“Променят се времената и ние се променяме с тях...” – забравеният Софроний Врачански

„Променят се времената и ние се променяме с тях...” – забравеният Софроний Врачански

Една латинска сентенция ни казва, че „природата не търпи празно пространство”. Човешката историческа памет също не търпи празно пространство – липсата на знание за едни събития и личности се попълва с информация за други събития и личности. Този процес, за съжаление, особено осезаемо тече вече повече от 30 години в българското културно пространство. В учебните програми на българското училище се зачеркват „неудобни” за новата политическа действителност произведения на Христо Ботев, Иван Вазов, Захарий Стоянов, Алеко Константинов, Христо Смирненски..., зачерква се творчеството на цели автори, минават в забвение, обявени като „несъществували”, цели исторически епохи. В този обществено-политически контекст е положено и делото на фундаментални за българското национално самосъзнание автори – от „Историята” на Паисий Хилендарски днес се изучава само вторият предговор, а личността и делото на Софроний Врачански (първият преписвач на Паисиевата „История”!), тотално е зачеркнат в образователната ни система вече повече от 20 години. И да – променят се времената и ние се променяме с тях... Дотолкова се променяме, че сега става безсмислено да говорим за въвеждането на предмета „религия” в българското училище, щом като делото на един от най-видните апостоли на православието – книжовникът, просветителят, общественикът и духовен водач на народа ни в най-страшните исторически изпитания за нашия народ, канонизиран от българската православна църква за светец през 1964 г., епископ Софроний Врачански – е празно място в паметта на подрастващото поколение, което ще предопределя бъдещето на нашата нация.

Падането на България под османска власт през 1396 г. прекъсва процесите на нейното политическо, културно и икономическо развитие за почти пет века. Чуждото национално и религиозно господство ликвидира духовните средища на Средновековна България и изтласква културната дейност предимно в манастирите, където ревностни монаси пазят оцелелите от пожарите произведения на средновековната книжнина и старобългарското изкуство. Най-значимо такова средище става Рилският манастир, където през ХV век работи известният книжовник Владислав Граматик, чието дело по-късно продължава йеромонах Йосиф Брадати, който превежда поучителните слова на солунския монах Дамаскин Студит. В София книжовниците поп Пейо и Матей Граматик през ХVI век пишат жития за софийския златар Георги и за обущаря Никола, изгорени живи, защото отказват да приемат мохамеданската вяра. Развитието на просветното дело също се съсредоточава в манастирите, а част от талантливите ни книжовници напускат поробените български земи и търсят убежище в чужбина – Влашко, Сърбия, Молдавия и Русия. Такива са Григорий Цамблак (ученик на патриарх Евтимий и автор на „Похвални слово” за него), Константин Костенечки, написал оригинален трактат за буквите, Филип Станиславов, обнародвал в Рим молитвеник на български език, познат под името „Абагар”, Христофор Жифарович, издал през 1741 г. във Виена първата книга със светско съдържание – „Стематография”.

Военните неуспехи на централизираната държавна власт в Османската империя пораждат съперничество между отделни групи в турската аристокрация, които забогатяват за сметка на населението и се превръщат в крупни собственици. Финансовата криза предизвиква засилване на експлоатацията на поробеното българско население, което е подложено не само на високи данъци от централната власт, но и на грабежи от местната администрация и обедняващите спахии. В такива обществено-исторически и икономически условия в Котел се ражда Стойко Владиславов – бъдещият епископ Софроний Врачански.

