“Панаирът” на живота в стихосбирката “Скалисто сърце” от Георги Константинов

„Панаирът” на живота в стихосбирката „Скалисто сърце” от Георги Константинов
(Издателство „Хайни”, 2025 г.)

Социологията, психологията и етиката разглеждат социалните измерения на човешкото съществуване в контекста на индивидуалната нужда на човека от хармонично съвместно съжителство, което да формира неговия нравствен характер и поведение. Още Аристотел определя човека като „обществено животно” („Политика”), което означава, че човекът, още от преди момента на неговото създаване от Демиурга, е замислен и осъществен с предназначението да живее в „полиса”, в общността. В обществено-историческото пространство духовните (културните) революции винаги предхождат икономическите и политическите промени. Развитието на обществото обаче не е плавен и линеен процес. Духовната революция поражда нова култура, която от своя страна генерира формирането на нови икономически отношения. Днес непрекъснато говорим за това, че западната цивилизация върви към своя залез, но този неин упадък провокира процесите на пораждане на нова духовна революция в общественото съзнание. Упадъкът на общочовешките морални ценности, наследени от миналото и проверени в потока на историческото време (като свобода, равенство и братство), днес се подменят с нови – издигане на парите и властта като нова парадигма, която поражда егоизъм, алчност, корупция и цинично лицемерие, маскирани като либерални евроатлантически ценности. Те от своя страна генерират хаос в геополитически план и пораждат такива проблеми, които могат да доведат до самоунищожението на човечеството. Тези сложни проблеми на човешкото общностно съществуване намират своята лирическа интерпретация в новата стихосбирка на Георги Константинов „Скалисто сърце”:

Дори вселената да се повтори

Понякога, дори и в самота,
аз гласно споря с мойто лудо време:
че дава път на подлостта и алчността,
че вдига „стоп” пред дарбите големи...
Че позволява бедни духом люде
съдбата на Земята да държат:
с човешките надежди да търгуват
и със бензин пожари да гасят.

Но сам гласа си чувам... И кой друг?
Светът, залисан в битката за хляба,
сълзата често бърше със юмрук,
но своя път към пропаст продължава.
Расте омразата. Война вилнее.
Невинна кръв от залеза кърви.
И любовта към ближния – къде е?
А често ближни нямаме, уви...
...

В стихотворението познатата ни символика на използваните образи е вписана с лирически преобърнатия им модел – сълзата (от знак за пречистване е превърната в метафора на болката за загубата на нещо от екзистенциална значимост); юмрукът (от символ на социално единство в съпротивата срещу злото – носи внушенията за насилие, под чиито удари общността се разпада); кръвта (библейският образ на живота, е превърната в аналог на смъртта); липсата на хляб и любов стават показатели за отхвърлена не само човешка, но и висша божествена защита и закрила. Човекът се оказва сам и безпомощен срещу избуялото зло на планетата, защото „повтаря се светът – от милион лета”, но „все повече безчувствен е към болка...” Той вече не може да „приютява” болезнено ранената си душа дори в детските спомени за Великденския панаир с „памука от захар”, с „неговите пъстри дрънкулки и пенеста бира”, с „люлките за малки и стрелбите за големи”, с „чалга-певиците” и тълпата, в която „блажено си плува”. Човекът на новото време отдавна е престанал да вярва в тази илюзия, защото е осъзнал, че вече са нереални словата за „равенство и братски мир” и че „само във смъртта ще бъдем равни”; че твърде често парчето „студен хляб” и чашата „истинска свобода” са илюзия по същия начин, както е илюзия и онази „ръка, протегната с обич” и очите, „в които няма омраза”. А Земята продължава да се „върти без почивка”, денят и мракът, Доброто и Злото от векове „се борят без почивен ден”, „деца се раждат и вилнеят всякакви убийства”. („Великденски панаир”, „Човекът”, „Среднощен размисъл”, „Двоен поглед”, „Жив – до доказване на противното”, „На седмия ден”). Затова проблемът за нравственото оцеляване е поставен толкова остро в поетичните текстове на новата стихосбирка на Георги Константинов:

Среднощен размисъл

Тъй животът ни
сред всемира
свойта главна дилема решава:
всеки роден
някой ден умира.
А светът безсмъртен остава.

Неизбежна дилема. Но всеки
влага в нея своята квота...
Някой дава светлик на света.
Някой за мрака работи.
И се сливат различни пътеки
във безкрайния път на Живота.

И човекът, във спор със времето,
сам избира, откъде да мине –
от коя страна на дилемата
да остави
своето име.

