Страшните въпроси на живота в сонетния цикъл на Кирил Кадийски “De Profundis”

Страшните въпроси на живота в сонетния цикъл на Кирил Кадийски „De Profundis”

Поетът е особена, различна от другите хора личност, защото още на генетично ниво в него е заложена много по-изострена сетивност, с помощта на която той събира впечатления от един по-широк регистър на външния свят, които събуждат необичайни усещания, пораждат силни чувства и изграждат в съзнанието му негов собствен индивидуален свят, който съществено се различава от света на другите. При поетите представите и образите обикновено нямат практическа насоченост в полето на ежедневните битови потребности, но за сметка на това активизират въображението им, което гради онзи познат само на тях свят, на който след това те придават „видим” и за другите образ със средствата на словото. Може би затова личността на поета изглежда странна, защото той вижда нещо, за което другите нямат сетива. Той е мислител, философ, но и мечтател, неразбран от околните, защото той живее в своя въображаем свят, чува, усеща и открива смисъла на съществуването си именно в него. Твърде често това става причина и за болезнено драматичната самота на поета сред гъмжилото на множеството. Според Платон поетът е богообзет и това, което споделя с читателите си, всъщност е полученото свише слово на Създателя, близко до виденията на пророците и прорицателите („Апология на Сократ”). Точно поради това те живеят повече със своето изкуство, отколкото с другите. Както казва Юнг – „ако човек знае повече от другите, той е самотен”. Те не вървят по отъпкани пътеки, а се стремят да открият свои, нови и непознати до този момент пътища към истината, разчитайки както на собствените си заложби, така и на интуицията си, която при тях е особено силно развита. Разбира се това се отнася за големите, истинските творци, за онези, които просто не могат да бъдат други и може би точно поради това живеят повече със своето изкуство и създадените от него светове. Изкуството им за тях е едновременно и храм, и разпятие, и крепост, която ги пази от дребнавите страсти, но е и гилотина, която в един момент се стоварва с такава сила върху тях, превземайки мислите, чувствата и представите им, че те не виждат нищо друго, освен оголеното до кост лице на света, лишено от лустрото на суетата. Кирил Кадийски безспорно е един от „избраните” – широко „скроен” ерудит и удивителен виртуоз на словесния изказ, на онова слово, което е способно да събира в няколко стиха цялата история на света с нейните върхове и падения, с нейната пищна красота и болезнена грозота, с радостта от съществуването и с болката от садистичната жестокост на човешкия свят:

... Поезията не е кръв от рана –
по-страшното, най-страшното е тя –
душата на поета, приживе одрана!
„Птеродактил”

Затова са толкова болезнени и страшни въпросите му, които той задава и чрез сонетния си цикъл „DE PROFUNDIS”. Заглавието (в превод – „От бездната”, „От дъното на душата”) и посвещението („В памет на Александър Вутимски”), обвързвайки живота и творчеството на двамата поети, мултиплицира тяхната съдба и я превръща в съдба на всеки призван творец. Поетическите търсения и открития на А. Вутимски и К. Кадийски носят печата на техните драматични изживявания, предизвикани от света, в който живеят, въпреки че между тях има съществена възрастова разлика. Този факт обаче е показател, че в хода на времето нищо не се променя, затова и оценките им за света, в който живеем, са едни и същи:

Европа-хищница, ти имаш синове –
стада многоприказващи и тъпи.
О, нека те да бъдат тор поне
за по-добро и плодоносно бъдеще.
Гърчи се ти, умирай и проклинай.
Дано сганта ти с теб издъхне, вещице.
А аз ще си умра от свойта рана.
А. Вутимски – „Европа-хищница”

Ужасно е! Изтръпваш от самата своя мисъл ти:
Господнето мълчание на съвестните, свестните мъсти!
Дървета голи, хора-скелети ли се чернеят... Но пращи от здраве
и пак война чудовищньiе нотьi пишет:
взривове – Бетовен! Канонада – Бах!
Бе петък (при това тринайсти) и ранен в Русия, и убит в Украйна бях...
О, аз насън, но хиляди, милиони (докога?) кървят наяве!
К. Кадийски – „Параноя 1”