През ХVIII век Котел е голямо селище с около 6 000 жители, с 1 200 къщи и развито занаятчийство и животновъдство, просветно средище, наследило традициите на българската култура от средновековието и придобиващо нов облик в епохата на Възраждането с килийното си училище, където преподаването се води на църковнославянски и гръцки език, а поп Милко, възрожденски писател, майстор в калиграфското и илюстративното изкуство, предавал уменията си и на своите ученици. Ръкописите на котленските книжовници и преписвачи се отличават с изящество в естетиката на своето вътрешно оформление и подвързия. Неслучайно Котел дава на България поредица от просветителски и политически дейци като Неофит Бозвели, Георги Раковски, Петър Берон, Гаврил Кръстевич, Георги Мамарчев..., сред които свое място има и Стойко Владиславов – Софроний Врачански. Основните факти от биографията на Софроний са извлечени от неговото необичайно житие-мемоар „Житие и страдания на грешния Софроний”. Съпоставката между посочената в него година на смъртта на баща му Владислав, търговец на добитък, починал от чума – „1750”, и неговата възраст тогава („11-годишен”), дава възможност за определяне на годината на неговото раждане – 1739-та. Родната му майка Мария умира, когато той е тригодишен, поради което е отгледан от втората жена на баща си, определена от него в „Житието” като „люта и завистлива”, която се грижи предимно за своите деца, а него все го „отритва”. Поради лошото му здравословно състояние, за разлика от другите деца, той е изпратен 9-годишен в местното килийно училище при енорийската църква, където се изучава и необходимият за търговията гръцки език. Явно училището наистина дава качествено образование, щом като Константин Иречек в книгата си „Княжество България. Пътувания по България”, ч. 2, от 1899 г., отбелязва, че е поразен от местните котленски старци, които декламирали наизуст на старогръцки език цели откъси от творби на Омир, Херодот и Демостен. След смъртта на баща му, малкият Стойко е осиновен от чичо си, но няколко години по-късно и той умира, като му оставя много неуредени сметки и дългове в наследство. За да може да припечели нещо и да покрие поне част от тези дългове, заминава за Цариград, но преживените там произволи на турците го карат да се завърне отново в Котел, където местните първенци, заплащайки необходимата сума на гръцкия владика, го канят да стане свещеник, а по-късно и учител в местното килийно училище, където да обучава децата в четене на църковни богослужебни книги и дидактически съчинения. Редом със свещеническа и учителска си дейност, Стойко Владиславов преписва и подвързва книги, които се отличават с красивата си изработка. По време на Руско-турската война от 1768 – 1774 г. в Котел се настаняват турски войски, които измъчват бедния свещеник: „Колко пъти ме хващаха и биха и главата ми пробиха и искаха да ме убият, ала бог ме запази.” През 1775 г. отива за 6 месеца в Света гора („И после отидох в Света гора и седях там шест месеца и си дойдох от там. И учих децата на книжно учение.”). В едно наскоро открито писмо на архимандрит Микаем Себастаци от 15 март, 1775 г. ( Агоп Орманджиян, СУ „Климент Охридски”), четем: „Докато разглеждах и описвах ръкописите, българският свещеник събра доста книги, които щеше да отнесе в родното си място, за да просвещава хората. Четири дни двамата спорехме на най-различни религиозни и философски теми. Наред с турския, ползвахме и гръцки, и разговорът ни стана по-оживен. Трябва да ви призная, братя, че този български свещеник ме учуди със задълбочените си познания по история на Византия, на Турция и Влахия. Разказваше за Франция и Австрия, сякаш е бил там, а доколкото разбрах от думите му, не беше мърдал от родния си град (Котел – б. а.) и идването му в Атон за него беше първото му голямо пътешествие.”

До 1792 г. Стойко Владиславов е учител в Котел, но след като е прогонен от там, е принуден да обслужва като свещеник 12 села в Карнобатска околия. Икономическата криза в Османската империя и острите борби между турските паши и бейове водят до появата на свирепи разбойници-кърджалии, а българското население е лишено от каквато и да е закрила. Поп Стойко Владиславов понася нечувани страдания, лежи в затвор и едва успява да запази живота си. През 1794 г., с цялото си семейство, отива в Арбанаси, където на 17 септември е ръкоположен за Врачански епископ под името Софроний. Това обаче не му носи спокойствие – до 1800 г. непрекъснато пътува в опит да изпълнява добросъвестно задълженията си, но епархията му в този период от време е арена на борбите между правителствените войски, войската на видинския феодален владетел Пазвантоглу и кърджалиите. Въпреки това, като висш йерарх, близък до народа, той обикаля всички селища, воден от съзнанието, че само божието слово може да укрепи духа на поробените му братя в тези тежки години, и затова си служи с живата народна реч, която от устата му звучи и просто, и мъдро. Населението, свикнало до този момент да слуша божието слово на гръцки език, го посреща и изпраща с радост и попива всяка негова дума: „А тези християни – пише Софроний, – като не чули от други архиереи такова на нашия език поучение, имаха ме за истински философ.”

