Вечните човешки демони през погледа на публициста Стефан Продев

Вечните човешки демони през погледа на публициста Стефан Продев
(“Звярът у нас” и “Средството”)

Публицистиката заема важно място в обществения живот на човека във всички епохи от неговия цивилизационен и исторически път на развитие, защото акцентува значими обществено-политически и нравствени въпроси, свързани не само с конкретния жизнен момент, но и с по-дълъг етап във времето, като поставя своя печат върху проблеми, характеризиращи понякога цяла епоха. Лично за мен определянето ѝ като “жанр” в литературознанието е неточно, защото в общото понятие “публицистика” включваме поредица от словесни жанрове – статия, есе, фейлетон, очерк, памфлет, пътепис, пасквил и др. В хода на българското историческо развитие тя се утвърждава като своеобразно оръжие както в борбата с негативите на отделния човек, така и в обществено-политически и социален аспект като съпротива срещу определени порочни практики на идеологическа или историческа основа. Нека си припомним значението на публицистиката на Раковски, Нешо Бончев, Каравелов, П. Р. Славейков, Алеко Константинов и редица други творци след тях.

В есеистичната си статия за Димитър Благоев-Дядото (публицист, философ и педагог, създател на първата социалдемократическа партия в България и на Балканския полуостров) – “Безсмъртният” – Стефан Продев го определя като един от ония “големи хора, които винаги знаят какво търсят, какво искат и какво могат”, подчертавайки, че той е една “силна и земна личност, която не само знае цената на нещата, но и собствената си цена”, и затова никога през живота си не се поддава на “дребните страсти и дребните удобства”. А литературното му наследство може да служи “за образец със своята публицистична страст и дълбока мисъл, с полемичната си стихия”. Мисля, че всичко, казано за Дядото, с чиста съвест можем да твърдим и за самия Стефан Продев. Защото и той с “полемичната стихия” на собственото си слово жигосва онези, които се вълнуват искрено само от “парите и вещите” и са превърнали душите си в “оказион”, а съвестта и вътрешното им око за истината са “ръждясали”, като за сметка на тях растат зъбите им и ги превръщат в “хищници”, в странни същества, кръстоска между Бай Ганьо и Остап Бендер. А в сърцата си имат само един единствен “жаден джоб, който се интересува не от нравствената стойност на нещата, а от пазарната им цена” (“Писмо до познати”). Така може да пише само един безкомпромисен публицист, който умее “да чете” човешките души в онези моменти на нравствени изпитания, на морални извисявания и падения, когато разумът и влечението към греха у него водят ожесточена битка, а самият човек е безсилен да се противопостави на собствените си вътрешни демони.

Живеем в изключително динамично време, което непрекъснато видоизменя света около нас, а заедно с него и човешката душевност. И макар че не ни се иска да признаем, но е истина, че прогресът върви ръка за ръка с варварството, защото според Фройд “потиснатите емоции не умират”, те може за известно време да “мълчат”, но вътрешно продължават да влияят върху поведението на човека и в някакъв момент, под натиска на новите обществени или лични обстоятелства на живота, избухват с неподозирана сила. Сред човешките чувства най-разрушителна е завистта. Днес тя съпътства ежедневието ни във всичките си свои проявления – и на политическата сцена в борбата за надмощие между различните политически партии, и в междудържавните отношения като икономически и териториални войни, и в обикновените битови или професионални съперничества между хората. И понеже за човека е присъщо да надценява себе си и да иска това, което сам не може да постигне, често пъти завистта се изражда в отмъстителност. Тази взаимна обвързаност на човешките страсти Стефан Продев проследява в есетата си “Звярът у нас” и “Средството”. Затова и за тях, като в познатата ни “Приказка за стълбата” на Христо Смирненски, можем да кажем, че са посветени на “всички, които ще кажат: “Това не се отнася до мене!”

Заглавието на първото есе – “Звярът у нас” – събужда асоциации за диво хищно животно, за злобен, жесток и отмъстителен човек или някакво неестествено съчетание между тях. Тъй като завистта е човешко чувство, Петър Дънов го сравнява със свинкса (митологично същество с глава и гърди на жена, с тяло на бик, с лапи на лъв и крила на орел), защото го вижда като човек, който излиза от състоянието на звяр така, както птичето се излюпва от яйцето, но само главата на човека е излязла от звяра, а цялото му тяло все още е под негово влияние. При Стефан Продев “звярът у човека” е персонификация на ненаситната същност на завистта, която може да бъде удовлетворена единствено с унищожаването на този, който я предизвиква със своите успехи, чрез използване на непочтени средства. Тя раздвоява човека между разума му и изкушенията на греха, като “превръща душата му в ад и я подготвя за най-страшни дела”. Нейната изпепеляваща същност напомня “скорпион, който пробожда собственото си тяло”, за да “излюпи” в него невидимите гниди на огромна тъмна сила, която “разяжда съзнанието му” и активизира демоните на “подозрението и клеветата, лицемерието и доносничеството, злобата и подлостта”. За обладания от завист човек няма нищо достойно в личността на онзи, който му “пречи” с постиженията си и го кара да изпитва чувство за малоценност. Тя обрича завистника на самота, отчуждава го от всички, превръща го в “духовен единак, подгонен от собствената си злост” като онзи огромен стършел в древногръцката митология, който с дългото си и остро жило гони кравата Йо и не ѝ дава миг покой, докарвайки я до лудост и непоносими мъки. Завистта “хвърля човека сам срещу себе си и го кара да се самоизяжда”.

