Стихотворения – Центони

Стихотворения – Центони

Центон (от латинското cento – дреха или одеяло, изработено от многоцветни парцали) е стихотворение, съставено изцяло от редове от други стихотворения, играещо със сходството или контраста между новия и стария контекст на всеки фрагмент. Най-известни са късноантичните центони от стиховете и полустиховете на Вергилий (“Бракът на центона“ от Авзоний, IV век; “Християнски центон“ от Проб, V век). В съвременната литература центонът излиза от употреба и се запазва само като поетично развлечение.

------------

Бездна

Центон по Пейо Яворов

От заник слънце озарени пак над нас
надигат се вълни като влечуги -
живот и смърт се разминават всеки час
посред печални, бледи теменуги...

Но кой ще назове честта и кой позора,
когато те зове смъртта като кръщене?
От болката когато мътен стане взорът
и млъкне всеки шум, а тишината стене?

По стъпките ни вредом никне жълта злоба –
свръхземните въпроси никой век не разреши.
И ни преследва нощем яростна прокоба
и няма кой – ни майка, ни родина – да ни защити.

Продавана за дребен грош, злочестата родина
мълчи до днес и дума ѝ не теква,
дори над бездна, зинала като камина,
за клетва, за най-ужасна клетва.

Сред пепелта на всички истини-лъжи
копнея днеска аз за мир небесен -
да идем двама с тебе там в зори,
да идем двама с тебе, моя песен.
------------

Родина

Центон по Асен Разцветников

Над родните ниви се вият орли като облак,
дошли отдалеч, пили кръв и отрова.
И вредом се носи над живите техният поплак,
предсказващ ни скоро нещастия нови.

Днес късното слънце премрежено стене
през дим от пожари и пари от кръв.
А ние покорно стоим на колене,
от страх онемели пред толкова стръв.

Стегни се, Родино! Че ножът опрял е о кокал
и пак ни очакват огнени жертвени клади!
Вдигни раменете, снагата, плещите от камък –
спаси си децата от новите кървави вади!...

Спомни си за Лом, за двамата мрачни солдати,
пияни от тъпа жестокост, вино и кръв...
Не връщай отново към черните дати
смълчаните морни тополи дори и насън.
------------

Поет

Центон по Гео Милев

Перото ми трепетно страда, отпада без мощ,
приклещено в ужас от стон безконечен
в блатата на алчна жестокост сред тъмната нощ...
Нахалост човекът зове в тоя Ад вековечен:

– Виж ни, поет!... Останахме вече без глас
в калта на света сред черна мизерия!
Скиталци, прелетни птици в Европа и САЩ –
Адът е само за нас!...
Под блестящи етажи и водопади – цяла империя.

Златни банки звънят, наредени в шпалир.
Какво са за тях милионите жертви човешки?!
Строят си палати подземни – не искат мир!
И чакат двубоя на “Томахоук” с “Орешник”.

Перото ми вярва в оная неистова мощ
на гневните, диви и бесни сред дните тревожни,
запратили в Ада Мамон в най-страшната нощ,
и писали с кървите свои: СВОБОДНИ.
------------

Вишни

Центон по Димчо Дебелянов

Когато вишните над мен цъфтяха,
бе радостен и ведър моят ден,
поливан сутрин щедро от росата,
от нежен мирис сякаш упоен...

Когато вишните навън цъфтяха
сред сладък дъх на майските цветя,
с копнеж заглеждах се към синевата
и търсех с вяра своята мечта...

С прошарени коси, разпуснати в безреда,
като на сцена в някакъв театър,
след мене после тръгна грижа смъртно-бледа,
и моите мечти издуха черен вятър.

Сега от клоните попарени над мене
като листа се рони лепкава тъга,
вечерник ляга върху рамена сломени
и сее тъжните си есенни цветя.
------------

Дом

Центон по Елисавета Багряна

Не те измести никой в този дом
и толкова е празен моят кът.
Нали единствено в съня ми мълчешком
целуваш ме, макар че си без плът.

И в лятна вечер или в зимен студ
говорим дълго пак за земните неща.
Щом зазори – си тръгваш ти от тук.
И няма кой на празник да ми подари цветя.

Така изнизват се година след година
и мълком сменят се сезон подир сезон.
Сърцето често удря яростна лавина
в сподавена въздишка като стон.

Сега не чакам и подарък за награда,
не ме привлича неговото лустро.
Защото дом не означава сграда,
а е от двама споделено чувство.
------------

Сизиф

Центон по Кирил Кадийски

С крила, премазани под камъка Сизифов,
подлагам мълком рамо за пореден път.
По склона стръмен и коварен, с вик неистов,
Съдбата ми подава измамния си пръст.