Краят на XVIII и началото на XIX век отварят нова страница в живота на съвременните на Софроний събития, отразени в „Житието”. Отслабените от продължителни и изтощителни бойни действия срещу Пазвантоглу султански войски разчитали на помощта на Александър Мурузи (потомък на виден фанариотски род, молдавски господар от 1772 до 1793, след това влашки, с прекъсване от три години – от 1793 до 1800 г., и отново молдавски – от 1802 до 1808 г., който е представен в „Житието” на Софроний като Муруз бей), бил задължен от своя върховен повелител султан Селим III да събере войници от застрашената от нахлуване на Пазвантовите кърджалии Олтения и да снабдява с храна и фураж султанските войски на Дунава (Вера Мутафчиева, „Кърджалийско време”). Това обяснява твърде оскъдната лично-биографична информация в „Житието” за 3-годишния период на принудително пребиваване на Софроний във Видин. Видинският митрополит Григорий и свещениците му в паството, заподозрени в подбуждане на гражданите да предадат града на Хюсеин паша през 1798 г., били подложени на жестоки гонения от Пазвантоглу, който искал да остриже брадата на Григорий и да го убие. Това е и причината за бягството му в Цариград, където през 1801 г. умира. Кандидат за освободения пост става гръцкият монах Калиник. Именно той, на базата на „приятелство от вехтото време” (вероятно свързано с годините на поп Стойко в Котел, когато като таксидиот Калиник обикалял българските земи), лицемерният и коварен Калиник „подмамил” Софроний да отиде във Видин, където, според „Житието”, Софроний служи в църквите до средата на 1803 г., въпреки болестта на краката си. Оплакванията на Софроний от лошото отношение на честолюбивия и деспотичен Калиник, пред когото бил принуден да седи „като някой последен слуга”, като един вид пленник в митрополитската сграда, за да бъде по-лесно надзираван от него, тъй като той не го пускал „нигде да ходи”, не дават възможност на Софроний да придобие и отрази в „Житието” си картината на живота в града – с изделията на видинските майстори, изнасяни в Европа; с градските пазари; с архитектурата на сградите и построените в края на XVII век църкви в града. За сметка на това обаче тук той имал достатъчно време след архиерейските служби да се занимава с книжовна работа, да чете и разширява своя културно-книжовен и политически кръгозор. Когато Калиник бива официално положен като видински владика, Софроний бил освободен, но не посмял да се върне във Враца заради вилнеещите там кърджалии, и затова отива в Крайова, Румъния, а от там в Букурещ, където бил добре приет от угровлашкия митрополит Доситей.

В Румъния Софроний продължава своята книжовна дейност – освободен от задълженията си на свещеник, които доскоро той ревностно е изпълнявал с апостолска отдаденост, сега той има достатъчно време да работи на полето на Словото, за да подпомогне народа си в неговите усилия за културно издигане. През 1806 г. отпечатва своя „Неделник”, с който поставя началото на новобългарската печатна книга. Руско-турската война от 1806 – 1812 г. събужда в душата му надеждата за освобождението на българския народ от ярема на двойното робство – национално и религиозно. Свързва се с руското военно командване с надеждата да помогне за превръщането на руското настъпление на Балканите в освободителен поход. За това свидетелстват писмата му и „Призивът” му към българския народ да съдейства на своите руски братя в тяхната освободителна мисия. Здравословното състояние на вече 72-годишния Софроний не позволява лично да се включи в тази богополезна и национално отговорна дейност, но в писмата му до Иван Замбин (10 януари, 1808 г.), до княз Н. П. Румянцев (10 юни, 1808 г.), до Н. М. Каменски (18 ноември, 1810 г.), до А.Я. Коронели (16 май, 1811 г.) го разкриват като активен радетел и помощник на руското командване в освободителната им мисия спрямо техните православни братя на Балканите. Под всички свои писма той се подписва с името си: „Богомолец Софроний, български архиерей”, „Софроний, епископ врачански”. В писмото си от 12 май, 1811 г. до М. И. Кутузов, Софроний подкрепя молбата на „българския благородник” Афанасий Недкович (през 1804 г. той е бил български представител в Санкт Петербург) до руското командване да приеме неговото предложение да предостави своя дом и мелницата си на услугите на руската армия. И това негово писмо е подписано с личното му име и духовния му сан: „Софроний, архиерей български”. Изключителна смелост и дръзко родолюбие проявява Софроний чрез откритите си словесни призиви към българския народ да отвори душата и дома си за руските братя-освободители във „Възвание към българския народ” и в „Послание до българския народ”:

„... О, роде храбрий, българи и верни християни! Стойте, крепете се и не бойте се! И любезно дочакайте и усърдно приемайте тия братя ваши християни, що идат с Божия воля да избавят вас. Не бойте се от това войнство христолюбиво и не бягайте от тях. И не бягайте се от градовете и селата, и от домовете ваши. Но гледайте и потрудете се да приготвите дарове: хляб, ечемик, сено. Колкото в във възможностите ви да почетете и да ги нагостите според длъжността на християнина. И да не ги имате за чужденци, но да ги имате като единородни братя ваши...”
„Възвание към българския народ”