Като добър психолог, като общественик и опитен публицист, в есето си Стефан Продев се опитва да открие и посочи на своите читатели причините за раждането на завистта, като ги търси не само в несъвършенството на човешката природа, но и в обществените отношения, защото тя не е само нравствено, но и социално явление, порок, чиито корени са впити и в душата на отделната личност, и в ада на самото битие:

“Необективното оценяване на хората, на техния труд, на заслугите им, е един от видимите извори на това зло. В същото време то избликва и от всички пори на служебната и социалната йерархия, където административната и човешката нетолерантност се разпорежда свободно със съдбите на хората. Не може да няма завист там, където има субективен произвол, където връзките, приятелството, семействеността, лицеприятието, кариеризмът и други подобни пороци на бюрократичната система влияят върху обществената оценка. Незаслуженият успех на една или друга мижитурка може да ерозира и най-здравата психика. Същото важи и за покровителственото отношение към бездарието, което, барикадирано зад разни удобни лозунги и принципи, консумира не само чуждия труд, но и чуждата слава. (...) Докато има унизени и оскърбени, несправедливо оценени и несправедливо забравени, докато успехите на едни зависят от ощетяването на други, завистта винаги ще присъства в човешките отношения.”
“Звярът у нас”

Затова, ако не успеем да се преборим с причините, които раждат този “демон” на човешкия дух, той ще превърне човека в престъпник, в злодей, който унищожава не само обекта на своята завист, но и самия себе си – носителя на това взривяващо чувство. Особено когато то е успяло да се изроди в един друг човешки “демон” – отмъстителността, каквато е темата на другото есе – “Средството”. И ако за Стефан Продев словото на Димитър Благоев е “образец за публицистична страст и дълбока мисъл”, за “публицистична стихия”, то в моята педагогическа практика, при изясняване на особеностите на есето като публицистичен, но и аргументативен текст, винаги давам за образец на учениците си есето на Стефан Продев “Средството”. Защото, за разлика от текста на “Звярът у нас”, където той се изявява преди всичко като психолог и социолог, като мислител, който търси логически доказателства за аргументиране на своите тези, в “Средството” словото му е превърнато в опната струна, която ражда буреносна музика, проникваща във всички гънки на човешкия мозък, за да го разтърси емоционално, да активизира въображението и мисълта му, да го накара го да проследи цялата история на човечеството от древността до днес, и с душата и сърцето си (ако може!) да се противопостави на този провокативен и предизвикателен, рефренно повтарящ се призив: “Искате ли да смажете някого? Искате ли да го погубите? Наведете си бърже ухото. Аз ще ви кажа средството. Най-безопасното и най-страшното. Оклеветете го!”

В целия обем на есето (с малки словесни вариации) този фрагмент рефренно се повтаря пет пъти, като дели текста му на четири семантични части, чието композиционно подреждане представя във възходяща градация последиците от клеветата. След всяка логическа цялост Продев акцентува някакъв красноречив, но и достатъчно убедителен познат пример, извлечен от човешката история, култура или политика. Интелигентният читател например лесно си припомня посятото “семе” на подозрението в душата на Отело чрез измамните лъжи на Яго за изневярата на съпругата му Дездемона, за да се убеди в неопровержимата истина, заявена като финал на първия фрагмент: “Нима мечът на Макбет извоюва по-голяма победа от лукавите устни на Яго!” За постигането на този ефект от въздействието на клеветата са необходими само три неща – един успял или щастлив в живота си човек, един злостен, понякога и болезнено ревнив завистник, и “едно ухо, което иска да ви повярва”. Словото е изключително остро оръжие. Една лицемерна или вероломна дума може да нанесе много повече рани в душата на човека от всяко друго оръжие – да разруши приятелство, да унищожи любов, да срине кариера, дори да доведе до кръвопролития. Вторият фрагмент в есето, след рефренното повторение, представя генезиса на клеветата в общественото пространство:

“Раждането на клеветата е най-лесното и най фантастичното нещо. Достатъчно е да допрете езика си до ухото, което иска да ви вярва, и да изсъскате в дупката му: “Между нас да си остане...” О, каква магическа сила крие в себе си тази сладострастна фраза на “доверието”. Тази парола на клюката. След ден или два хиляди уста и уши ще повтарят това интимно: “Между нас да си остане...”, готови да се закълнат във “верността” на казаното. След ден или два клеветата е вече факт, който попада в биографията на жертвата. Тя излиза от ушите и влиза в погледите, в държанието, в документите. Тя става обект на проучване, тревожен сигнал, неясно петно. Става бомба, готова всеки момент да избухне и да помете нещастната жертва от погледа ви. Изведнъж около нея се създава един обществен вакуум, който я кара да се задъхва, да търси помощ, да моли за разбиране. Жертвата знае своята невинност и затова вярва в своята справедливост. Тук е нейната наивност и нейната трагедия. Защото нима може да се опровергае нещо, което не може да се докаже? А клеветата никога не доказва. И никога не се доказва. Тя само подхвърля. Само разпалва въображението. Нейният фантом е невидим и неуловим. В това е цялата ѝ сила. Голямото ѝ преимущество. Онзи, който я пуска в ухото, не рискува почти нищо.
Та кой не знае успеха на вероломния Данглар!
И така, искате ли да погубите някого, не се двоумете, не губете време – оклеветете го! Макар и мръсна, лъжата е силна...”
“Средството”

Неслучайно Филдинг определя клеветата като “много по-опасно оръжие от шпагата, защото нанася непоносима и никога незаличима рана”. Макар и скрита зад маската на привидно доброжелателство и любов към истината, тя е коварна и жестока като онова красиво момиче с невинен външен вид в картината на Сандро Ботичели “Клевета”, което обаче, заедно със спътничките си Коварство и Измама, влачи за косата гол човек, който напразно се моли на боговете да бъдат свидетели на невинността му. Последиците от клеветата са много по-тежки от физическата агресия, защото поразяват не тялото, а психиката на човека и статуса му в социалното пространство. Нейните думи са като въглени – не ви горят, но ви очернят. Тя е Дявол в човешки образ. Затова Стефан Продев я представя като “демон, който не знае прегради”, “нейният удар е винаги точен и винаги сигурен”, тя е като змия, скрита между камъните, “хапе смъртоносно, без да се вижда”. Пусната веднъж в общественото пространство, клеветата винаги намира своите волни или неволни слушатели и разпространители. Тя е грубо посегателство върху личното достойнство и авторитет на наклеветения, защото подхвърля на гавра честта и името му, способна е да накара децата му да се срамуват от него, дори да го превърне в своя жертва и след смъртта му – “да направи паметта му страшна”.

За съжаление човешката история е изпълнена с многобройни примери за трагичната съдба на подобни мъченици. Тези, които хулят, оплюват и клеветят невинни хора, със своята завист и тъмна сила стават причина за смъртта на Сократ, на Исус, на Ян Хус и на още хиляди други известни и неизвестни жертви, защото нравствената духовна светлина, която излъчват, им пречи така, както светлината на светулката пречи на бухала в баснята на Стоян Михайловски. Злите езици на клеветата са безмилостни, те упорито и последователно вършат своето пъклено дело, подтиквайки и настройвайки хората един срещу друг. Впечатляващ с изненадващата си насоченост е финалът на есето:

“Е, хайде де, искате ли да унищожите някого, не си играйте, не се потривайте – наклеветете го! Макар и неприятна, работата е сигурна... Послушайте ме и ще спечелите. Казва ви го един от многото.
Една жертва на клеветата...”

Колкото и оправдан от публицистична гледна точка да е този финал, защото той превръща всичко казано до момента в неопровержима истина от позицията на потърпевш страдалец и жертва на клеветата, толкова и изненадващ е той за всички, които познават отблизо Стефан Продев и знаят, че е вярна характеристиката, дадена му от Иван Гранитски като “ единица мярка за почтеност, за морал в едно свръхаморално време” (“Жрецът на думите”). Наистина обаче в един момент от “Позитано” обвиняват главния редактор на в. “Дума” за финансовата катастрофа на изданието. Неслучайно на пленума на БСП на 27 юни, 1999 г., когато след 10-годишна работа в него изненадващо подава оставката си, той заявява открито и публично пред всички: “Отивам си от в. “Дума” толкова беден, колкото беден бях при идването си в него!” Може би именно този факт от личната биография на човека и публициста Стефан Продев ме кара да споделя размислите му за съдбата на змията, попаднала в “машината” на мравуняка, аналог на нашето човешко общество:

“Борбата между змията и мравките не може да се нарече двубой, защото силите са неравностойни. Животното не умира победено, а изядено, докато все още е живо. Това ме кара да мисля, че няма по-страшна смърт от смъртта на силата, която няма как да се защити. И че няма по-атавистично нещо от колективния бяс на челюстите, които, взети поотделно, не представляват нищо. Събрани заедно и възбудени от общия апетит, те стават нещо апокалиптично. Затова Баба Мравка е едно, а мравунякът е съвсем друга работа. (...) Лично мен то ме отблъсква. Не защото съм индивидуалист, а защото съм изпитал на гърба си ужасното хапане на тълпата. Затова видя ли полумъртва змия край някой горски мравуняк, бързам да я спася. И не заради доброто, а за да ядосам мравуняка. Тази колективна челюст, чиято безсърдечна мощ ме плаши като символ.”
“Змията”

------------