“Балабановата лоза” и ластарите от нейното коренище

„Балабановата лоза” и ластарите от нейното коренище
(Издател – Славянска литературна и артистична академия, 2025 г.)

Върху папирус, пергамент или хартия, книгата винаги е съпътствала битието на човека от дълбоката древност до днес. Като плод на човешката търсеща мисъл, тя пренася през хилядолетията онова познание, до което той е достигал с неимоверни усилия на волята си, за да задвижи напред еволюционното развитие на нашата цивилизация. Книгата – и в миналото, и днес – притежава силата да изгражда и формира морални устои и ценностна система, да отразява всички емоционални тонове и полутонове в човешките взаимоотношения, да създава мостове на доверие между хората в името на доброто и красотата. Своеобразно културно продължение на тези процеси сред славянските народи по света представлява дейността на Славянската литературна и артистична академия, която скоро ще чества своя 20-годишен юбилей. Тя обединява творческите усилия както на авторите от 11-те славянски държави, така и на 5 други европейски страни, в които има свои филиали. Славянската академия има и собствено издателство, чиито антологии „Словоприношение”, „Реката и третият й бряг”, „Наш хляб насущний”, „О – като отечество”, „Любовта – солта на живота”, „Мама” (част от които - билигви на два славянски езика) събират и популяризират творчеството на членовете на Академията в повече от 30 страни в Европа. Най-новото, калиграфски издържано словесно „бижу” в тази поредица, е антологията „Балабановата лоза”, създадена по дизайнерски проект на Валерий Пощаров и съставител, редактор и автор на междинните импресии Елка Няголова, Председател на Славянската академия. Изданието е посветено на 80-годишнината от рождението на поета Ивайло Балабанов и съдържа 39 избрани негови стихотворения и 62 произведения от 62-ма съвременни български поети, които продължават щафетата между поколенията във времето.

Заглавието на новата антология на Славянската академия съвсем не е случайно. Още в древните митологични текстове лозата е представяна като въплъщение на Дървото на Живота, а виното от нея – като символ на младост, на вечен живот, на „жива вода” и безсмъртие. В евангелските текстове самият Бог Отец е лозарят, а светлината на Неговия Дух тече като мъзга по клоните й. Древната метафора „оживява” като реалност в лозите пред родните домове на мнозина от българските духовни водачи – на войводата Ботев в Калофер, на Апостола на свободата Васил Левски в Карлово, на харамията Яворов в Чирпан... Такава лоза вече издига своите ластари и пред дома на най-българския съвременен наш поет – Ивайло Балабанов, чието име е заредено с изключителна, бих казала свише дарена му енергия. Фамилното му име носи внушенията за храброст и сила, за „соколарски статус” – в тюркските диалекти думата „балабан” означава сокол и символизира остро зрение, благородство и проницателност, обществен авторитет, а личното му име – Ивайло – е знак за сила, смелост и водачество. Появата на една такава личност в българското пространство точно в този исторически момент, когато нацията ни се топи, когато емиграцията изсмуква живата й кръв, а националната ни памет и съзнание са подложени на неистово жесток натиск от българските политически родоотстъпници и слуги на чужди интереси, също не е случайна. Неговата дръзка патриотична поезия се превърна в знаме на истинските родолюбци, които в хилядолетната ни история винаги са били низвергваните народни мъченици под ударите на силните на деня. Такъв е и Ивайло Балабанов, комуто бе отказано да стане един от авторите, изучаван в българското училище, за когото общинските съветници в Хасково гласуваха „против” да бъде удостоен поне със званието почетен гражданин на техния град. Всъщност и това не е учудващо – нали и съвременниците на Христо Ботев го наричат „нехранимайко” и „безбожник” и оставят четата му сама срещу турските орди и куршумите във Врачанския балкан!

Първата част на антологията (след въвеждащата импресия на Елка Няголова „Балабановата лоза”) представя 39 избрани стихотворения на Ивайло Балабанов. Броят им обединява вибрациите на числото 3 (знак на възнесените Учители и на Светата Троица, които помагат на човека да намери мир, яснота и любов в себе си, за да има силата да служи на висши идеали), и на числото 9 (представящо универсалните духовни закони, мъдростта, истината и щедростта на кармата, призвана да служи на духовното просветление), като обединяването им в числото 39 се превръща в послание за пробуждане и духовна мисия сред хората. Ивайло Балабанов е поет, за него Словото е светлина, която той следва през целия си земен път. Неслучайно поредицата от негови стихотворения започва с „Бяла риза” – семантичен ключ към цялата му поезия:

Бяла риза

С едничка бяла риза, с две ангелски крила,
невидими за другите, живееше Поетът.
И точно тази риза със свойта белота
до днес го отличаваше сред общата несрета.
Тя беше герб и символ, духовно облекло.
Не просто бяла риза, а жреческа одежда
и знак, че в този свят, прогнил от старо зло,
все още има песен, и вяра, и надежда...
Откраднаха му ризата във снощната мъгла.
Жена му цяла нощ стоя над шевната машина,
отряза първо с ножицата двете му крила
и нова риза му уши – от ангелска коприна.
Безкрил, но пак със бяла риза, с вдигната глава,
Поетът, тоест аз, стоях над снощните си думи
и ви изплаках, мили мои, всичко затова,
защото знам, че всички сте с преправени костюми.