Цикълът „DE PROFUNDIS” съдържа 17 текста, като всеки от тях носи знаковото заглавие на някакъв човешки тип – „Окриленият”, „Пияният”, „Самоубиецът”, „Лудата”, „Неостаряващата”, „Вещицата”, „Пречистеният”, „Безбожникът”, „Неразкаяният”, „Скотоложецът”, „Едноокият”, „Примиреният”, „Несретникът”, „Наркоманът”, „Удовлетвореният”, „Непобедният на кръста” и „Последният на кръста”. В нумерологията числото 17 е знак за силни интуитивни и духовни способности, което помага на индивида по-бързо да се ориентира в заобикалящия го свят, сред който да открие онези мотиви, които уверено ще го поведат напред към набелязаната цел. Числото 1 носи енергията на действието, а 7 – на вътрешната мъдрост и стремежа към духовен растеж. В цикъла „DE PROFUNDIS” обаче К. Кадийски използва обърнатия семантичен модел на тези внушения, чиито кодове откриваме в първия („Окриленият”) и в заключителния текст на цикъла – „Последният на кръста”. Човекът сякаш е играчка в ръцете на своя Създател – дарен с крила, със съзнанието, че „не е безсилно тяло, / а дух, за който земното е плен”, той, „клетият поет”, изгаря от желание да полети към слънцето, ала се оказва, че и неговите крила (като в древногръцката легендата за Икар), са „слепени с восък”, което го отвежда в някакво междинно пространство („Обрасъл с облаци е гробът на поета – не на седмото небе!”) между небето и земята, един своеобразен кръстопът, от който няма спасителен изход. Пред „клетия поет” има две възможности – или брод към „зазидана врата – на пълния със звездни вехтории склад”, или към „Вселенската отходна яма”. И ако приемем, че крила притежава само душата на поета, то той наистина е „най-отчаяният”, ако реши да литне, защото това обезсмисля висшия дар (за крилата), даден му от Демиурга, и е „все едно дали човек в житейската галера ще гребе, / или орелът дроба му ще ръфа горе – на скалата...” („Окриленият”). И макар че другите живеят, „за да умрат”, а Исус „отива да загине, / за да живее вечно” („Последният на кръста”), в жестоките видения на поета бъдещето продължава да „влече хомота” и „даром” да се мори – в крайна сметка всичко „жъне винаги смъртта” и живота зачеркват „кръст до кръст и кръст въз кръст дори”, а и даже върху онзи, щръкнал над другите и израснал „до небето” Кръст – и на него Нищото увисва. Този специфичен, бих го нарекла Кирило-Кадийски песимизъм, характерен за цялото му творчество, е наложен и в неговия сонетен цикъл „DE PROFUNDIS” – сякаш наистина гласът на поета идва от дъното на вселенската бездна като предупреждение за онова, което ни очаква. Човекът, улисан сред дребните житейски радости, сякаш е сляп за знаците на трагично оцветеното му бъдеще. Именно това прави мисията на поета страшна, болезнени драматична – той трябва да отвори очите на читателите си за онова, което ги очаква, а за да го стори, трябва да жертва част от себе си: „... Поезията не е кръв от рана, / по-страшното, най-страшното е тя – / душата на поета, приживе одрана!”