„И още едно аз ще да ти кажа, о Българийо! (...) Моли се богу и в църквите, и в твоите домове, и на всякое място издигай ръцете си към небето и моли се ти за добротворителя твой, благочестивия цар АЛЕКСАНДРА ПАВЛОВИЧА, дано Бог да го дари с добро здраве и благополучие приживе, и мирно пребивание на цялата фамилия Императорска, и щастлива победа против неговите врагове. И Господ Бог да покори под нозете му всичките му врагове...и да възвиси рода християнски, да просветне мир и благолепие във всички църкви.”
„Послание до българския народ
от милостивия божи Софроний, архиерей български”

В напреднала вече възраст и с влошено здравословно състояние през 1813 г. Софроний се оттегля е манастир в околностите на Букурещ, където дочаква последните дни от своя изпълнен с премеждия и изпитания живот, изцяло отдаден на православната вяра и на добруването на своя народ.

За време на смъртта му се приема 23 септември, 1813 г., малко след последния документ, подписан от него на 2 август. На 31 декември, 1964 година, българската православна църква канонизира Софроний Врачански за светец и определя 11 март за честване на неговата памет.

2.
Книжовникът, преводачът и общественикът Софроний.

Животът на Софроний Врачански е положен свише на границата на две епохи – Средновековие и Възраждане, XVIII и XIX век, време, в което се пробужда националното самосъзнание на човека за принадлежност не само към рода, но и към отечество и народ, което от своя страна поражда и усет за цената на човешкия живот, и чувство за дълг и вина, свързани с общностното живеене; формира се стремеж към повече духовност и хуманност във взаимоотношенията с околните; поражда се емоционална ангажираност с общото и интуитивно търсене на корените на злото, както и откриването им в условията на робското съществуване. Може би самите промени в политическото битие на Османската империя (икономическата криза, в която тя все по-осезаемо навлиза, и появата на кърджалийските размирици, които придобиват апокалиптичен характер) изострят чувствителността на българина, който усеща унищожителната заплаха за корена на своето собствено съществуване. Както казва и самият Софроний – „променят се времената и ние са променяме с тях...” Животът му, такъв, какъвто го познаваме от неговото „Житие”, от приписките, писмата и документите, от спецификата на подбраните за преписване и за превод от него чужди произведения, от духовната, книжовната, творческата и просветителската му дейност, създава представи за последователно настъпателна промяна и на самия него като личност от нов тип. Всичко това предопределя, макар и условно очертани от изследователите на неговия живот и дело, три периода в творческата му биография – котленски, видински и румънски.

Котленският период обхваща времето от 1762 до 1793 година. В тези около 11 години поп Стойко Владиславов е черковен служител, а след това и учител, и общественик, който участва в разрешаването на всички проблеми, свързани с живота на този буден и многолюден за времето си град. В свободното си време се занимава с преписването, подвързването и разпространяването на книги, написва два дамаскина и два часословеца, част от „Разказ за мъртвата жена” по модела на „Чудеса на пресв. Богородица”, чрез които продължава наследените от средновековието традиции. Срещата на поп Стойко Владиславов с Паисий и направените два преписа на неговата история (през 1765 г. и през 1781 г.) събужда у него нови идеи, стремежи и желания. Като духовен пастир и истински божи служител, котленският свещеник е дълбоко впечатлен от съдържанието на „Историята”, от прокараните в нея идеи за пробуждането на народа и необходимостта от разпространението на историческото негово произведение, за да достигне то и до най-обикновените селяни и граждани, изгубили познанието си за величието на българското царство в миналото, преди падането на България под турско робство. Впечатляваща със съдържанието си е бележката на Софроний в направения от него препис: „И който я усвои или открадне, да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота и дванадесетте апостоли и от светите отци и четири евангелисти. И мед, и желязо и камък да се стопи, той ни во веки!” Срещата с Паисий и съдържанието на „Историята” проникват дълбоко в съзнанието на младия свещеник и го карат да почувства с душата си своя отечествен дълг да работи за благото на народа, да се просвещава колкото е възможно повече, за да бъде полезен с познанията си на другите. Може би именно това го кара да отиде в Света гора, от където взема книги и за себе си, и за нуждите на образованието на своите възпитаници. Като се има предвид необикновената му любознателност, за която свидетелства посещението му в Света гора и писмото на архимандрит Микаем Себастаци от 1775 г., явно е желанието му да се отдаде на мисията да просвещава своите сънародници, да ги възпитава чрез поучителните си слова за разни църковни празници, като за целта дори се заема с преработката на преписани от други книги дамаскини, в които внася промени, доближаващи съдържанието им до спецификата на живота в Котел. Изследователите на книжовното наследство на поп Стойко Владиславов сочат като особено ценен неговият служебник, руско издание от 1760 г. в Москва, чието точно название е „Чиновникъ архiерейскаго свещеннослуженiя”, за който най-напред съобщава Ал. Теодоров-Балан през 1906 г., а по-късно Антим Шиваров (1916 г.) подробно го описва в статията си „Служебникът на Софрония Врачански и историческите в него бележки” („Църковен вестник”, XVII, бр. 7 от 13. 02. 1916 г.).

