Четири години преди края

Четири години преди края

Никога не си обичал да пътуваш
за никъде.
Обичаше дома,
а лятото винаги ме чакаше –
на пейката, под астмата,
замислен, с цигара в ръката.
Винаги ме изпращаше до външната врата,
прегръщаше ме и заключваше.
Така – винаги, до третата година преди края…
когато дойдох с внучето ти – Теодор,
стисках ръчичката му като надежда, но
ти едва се подаде от вътрешната врата.
Краката ти – две скоби, като в затвор
държаха стойността на живота ти –
уравнение без решение.
Цял живот беше решавал и обяснявал
на студентите толкова уравнения,
а твоето застинало е без отговор.
Две години преди края – влязохме в къщата.
Намерих те легнал, като че победен.
Внукът ти притихна в мълчание,
а вечерта – по лунното сияние
заплака непрестанно и плачът му
като че злокобно предзнаменование
ехтеше и отекваше с морето.
Отмина още една нецяла година,
очаквах с нетърпение как идвам –
как държа ръката ти, а ти си вече станал
и вървим, вървим, вървим
по улиците на стара Варна.
Но, уви – дни преди към теб да тръгна
черните коне дойдоха,
носеха ми черна вест.
Душата ти душата ми прегърна,
сбогува се и полетя нагоре
като морски полъх лек.