Мисията си на апостол на българското слово поетът носи като „герб и символ”, като „духовно облекло” и „жреческа одежда”, и въпреки съзнанието, че светът е „прогнил от старо зло”, което в днешния ни ден продължава да се трупа („Откраднаха ми ризата във снощната мъгла”), той вярва, че все още в него има място „за песен и вяра, и надежда...” Неговата „бяла риза”, метафоричен видим образ на невидимите му ангелски крила, му дава силата да понася несгодите на битието и да опази вярата си от мрака на човешките демони, които се опитват да го смачкат, да го принизят до себе си и собственото си нравствено блато. Затова и след кражбата на бялата му риза съпругата, верен негов спътник сред неволите на битието, отрязва ангелските му крила и му ушива от „ангелската им коприна” нова бяла риза, която да го откроява в масата на другите „несретници” като знак за Божия промисъл в апостолската му мисия сред хората, верен страж на Истината в името на онези негови братя по съдба, които, също като него, носят все „преправени костюми”.

Лирическият герой в поетичния свят на Ивайло Балабанов, резоньор на самия автор, е преди всичко българин, който по рождение носи маята на нашите прадеди, на техния свободолюбив дух, на мъжката им чест, национална гордост и достойнство, устояли на всички изпитания в 13-вековната ни история – на лицемерните съблазни на византийците, на кланетата, пожарите и бесилките по време на турското робство. Поетът остава верен на онези свои прадеди, които със събраната пръст от гробовете на загиналите за свободата са извайвали писани стомни, за да опазят в тях „живата вода” на своя народ. Днешният българин, лишен от памет за гордото си минало, вече не пее песните „за Караджата и за Руфинка”, забравил е пъстротата на „шарените славянски звуци” и не само предпочита да пише на латиница, но вече е и неспособен с искрени сълзи да плаче „пред паметник, пред клетва и жена”. Затова от душата на поета се изтръгва един неистово болезнен вик и молба към Бога:

Господи, слез да вечеряме! Слез, че духът ми, бедният,
три нощи вече вечеря с една Дебелянова строфа.
Добрите вести лежат в общинската ортопедия,
с потрошени нозе от една демократическа катастрофа.
...
Господи, слез да вечеряме! Няма да те помоля
нито за хляб, ни за живот без тревога.
Виждам те как се мъчиш да бъде твоята воля –
затуй – като мъж и българин, искам да ти помогна.
Господи, слез да вечеряме! Имам и вино, и песни...
От тебе ми трябва само едно евангелско сведение:
кажи ми – онези сакати и катастрофирали вести
ще оздравеят ли скоро в общинската ортопедия?!
„Господи, слез да вечеряме!”

Мисълта на човека, гражданина и поета Ивайло Балабанов не се крие зад някакви модерни поетически еквилибристики, не шикалкави, не търси естетическите мъглявини на голяма част от днешните български поети. Той е прям и искрен и почти по ботевски ни казва: „Свестните у нас считат за луди!” Затова гордо се нарежда до своите „братя по дух” – онези, с непрочетените вестници, с празните търбуси, за които „хлябът е кучи, надеждата – кът”, а „вярата в бъдното е чисто менте”. Тези свои братя несретници в епохалното ново българско време, в което едни трупат богатства, докато за други отдавна са свършили дори „топлата супа и сухият хляб”, поетът открито призовата: „Братя мои, какво ни очаква след туй? / Май че – Дунав, Радецки и... пак Козлодуй...” Защото алчният Мамон няма насита, обсебената от неговата стръв българска политическа върхушка се опитва да присвои и продаде всичко, създавано в продължение на век и половина след Освобождението на България. Днес „честта е болна, съвестта пияна”, ореолът е „алъш-вериш”, някогашните „велики царски идеали” са сведени до „мистичен нихилизъм”, а присвоилите си правото да ръководят „необутата” и „поциганена” България, просят „чуждоземна милостиня по пътя между Лондон и Калкута”:

Обрулена, охулена, до бяла кост ожулена,
без хляб и без пари,
плячкосана, парчосана, отдавна неваросана,
България гори...
За шепа бели драхми три месеца горяхме
и ще гориме пак
и няма да остане по родните балкани
прът – даже за байрак.
И точно тук е драмата, че в кладата, голямата,
изгаря всичко днес –
и химна, и хоругвите, и песните, и буквите,
и българската чест...
Да беше тирания... А то за търговия
със лумпенски пари –
от българи подпалена, от българи разпалена,
България гори.
„Лято 2001-во”