Важен момент, предопределящ до голяма степен бъдещето на младия Стойко Владиславов от Котел, представлява преписването на Паисиевата история, чието съдържание дълбоко го вълнува, защото в нея вижда неопровержим документ за промяната на българското самосъзнание, за полагането на началото на една нова посока в развитието на нашия народ, която по-късно Вазов определя като „най-първата искра в народната свяст”. Вероятно това не е единственото книжовно наследство от поп Стойко Владиславов от този период, за което говорят и разбираемият му новобългарски език, и изписаните с хубаво четливо писмо думи с разделителни разстояния между тях, и краснописът и бързописът му. Неслучайно по-късно в своето „Житие” той отбелязва: „После започнаха да идват паши и ме полагаха да пиша тескерета, да подавам за конаци, като пишех бързо.”

Писателското усърдие на поп Стойко Владиславов, бъдещият Софроний, заявено още в Котел, не е усърдието на средновековния книжовник, а осъзнат акт на висок отечествен дълг на човек, който вижда в книгата средство за интелектуалното и нравственото извисяване на духа на народа и укрепването на националното му съзнание в един извънредно труден за него исторически период.

Врачанско-Видинският период от творческата биография на Софроний обхваща времето от 1794 г.(когато е положен за Врачански епископ и поема Врачанската епархия) до 1803 г. с установяването му във Видин. Епископ Софроний, обикаляйки градовете и селата от своята епархия, произнася проповедите си на говорим български език, като същевременно в свободното си време продължава и книжовната си работа. Една от тези книги, които сам създава, е неговият личен служебник, подробно описан от А. П. Стоилов в статията му „Ръкописна архиерейска служба на епископ Софроний Врачански” („Църковен вестник”, XVII, бр. 28 от 22 юли, 1916 г.):

„На първата страница в средата на книгата е поставено изображението Лазарево възкресение, а в ъглите ѝ – евангелистите. Големината на книгата е 33 Х 23 см. Тая книга е ръкопис с извънредно хубави букви, винетки и чудни съчетания на лигатури в заглавията на службите. Външният вид на ръкописа прави извънредно хубаво впечатление, при това доста добре е запазен.”

В статията си А. П. Стоилов изразява категоричното си становище, че ръкописът е създаден в края на ХVIII век, скоро след ръкополагането на епископа, като съдържанието му е превод от гръцки език от самия Софроний и заслужава да бъде издаден изцяло от Светия синод или Българската академия на науките.

Престоят на Софроний във Видин (1800 – 1803) се оказва особено благоприятен за книжовна дейност. Лишен от възможността да общува с обикновените хора от народа, той решава да създаде книги за тях. За това той говори и в края на своето „Житие”: „Затова се трудя и аз сега денем и нощем да напиша няколко книги на нашия български език, та ако не е възможно да чуят от моята уста някое полезно поучение от мене грешния, да го прочетат от моето писание и да го използват.”

Във Видин Софроний създава два сборника: „Поучение и словосказания за празников господних” и „Разкази и разсъждения”. Първият представя 79 празнични слова, поучителни проповеди и текстове от старобългарската и дамаскинарската книжнина. Вторият сборник включва четири типа текстове: поучения и поучителни разкази; повестта „Митология Синтипа философа” (оказала силно влияние върху Бокачо и неговия „Декамерон” и достигнала до нас в гръцки превод, своеобразен сборник от притчи, засягащи човешките взаимоотношения във всекидневието); третата част представя първия познат у нас новобългарски превод на Езоповите басни, към които са добавени две басни със сходен сюжет и две източни притчи, като при превода Софроний проявява известна свобода в представянето на съдържанието им, поставяйки акцент върху поуката, за да ги превърне в адекватен за времето си нравствен кодекс; последната част на сборника, озаглавена „Философски мудрости”, е откъс от книгата на А. Марлин „Театрон политикон”, като изборът на текста от нея представя стремежа на Софроний по достъпен начин да съдейства за превръщането на своите сънародници не толкова в български патриоти, колкото в християни и граждани. Езикът на поместените в тези сборници текстове, основно преводи от гръцки език, говори за осезаемо развитие на възгледите на Софроний относно създаването на български книжовен език – той счита, че общонародният български език трябва да се изгради върху основата на всички говори, но с доминирането на диалектите от Северозападна България. Всичко това го разкрива не само като книжовник, преводач и общественик, но и като езиковед родолюбец, който още в едно далечно време ратува за създаването на такъв български език, чиито правила и особености да се използват във всички краища на българските земи.