В семантичната рамка между първия и последния сонет на цикъла са включени „портрети” на още 15 типа, които очертават представите за цялото общочовешко пространство. Някои от тях имат свои допирни точки като психологическа нагласа, като социален статус, като начин на съществуване или като възгледи за живота и смъртта. Такава „група” от човешки прояви в границите на живота представят сонетите „Пияният”, „Самоубиецът” и „Наркоманът”. Всеки един от тях е потърсил някакво „спасение” от тегобите на собственото си съществуване. Според психолозите суицидното поведение, алкохолизмът и наркотичната зависимост обикновено са последица от някакъв стрес, предизвикан от финансови проблеми; от загубена голяма любов; от някаква физическа болка, свързана с тежко нелечимо здравословно състояние; от болезнено усещане за самотност, за изолация и отхвърляне от другите; от непоносима липса на доверие от страна на околните или обидно акцентуване върху „различността” на индивида, а оттам като последица – от загубата и на смисъла на самото съществуването. В трите посочени сонета на К. Кадийски самоубиецът (било то чрез алкохол, дрога или директно посегателство върху собствения живот) е представен като плод, „рано запъстрял от червея на вечното съмнение”, и то в момент, когато той е стигнал „висини непозволени”, когато всичко „се разпада на прах” и въпреки че все още е жив, той усеща, че е „изхвърления на брега удавник”, а над него „зората рони кървави сълзи”, наоколо „дъхти на анасон”, а душата му „все край райската ограда се върти”, но не може да влезе зад нея:

Самоубиецът

Но има тук Един – каквото пада
грижливо Той държи го в свойта длан.
Райнер Мария Рилке

Какви ужасни, може би съдбовни – за кого? – неща,
преди да литне, изкрещя... Но друг едва ли чу го
освен разкаляният Млечен път – влечуго
сред блатото Вселенско на нощта.

И кой е той? Не плод ли, рано запъстрял
от червея на вечното съмнение? Загнил старик ли?
И земният живот какво е пред гигантските всемирни цикли!
Сега на плочника пламти забравен от чистачите парцал.

Да, всичко пада – и прав е Рилке – но от милост обладан,
дали и онзи Някой не отдръпва свойта топла длан
в случаен ден, щом жест нехаен позове ни!

Какво е с дълголетие сам Той да те дари:
навярно падане – падение дори! –
когато сам си стигнал висини непозволени.

Допълването на думата „падане” (от мотото, заимствано от „Листата падат...” на Рилке) с „падение” във финалния терцет на сонета на Кадийски, ни отвежда и към друго стихотворение на австрийския поет, посветено на Микеланджело („Надмогна волята му само Бог – / тогава той обикна го с омраза, / задето бе така висок”). Неслучайно Кирил Кадийски се позовава на Райнер Мария Рилке – въпреки че живеят в две различни епохи, двамата са своеобразни духовни братя, защото носят съзнанието, че човекът и тогава, и сега си остава дуалистичен и съдбата му е една и съща – тялото му да гние в земята, а душата му да се рее сред небесните селения:

Душа...

Това ли, дето в нас цвърчи?
Звънче на шут, което моли царя
да го похвали, да го отличи,
а после мре от бедност и мълчи
в тамянен дим, сред здрача на олтаря –
това ли е душата?
Аз виждам сняг от пролетни цветя
в нощта, където скитат световете,
и сякаш нося къс от вечността –
той в мен трепери и крещи с уста,
и иска да политне с ветровете...
Такава е душата!
Р. М. Рилке, 1896 г., превод – Стоян Бакърджиев

Кадийски обаче допълнително драматизира участта на човека, при него небесното пространство е десакрализирано, белязано със знаците на мрака (символ на хаос, за дебнеща опасност, за тъмните сили на нощта) и на калта (метафора за греховност, за низки страсти, за нравствено и духовно падение). Душата на неговия герой няма да бъде в райските селения, а сред „разкаляния Млечен път – влечуго сред блатото вселенско на нощта”.

