 минути, ми е останало само видението от пустата, безкрайна и права Мc Kinley Avenue, по средата на която имаше светофар, зелените светлини на който отдалече, през полузатворените ми клепачи, приличаха на очите на добродушното слоноподобно чудовище Snuffy от популярното куклено шоу Sesame Street, което приближаваше, приближаваше и накрая ме поглъщаше, при което аз се усмихвах доволно със затворени за момент очи.