На 9 май, 1803 г., Софроний е освободен от пленничеството си във Видин и заминава за Румъния – първоначално в Крайова, а след това при внуците си в Букурещ, където те следват в Бейската академия. Срещата му с митрополит Доситей Фолитис и Константин Ипсиланти се оказва особено благоприятна за него – настанен е в митрополитския дом и е освободен с патриаршеска грамота от управлението на Врачанската епархия. Румънският период в живота му е най-стимулиращият за книжовна дейност. През 1806 г. в румънския град Римник (сега Ръмнику Вълча), близо до Букурещ, Софроний отпечатва в 1 000 броя 94 слова за неделните празници под заглавието „Кириакодромион, сиреч Неделник”. Това е първата печатна книга в новобългарската литература. Всяко от включените в „Неделника” произведение е подчинено на една и съща композиция – евангелски текст, тълкуване и поучение. В тълкуването и поученията Софроний внася свои виждания, които осъществяват връзката между евангелските текстове и моралистичните идеи, съобразно манталитета на българския читател в онази епоха. „Неделникът” на Софроний е богослужебна книга, която обаче може да служи и като обикновено четиво извън храма. На това се дължи огромният ентусиазъм, с който е посрещната от просветените българи, както и няколкото ѝ преписа и нови издания след смъртта на Софроний.

Интересно четиво не само в онази епоха, но и днес, представлява Софрониевата „Книга за трите религии” (1805 г.). Сборникът съдържа 4 самостоятелни раздела: първи – част от православния катехизис с допълнения; втори – съчинението на Павел Медик за еврейската вяра; трети – труд на Кантемир, посветен на мохамеданската вяра и обичаи; четвърти – „Житие и страдания грешнаго Софрония”. Ръкописът се съхранява в Публичната библиотека в Санкт Петербург като част от сбирката на М.П. Погодин. Съдържа 353 листа с размери 33 Х 23 см., като текстът е ограничен от четирите страни с двойно очертани линии, подобно на печатните издания от Софрониево време. На 5-ти лист, на цяла страница, е разположена миниатюра – автопортрет на Софроний в архиерейски одежди, с жезъл и благославяща десница. На 11-ти лист е включено още едно изображение на Софроний – скица с молив, изобразен в поза, подобна на тази от първия му автопортрет. Оказва се, че Софроний е дарен свише с много таланти и вероятно, ако се беше родил в друго време, в свободна България, би развил в друга посока своето лично битие.

Първата част на книгата представя превод на черковнославянския вариант на „Изповедание на православната вяра” от Петър Могила, писана на латински език. Софроний не го превежда буквално, а съкращава, вмъква или резюмира отделни фрагменти, дори прибавя няколко нови глави, важни за религиозното знание и възпитание на българина в онази епоха. Вторият раздел е посветен на еврейската религия и обичаи, превод от гръцки на „Повест о вери и о обичаи еврейские” от покръстения евреин доктор Павел Медик. Преводът също е свободен – с пропуснати пасажи и преразказани откъси, които биха били сложни за възприемане от българския читател. Преводът на текста на Павел Медик е единственото по-обемно съчинение на тази тема в българската възрожденска литература. Третата част, също в свободен превод с преработки и съкращения, представя забележителната книга на Димитър Кантемир „Книга система или состояние мухамеданская религия”, том I, писана на латински език. Софроний използва нейния руски вариант. Начинът, по който Софроний прави своя превод на произведенията за трите религии, говори за ревностното му желание те да бъдат възприети и разбрани от българския читател, за да могат да му служат в неговото лично битие в сложната българска действителност, която в рамките на Османската империя обединява народи с различни вероизповедания. Мисля, че съвсем не е случайно, че именно в тази книга Софроний включва своето „Житие и страдания грешнаго Софрония”, защото то илюстрира чрез живата народна реч всички проблеми, които съпътстват живота на всеки българин, а не само на Софроний, в условията на робската действителност. Това забележително по своето съдържание и необичайно спрямо канона на жанра „Житие”, става популярно след повече от половин век от времето на написването му – за първи път е публикувано от Г. С. Раковски в „Дунавски лебед” през 1861 г. по ръкописно копие, дадено на Раковски от проф. В. Григорович; втората му публикация е в „Периодическо списание” през 1872 г., където едва през 1914 излиза първото му научно издание, сверено с оригинала.