Сонетите „Лудата”, „Неостаряващата” и „Вещицата” са обвързани с мотива за извънмерното. Те бродят из света, без да знаят „кога животът почва и кога престава”, с амбицията да го „надделеят”, въпреки че той непрекъснато ги „дебне и връхлита, мачка”. Лудата, подобно на Ахасфер (бунтар срещу бога, прокълнат да не намери утеха в смъртта до Второто пришествие, превърнат в символ на безсмъртието и своеобразен двойник на Исус), не е като другите, нейната „душа разкървавена”, също като тази на Ахасфер, „се скита от вселена на вселена” и търси своята „сиамска близначка”, за да могат заедно „да надделеят” живота. Образът ѝ е положен между два свята – „живот и тук и в огледалото”. И тя, като Лилиевия Ахасфер („Да няма мир за тебе / и вечно сам в нощта да скиташ, / докато се върна пак в света.”), сякаш е прокълната да не намира нито миг покой и вечно сама да се скита сред мрака на битието. Душата на „Неостаряващата” също е наказана свише да бъде в едно вечно ложе „въз гвоздеите на звездите”, извън света, като принцеса „след сто години сън”, без своя воля, играчка в ръцете на мойрата Клото, която преде нишката на нейния живот, без да зачита волята и желанията ѝ. Още самото заглавие на сонета „Вещицата” създава асоциации за нещо извънмерно. В митологичните сюжети тя живее отделно от хората, притежава свръхестествени дарби – да лети, да вижда бъдещето, да лекува, да си служи със силата на природните стихии, за да постига целите си. Самата дума, с която е назована, носи като свой корен прилагателното „вещ” – т. е. мъдра, знаеща, умееща. При Кирил Кадийски обаче тя е едновременно „очовечена” и възвисена, което е заявено още на формално ниво чрез обърнатия модел на сонетната форма (аба, бвв, гдгд, гддг), защото е превърната във въплъщение на Любовта:

Вещицата

Сред облаците месецът едва пробил е
и мержелее се – съкровище на блатно топло дъно.
Ела, о, моя вещице, ела със свойто биле

и ме убий... Не, не и любовта! Не искам да помятаме плода, но
ще трябва да се примириш: тежко на оня, който ражда!
Безплодните не ни прощават нито порив, нито стръв, ни жажда!

Не ще ме видиш ти разчувстван клетник, със синдрома
на Паркинсон прикриващ късен трепет, ранна неврастения...
Ела, да пием твоята отрова и в любовна кома
да спрем и слънцето, и мрака на прииждащата зима.

Ела при мен и да се смеем: две увиващи се
като двоен нерв растения,
и за да няма вече нищо друго между двама ни –
да се притиснем голи, като къпещите се в потока камъни...
Тъй както ще сме с теб погребани в небето –
не в пръстта – любима!

Една голяма група от сонети в цикъла „DE PROFUNDIS” засягат фундаменталния въпрос за противоречията в отношенията между човека и Бога, видени като общочовешки проблем. До голяма степен той произтича от вътрешните несъответствия в самия библейски текст, но се дължи преди всичко на всекидневния сблъсък на човека с различните проявления на Злото, въпреки че светът е създаден от Бога. Още древногръцкият философ Епикур отбелязва, че Бог или иска да премахне Злото, но не може (което снижава представите за неговите свръхвъзможности), или може, но не иска да го направи (което пък подлага на съмнение наличието на безкрайната Божия любов към човека). В своята „Теодицея” Готфрид Лайбниц (1710 г.) се опитва да оправдае Бог за съществуването на Злото, като твърди, че нашата Вселена е възможно най-съвършената, създадена от Бог. И само на пръв поглед много неща в природата и в историята ни изглеждат нецелесъобразни, защото промисълът всичко е предвидил и е превърнал всяко зло в средство за постигане на някакво добро. Дори вината на Юда е видял като „блажена вина”, защото без него нямаше Христос да се превърне в спасител на човечеството. Днес обаче човекът все по-често си задава въпроса дали Бог участва в трагизма на света и историята и дали преживява и той този трагизъм, или не. Тази тема стои в основата на цялото поетично творчество на Кирил Кадийски, вероятно защото и самият той твърде често в своя живот се е сблъсквал с различните проявления на злото. И като мислещ човек дълго е разсъждавал върху причините, породили този род съмнения не само в неговата душа:

... Живях праведно уж. И кожата одра ми звяра,
и проумях – не се живее само с вяра
на тоя свят. Ала на кой ли друг? На кой?
„Порутената църква”

... че този свят, опръскан с кръв, като прекършен мак се люшна!
А може би сам Господ бог размахал е метла
да измете света... И да посее вече ново Слово.
„Новото слово”