Хилядолетия нагоре все така се сурвам
с мечта да видя дома на Светлината,
но падам пак надолу до самата урва
под звуците на луда каменна соната.

Бучи и пени се реката на живота,
понесла моя дух като премазан стрък,
а новото начало и новата му квота
въртят ме в своя омагьосан кръг.

И няма изход! Скърцащи ключалки
ми сочат брод през магма от вулкани...
Вървя нагоре пак – прашинка жалка
покрай градини с плод, от друг обрани.
------------

Граница

Центон по Йордан Йовков

Кой, Господи, правото има хора да съди
и сам да си реди работите световни?
И как така за честните има присъди,
а злодей деспот сочи границите съдбовни?

Защо, кога съдят злодея, гледат през пръсти,
а винят все невинния и притискат сиромаха?
Кога пришълец като вълк влезе вкъщи,
защо мълчат всички? Не знаят ли що ги чака?

Понесли живота по тъмни и стръмни баири,
пълзят бавно – мравуняк от бежанци в мъглите...
Защо Доброто го няма, а Злото се шири,
и кой хвърля брат срещу брата, погубва бащите?

Един самотен баща още под бряста горе седи –
отвъд границата мисълта му се скита убога...
А господ все така е високо и си мълчи!
И само брястът изсъхнал го гледа от слога.
------------

Епоха

Центон по Н. Й. Вапцаров

Когато крей тебе светът е миниран
уж с някакво ново идейно ядро,
а всекидневно стотици умират
и вечер безпомощно питаш: Защо?...

Когато животът, изпечен развратник,
цинично издигнал стоманена каска,
взривява мита за човешкото братство,
наложил си хитро Христовата маска...

Когато отливат в завода гранати
и с гръд осаждена от някакъв газ,
смъртта и към теб си протегне ръката –
спомни си мечтите в предсмъртния час...

Спомни си за Ботев, орела, звездите,
за дивата страст на стиха му барутен,
и стиснал душата си между зъбите –
с надежда дари този свят полусрутен.
------------

Кърваво хоро

Центон по Антон Страшимиров

Иху-у мари, земьо черна! Иху-у мари, земьо сладка!
Белите септемврийски нощи лягат в сребърна светлина.
Толкова жертви човешки в новата огнена хватка –
с купчини кървави трупове в мъртвата тишина...

Бялата нощ се свлича в простреляни слепи черепи.
През кордона войници с раззинали страшни дула
се смалява школото... Погледи тъмни, свирепи,
впиват зъби на хищници в болничните легла...

Новият Гнойнишки в лудата своя самозабрава
зинал е пак да погълне целия свят.
По катакомбите с писъци на жени, деца, като кипнала лава,
сее демонът смърт... Удрят камшици бомбите...

Иху-у мари, земьо черна! Иху-у мари, земьо сладка!
Чупи ръце светът, блъска нозе и крещи
в кървавото хоро на Земята с молитва кратка:
– Иху-у мари, пропукай се, курво земьо, та ни вземи!
------------

Ний

Центон по Хр. Смирненски

Гори, като свещица се топи в гърдите
надеждата най-после и за нас да дойде ден...
Сред смрад и студ – за въздух жадни са гърдите
и гаснем в нищета сред блясъка на свят студен

От толкоз векове притиска ни челата мъка
над черни угари и в мрака на дълбоки мини.
Войни и разрушения... И сетната заръка –
Децата ни невинни изведи от мъртвите руини!

Сред пищно тържество на пепел, гръм и дим
Възпламналите сгради съскат злобно като змии –
пристъпва хищна Смърт сред плач неутешим
на градове, изтляващи в пламтящи съсипни.

Отдавна – така и непознат – Йохан загина...
И днеска вече нито има кой да викне
“Челата горе!” като някой исполин,
ни кой на гордия му призив да откликне.
------------

Халюцинация

Центон по Дора Габе

Не искам да съм гост на чужди пир...
Мен буйни вихри на земята ме родиха –
кръвта ми огнен кратер бе, клавир,
от който трубадури песните си пиха...

Светът се движи шеметно навън
за пълните сърца със радости и грижи,
а моето е спряло сякаш че насън
и все едно и също нощем ниже, ниже...

Сред път накацаха го черни птици
и сънна тишина се спусна над душата.
Мъгли стъмиха грейнали зеници
и метнаха савана си над светлината.

Не искам да съм гост на чужди пир...
Като мираж далечен, като последна тайна
все чакам в бурите на земния ми мир
да ме открие някоя любов случайна.

------------