Първите преводи на Софрониевото „Житие” на чужди езици стават по време на епохални събития в българската история – на руски език през 1877 г., началото на Руско-турската освободителна война от 1877 / 1878 г.; и на френски език през 1885 г. – годината на завършилото национално обединение на българския народ след Сръбско-българската война през 1885 година. Това само по себе си илюстрира значимостта на Софрониевото „Житие” като исторически документ за Истината, свързана с живота на българите в условията на робската действителност. Въпреки че разказът в него се води от 1 лице, единствено число, („Аз, грешният сред хората, родих се в село Котел...”), съдържанието му се възприема като илюстрация на времето и на съдбата на целия български народ, защото битието на личността на разказвача събира в себе си многоликите проявления на българското битие в онази епоха – с доброто и злото, с гордостта и унижението, с гаврата и уважението. Умелото преплитане на автобиографичното с мемоарно-общностното изпълва с ново съдържание житийната форма и превръща „Житието” в ярко свидетелство за тиранията и произволите, за безправието и грабителството, за глада и нищетата, за страданието и сиротността на един народ, изоставен сам да се бори за оцеляването си, превърнат в безпомощна жертва както на феодалните първенци вътре в Османската империя, така и на сблъсъците ѝ с нейните външни врагове:

„В годината 1768 започна батална война – на турчина с московеца. Ами какво да кажа: като повлякоха ония лютии и свирепи агаряни, какво ли зло не сториха по християните! Що им на ум не дойде, това не сториха! Колко човеци избиха! А нашето село, като е на четири пътя и моят дом беше много далеч от църквата, а по нашия обичай трябваше да бъда в църквата и на вечерня и на утринна всеки ден, колко улици обикалях, додето стигна до църквата и се върна пак у дома! Колко пъти ме хващаха и биха, и главата ми пробиха, и искаха да ме убият...”

„Ала бях юноша тогава, млад и красив в лице, а тамошните турци – содомити...”

Личното и общонародното битие се сливат в едно в полето на страданието и безпомощността сред хаоса на царящия произвол в Османската империя, където животът на човека-роб не е в неговата власт, защото той няма право да се съпротивлява, тъй като във всички случаи съпротивата е равна на самоубийство. Здравата връзка между автобиографичното и националното е осезаема за читателя, който познава общественото битие на българите в онази епоха и от други литературни и исторически източници. И е прав Иван Радев в констатациите си („История на българската литература през възраждането”, Абагар, 2007 г.), че „Героят по диктата на суровите обстоятелства е въвлечен бързо в орбитата на социализираните връзки. Той вече е личност и трябва да заживее с пастирската си роля, с по-особеното си място сред другите – той вече е „Стойко йерей”, техен наставник, духовен пастир, посредник между тях и Бога.”

Изображението на българската действителност в „Житието” не търси вещите и етнографската картина на всекидневието. Когато отбелязва дадена случка или събитие, авторът включва и елементи на бита, но с това не го превръща в битоописание, а по-скоро в белетристика, за която подобни детайли са необходими за придаване на художествена плътност на словесния рисунък. А емоционалният заряд на изобразените сцени прави читателя свидетел и участник в мъченическия живот на българския народ. Тези особености на текста на „Житието” го превръщат в естествена част от всички Софрониеви книги, които поставят в центъра на авторовото внимание човека и неговото място в обществото.

Ръкописът на „Гражданское позорище” от 1809 г. е превод от гръцки език на съчинението на Амброзий Марлиан (професор по богословие), върху което Софроний работи още във Видин и части от него („Философски мъдрости”, „Езоповите басни” и „Митология Синтипа философа”) включва във Втория си видински сборник. В Букурещ обаче Софроний го превежда изцяло (с много малки съкращения), и го обнародва през 1809 г. с 5 + 349 листа. Българският превод, както и гръцкият оригинал, се състои от 30 глави. На отделни места Софроний си позволява да внесе промени и да включи добавки към гръцкия текст, за да може читателят да получи по-ясна представа за личностите, чиито имена се споменават, както и в каква област на знанието са известни. Такъв род добавки се срещат и към имената на светците, а и към някои географски понятия. Този факт демонстрира широката култура и начетеност на Софроний, както и философската му нагласа, за което говорят вметките му за преходността на човешкия живот и ограничеността на човешките възможности: „за един човек не е възможно да бъде във всичко съвършен”. Новост в този превод от гръцки език е и представянето на множество стихове в подкрепа на оригинални мисли, схващани като сентенции – нещо непознато до Софроний в българската преводна литература.