... ти можеш тоя свят да го затриеш, Боже,
но има, има и по-страшно: може
и нов – по-лош, уви! – да сътвориш!
„Нова репетиция за потоп”

Тези болезнени съмнения на поета в същността на Бога и отношението му към създадения от него свят са основополагащи в целия му сонетен цикъл „DE PROFUNDIS”. Сякаш наистина в бездната на битието са захвърлени всички – „Безбожникът” и „Пречистеният”, „Едноокият” и „Неразкаяният”, „Скотоложецът” и „Примиреният”, „Несретникът” и „Удовлетвореният”... Всички са затрупани от „камари кози боровинки” – козата като знак за похот, за сексуална разюзданост и полов нагон, нечисто животно с остра миризма, напомняща Дявола. Светът е „задъхан” и „обречен”, белязан с „реактивната следа – резка от бича”, а посинялото небе „кърви”, и го няма Исус отново да спаси човечеството от „слугите на рогатия” – „богатите са доволни”, „лицемерите се кръстят в транс”, небесата са подарили вярата на „владиците”, които от алчност са се превърнали в земни сатани, обладани от „Бесът”, а от „луната – рана между земните ребра – покапва жълта слуз”. Една тъмна и кървава река е повлякла човечеството към бездната, „мирише на кръв”, а в пропастта на „бездънния небесен вир” пастирът на човечеството е „накиснал окървавената кожа” на света. И няма надежда за спасение, защото в момента, в който човечеството се самоунищожава, „Бог люпи слънчоглед / и плюе люспите, и с нерви изтървани / се чуди на кого гнева си да изкара...” Страшен е този вакуум, отворен от липсата на вяра във възможностите за спасение! Светът е „унизен и нищ”, не само жалък, защото е изоставен и от Бога без „утеха някаква”, дори и райските градини са населени с мъртъвци, а животът – „обелка от банан” – е хвърлил своята „мръсна ръкавица” с вълчите жестоки нрави срещу човека. В битката между човека и живота, за разлика от оптимистичната визия на Вапцаров, при Кирил Кадийски победител е животът. Някогашното божие творение вече не може да бъде спасено дори и от дръзналият да се опълчи срещу Съдбата поет, който – да, в свят на братство и справедливост е! – но „под земята”:

Несретникът

Следобед. Жега. О гърба ти полепнала димяща риза.
Като че Адът е разтворил отново своите врати,
и днес да влезе някой клетник – о, не, от там не се излиза!
Мирише на асфалт – след малко като в казан ще зацвърти.

Градът пустее – недокоснат като след бомба неутронна.
По клоните висят зелени врабци – безжизнени, уви!
Ни звук пресъхналото гърло на тишината не отронва...
И твоя глас ухото само на глухия ще долови.

Но ти – световните несгоди понесъл, от света по-стар! –
нагоре буташ своя камък, все сам, без ропот, без боязън,
че някой ден и ти ще рухнеш! Сизиф ли? Жалък ли клошар?

Клошар, на тротоара проснат – какво блаженство, че си жив! –
без да помръдне – сън мъртвешки, човек ще си рече: Сизиф,
от експлодиралия камък на вехториите премазан.

Това е сън, все още сън е... Но утре!... Истинският взрив!

Всички заглавия в сонетния цикъл „DE PROFUNDIS” са поднесени в членуваната им форма, което дава знак на читателя, че това са болезнено познати лица, с които поетът-пастир е живял и общувал в продължение на няколко десетилетия. И, разтревожен от истината за живота и неговото бъдеще – „Каквото писано е, ще слети накрая и пастира / духовен, и неукия козар... Не спира / да гине всичко и не се повтаря нищо отпреди. / И няма фавн пак да се роди!” – той поставя своите тежки въпроси и пред бъдещите поколения, които трябва да открият техните отговори, ако искат животът на тази земя – единствен наш дом във Вселената! – да бъде най-после стоплен от човешка грижа и обич.

------------