В съвременното човешко общество, в което универсалните представи за „истинно”, „добро”, „красиво” и „справедливо” се считат за отживелица и се заменят с един-единствен критерий за ефективността, успехът в конкретното начинание става мерило за най-добрия избор. Това води до ожесточена конкуренция между отделните индивиди, защото евентуалният им неуспех ги обрича на социална маргинализация. А възприемането на тезата, че животът всъщност е това, което е „тук и сега”, лишава човека от перспективата за себеосъществяване в пространството на бъдещето, от спасителен изход от ада на ежедневието. Затова и не се търсят пътища за възстановяването на хармонията в света, за откриване на средства за постигане на разбирателство между хората. А това превръща света в място на постоянни конфликти и войни. Според френския писател и философ Жан-Франсоа Лиотар (1924 – 1998 г.) „постмодерният човек” трябва да се примири с разбирането, че няма надежда за постигане на „яснота и лекота” в неговия живот. Ерозията на човешката нравственост, настъпващата светогледна и духовна криза в съвременното общество се дължи до голяма степен на зачеркването на колективното за сметка на индивидуалното начало като изходна ценностна нагласа. Загубата на мярата между тях води до произвол и претенции на едни да „властват” над другите в споделената обща действителност. В поетичния свят на стихосбирката на Георги Константинов тези социални и философски измерения във времевите отношения минало – настояще – бъдеще метафорично са отразени в дълбокия подтекст на стихотворението „Между два острова”:

Между два острова

Между руския полуостров Чукотка и американския Аляска се намират Диомидовите острови – двата острова, поради един ден разлика в местните им времена, се наричат Вчера и Утре.

Удивителен,
но действителен
географски факт:
между острова Вчера
и острова Утре
с хладна ярост шуми
Беринговият проток...

Острови, добре въоръжени.
Строги, гранични постове.

Погледнато метафорично –
Вчера и Утре
са точно един срещу друг,
а по средата е нашето
развълнувано Настояще.

Оттатък е Америка.
Отсам е Русия.
Едните виждат,
Но ненавиждат
отсрещните Ония.
...

Днешният ни свят, метафорично представен чрез Беринговия проток, шумящ с „хладната ярост” на „лудналото пазарно време” между „острови, добре въоръжени”, изправя света пред кошмара на „все по-вероятна” световна война и усещането „че май не е далече / ядрената обща смърт”. Не е нужно да припомням съдържанието на вечерните новини, които всекидневно доказват тази житейска истина.

Колкото и мрачен, тягостен и обезкуражаващ обаче да е „панаирът” на живота в новата стихосбирка на Георги Константинов, тя не насажда отчаяние. Тя е като онази кутия на Пандора, която пази на дъното си малкото Духче на Надеждата, пресипнало от викане, за да го чуят. В нея читателят ще открие много стихотворения, които действат като противоотрова на злобата, завистта и коварството, на алчността и жестокостта, и зареждат читателя с вярата, че дори и след „кървящите залези отново слънцето изгрява”; че цветето на живота цъфти дори в „пукнатината на гола скала”; че и в „пожарното” ни днешно време винаги се намира една честна ръка, която да подаде късче „ведра надежда и спасена от дим синева”; че българският „орех” все още е жив на хълма на своята Голгота и „без на кръст да го разпъват”, винаги е готов на всеки Великден „пролетно да възкръсва”. Защото, докато съществуват онези непонятни за другия свят „български жестове” – „Някой дал пари да се строи читалище, / а пък сам живял на хляб и лучец”; „Други, вместо свой дворец да си издигнат, / златото си вложили в Университета”; „Някой там отгледал дребните дечица / на вдовица, с мъж загинал във войната...” – българският дух ще продължава да свети в мрака на Битието за изненада дори на онази „надменна Европа”, която ни гледа снизходително, докато „в житните ниви засяваме рапица”, защото не познава нашия „жилав характер”, благодарение на който „още ни има” и „още сме българи”. („Цвете в пукнатината”, „Бяло пладне”, „Великденски орех”, „Българските жестове”, „Жилав характер”, „Гергьовски дъжд”)

И съвсем не е случайно, че поетът е избрал такова заглавие на своята нова книга – „Скалисто сърце”. Скалата е символен знак на неизменност и устойчивост срещу бурите на времето, но и метафора на онова вечно желание на човека-Сизиф да издигне мечтите си на едно ново, по-висше равнище; тя е като онази скала в пустинята, която по волята на Мойсей ражда извор на живот, за да го превърне в „сърце” на Земята. Такива книги са особено необходими в днешното ни време на продадени надежди и осквернени мечти, когато човечеството се опитва да надмогне със сърцето си злобите на деня и разочарованията от действията на човека, някога определен от Шекспировия Хамлет като „квинтесенция” на природата.

------------
Георги Константинов, „Скалисто сърце”, стихотворения, изд. „Хайни”, С., 2025.
------------