Приписките, писмата и документите са ценна част от Софрониевото наследство, защото те не само документират времето на създаването на отделните негови книги, но и го представят като обществен деец и просветител, положил целия си живот пред олтара на своето поробено отечество. В същото време голяма част от тях разкриват и мотивите, които са го движили в едно или друго време и дело, като акцентът пада предимно върху общото благо, а не върху някакъв личен интерес. В приписките към преписите на „Историята” на Паисий се уточнява не само мястото на срещата между двамата духовници, но и личната оценка на Софроний за „Историята”, която предопределя отношението на преписвача към първия новобългарски историограф, който с творбата си поставя началото на българското възраждане: „Тази история я донесе Паисий йеромонах от Света гора атонска и преписахме я в село Котел. (...) И който я усвои или открадне, да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота и от 12-те апостоли...” В приписката за благородните и честни търговци по повод събирането на средства за отпечатването на „Неделника”, е подчертана ролята на книгата не само в личния живот на Софроний, но и значението ѝ като средство за заемане на достойно място на българите сред другите балкански народи:

„... Що досега такава книга на български прост език на света не е имало. Такива книги на прост език имат и гърците, и сърбите, и власите, и русите, и други вери. Само нашите бедни българи нямат такъв дар. Затова тънат в мрака на незнанието. Но да се потрудим, да извадим тия сега на света. Веднъж да стане начало. И после, след нас, надявам се много такива прости книги да напишат. Но работата е веднъж да бъде поставено начало.”

Изключителни по своята важност за очертаване лика на общественика и политика Софроний са неговите писма. Епистоларната връзка между него и Иван Замбин (първият български дипломат, потомък на знатен врачански род, владеещ руски, гръцки, турски и влашки език, изпратен през 1804 г. от първенците на северозападните български земи в Петербург, на когото през 1808 г., с обръщение към министъра на външните работи на Русия, Софроний изпраща пълномощно, за да потвърди, че той, Иван Замбин, заедно с Атанас Недкович, са избрани от „всеобщия съвет на нашия род” да работят за „спасението на своето отечество”); между Софроний и княз Румянцев (руски държавник, министър на външните работи на Руската империя); между Софроний и Николай Каменски (руски граф, офицер, генерал от пехотата, командир на Дунавската руска армия през Руско-турската война от 1806 – 1812 г., превзел крепостите на Силистра, Разград, Русе, Никопол, Свищов, Плевен и Ловеч, награден с орден „Свети Андрей Първозвани”); между Софроний и Михаил Кутузов (руски пълководец, генерал-фелдмаршал от руската Отечествена война срещу Наполеон, участник в Руско-турската война от 1768 г., както и в сраженията при Русчук през 1811 г., нанесъл съкрушително поражение на турската армия и принудил Чобаноглу паша да се предаде с 25-хилядната си армия и 56 оръдия) са ярко свидетелство за доверието, с което се ползва Софроний пред руското правителство. Неслучайно всички те го възприемат като представител на целия български народ.

„Променят се времената и ние се променяме с тях...”, е написала ръката на Софроний, почти като мото, в полето на собствената му „Книга за трите религии”. Живял във времето на жестоко безправие и потисничество от държавната система на Османската империя и от гръцката патриаршия, която служи като маша в ръцете на поробителя за асимилирането на българското население, Софроний осъзнава, че в „променените времена” българинът също трябва да се промени, да излезе от летаргията на робското съществуване и с паисиевска страст, припомняйки си великото минало на царство България, да защити българската си идентичност.

Днес, във времето на компютрите, на мобилните телефони и високите технологии, но и във време на жестоки икономически войни между суверенни държави, в „промененото” ново глобално мислене в глобалното време на нашата епоха, българинът отново има нужда с не по-малка Паисиева и Софрониева страст да даде отпор на опитите за асимилация на българите и превръщането им от граждани на България в граждани на света без свое отечество. И ти с модерни средства, които тъкмо поради това са още по-опасни със своите съблазни, защото материалният интерес има силата да изтрива от паметта на цялото подрастващо поколение информацията за българското минало, да я заменя с друга, с чужда, уж по-високо интелектуална, за да се изсушат корените на някогашната ни национална гордост. Затова е необходима цялостна промяна в българската образователна система, защото само чрез национално ориентирано образование днешният българин може да опознае себе си и своя народ и да възстанови в сърцето и душата си своето родово съзнание и национално самочувствие.

------------