За съжаление 25 години след написването на стихотворението и почти 5 години след смъртта на поета – българската действителност е същата. Затова тази Истина трябва да бъде скрита, тази истина не бива да достига до съзнанието на честно мислещите родолюбиви българи, да не говорим пък – до подрастващото поколение в съвременното българско училище, чиито учебни програми се диктуват отвън, от същата онази Европа, която отдавна е забравила (или просто не иска да си спомня!) дори своята собствена история:

Със кремъклийка пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!
„Принос към европейската история”

Втората част на антологията представя 62 стихотворения от 62-ма съвременни български поети, в чиито произведения се оглежда многоликият образ на България. Различните багри и нюанси в рисунъка на българската земя и битието на нашия народ са „споени” по особено сполучлив начин чрез няколко импресии от Елка Няголова, за да превърнат текстовото пространство на антологията в една монолитна и многоцветна картина не на държавата България, а на онова Отечество, което всеки от нас носи в сърцето си. С кръстния храм, завещан ни от Ивайло Балабанов, и с българското слово, което вгражда в него „дух свещен, по български голям” (Боряна Станева); с родопския тропар за Неделя и Дельо и за онзи куршум от сребро, „с нишан белязан”, който изстрелва Дельо високо в звездния свод (Балчо Балчев); с онази сила на богатството и красотата на българската земя, която може да събира „златото на пясък с морските вълни” и да „трупа житните кюлчета в тежки снопи” (Лалка Павлова); с болезнената въздишка, породена от спомена за Демирхисарското поле, което осъмва „с един поет по-малко” (Боян Ангелов); с нестинарският български танц, който народът ни играе от векове върху жаравата на историята, а сега гасне сред мъглите на забравата и вече „няма кой да открадне момиче / в късна доба излязло до огън” (Иван Ненков); с тръжната молитва за „разколното българско време”, в което и кръвта, и песента са станали стока за продан, и вече само „сънуваме песен”, защото „някой от тук я прогони” (Елка Няголова); със страшната истина за „нашите скъпи внуци” – „твоите – наполовина германци, / моите – наполовина гърци” (Надя Попова); с онова инфарктно състояние, което преживява българското село, в което „не се ражда никой, никой не умира” (Маргарита Мартинова); с болката по оная България, чиито деца се скитат „немили-недраги в тая пуста чужбина без вест” (Ивайло Диманов); с раните от лицемерието, завладяло територията на общественото пространство, в което „молитвите си рецитираме като назубрени от книга” (Таньо Клисуров); със страха за утрешния ден, в който „войната може да започне с дума” (София Милева)...

А душите ни български са зажаднели за „шепот на празничен хляб” (Светлана Николова); за буйните ритми на Дунавското хоро, сред които „бълбука, плиска, бушува” оная българска песен „за любовта, дето извира от тайни бистри кладенци” (Анелия Янковска-Сенгалевич); за „младите вишни”, които трябва да поставят едно ново начало в двора на България, в който отново да зазвучи „хорът на ангели, небесно възвишен” (Димитър Милов); за оная сюита за кавал, гайда и щик, която изважда от спомена за тъмното робство „всички отминали дни”, за да изрече като клетва и вик: „Аз не искам без памет и род бъднини! / За какво ми е свят без България!” (Димитър Никифоров)... За да стигнем до онзи песенен химн и молитва – клетва за вяра в утрешния ден, на Михаил Белчев, с която завършва втората част на антологията:

За теб, Българийо, откъсвам китка цвете,
за тебе, моя истинска любов.
Не може никой, никой да отнеме
желанието наше за живот.

Аз знам, Българийо, аз знам,
че друга няма като теб!
На колене не би застанала ти в този свят!
И в теб се кълнем!

Общият брой на стихотворенията, включени в антологията, е 101. В нумерологията, древна наука за връзката между числата и съдбата на хората, за универсалните вибрации, които ги свързват, 101 е ангелско число, знак за завършеност, но и за ново начало с по-интензивни възможности, то отваря нов цикъл в духовното развитие и в реализацията на новите цели в едно по-висше пространство, в което лидерството се съчетава със съзиданието на множеството, за да отвори нова врата към кръговрата на битието. Подчертавам тази заложена символика в единството на антологията „Балабановата лоза”, защото съвсем скоро, в края на лятото или през септември, предстои да излезе новата антология на Славянската литературна и артистична академия „ИЖЕ ЕСИ НА НЕБЕСЕХ” – поетическа молитва за мира, човека, човечеството и нашия общ дом – Земята.

------------