“Животът жив е! Старец, ала жив!” – цикълът “Чумави ХХI” от Кирил Кадийски

„Животът жив е! Старец, ала жив!” – цикълът „Чумави ХХI” от Кирил Кадийски
(„Взривени сънища и други стихотворения”, издателство „Нов Златорог”, 2021 г.)

Произведенията на всички видове изкуства поставят в основата на своите творби различните проявления на живота, видени през призмата на мирогледа на автора, който ги създава. Въпреки че все още не съществува общоприето определение за живота като понятие, мисля че най-приемливо звучи представянето му като биологична форма на съществуване в „самоподдържаща се химическа система, способна на еволюция в дарвинов смисъл”. Въпросът за произхода на живота е също толкова сложен, колкото и самото понятие „живот” и е обект на човешкото познание още от дълбоката древност, та до днес. Според Аристотел той се самозаражда от неживата материя. Според Пастьор обаче сложните организми възникват само от сложни организми, а Чарлз Дарвин създава теорията за еволюцията, според която след дълги периоди от време простите форми на живот могат да се развият в по-сложни организми. Нито една от тези теории обаче не може да обясни произхода на живота от онази първоначална „искра”, която поражда неговото начало. Според т. н. „панспермия” (научна теория, според която животът на Земята е бил пренесен от други далечни места в космоса) „зародишите на живота” са разпръснати в пространството между планетите и достигат до Земята чрез метеорити или под натиска на светлината. Въпреки направените много проучвания в тази посока, няма общоприета единна теория за неговото възникване на Земята. Може би именно поради това теологичното обяснение за началото на света и на човека (Демиургът създател е Бог), се възприема от мнозина. Напоследък в общочовешкото пространство си пробива път схващането, че планетата Земя и човечеството са създадени от свръхразвит разум, който се намира някъде в Космоса. За мен, като човек, който анализира творчеството на Кирил Кадийски, е от особена важност неговото собствено становище по тази тема. В литературната анкета „Кирил Кадийски” (книгоиздателство „Перо”, 2003 г.) на въпроса на Светлозар Жеков дали сме сами в космоса, Кирил Кадийски отговаря:

„Би било много оскърбително за вселената ние да сме нейното върхово постижение в областта на разума. Явно не сме сами. (...) По-скоро има някаква висша форма на разум, на интелект и ние сме неин продукт, вероятно оставен на Земята, за да се самоусъвършенства. (...) Повече от очевидно е, че тия пирамиди не са построени от каторжния труд на робите. Не изключвам възможността земните жители да са получили знания от космически пришълци. Неандерталецът не може да бъде пришълец от космоса. Но рожба на научните експерименти на пришълци от космоса – да. За мен няма никакво съмнение, че те са идвали на Земята, не е изключено и днес да са тук, просто в друго измерение, недостъпно за нас. (...) В една от пирамидите е открито гърне с метални пръчки вътре, което по същество е акумулатор, но като такъв е осъзнато едва след като акумулаторът е „вече открит” от човека. И с поезията е така. Мисля, че поезията е съществувала самостоятелно, извън нас, и ние я „откриваме” постепенно и постъпателно.”

Въпросите за чудото на живота и „играта” му на криеница със смъртта са поставени още в първия сонет на цикъла „Чумави ХХI”:

Чумави ХХI
1.
Животът крие страшни тайни, щом смъртта навсякъде навира си
проядения нос. Живот не се откупва ни с душа продажна, ни с пари!
Едно са беден и богат! Виж кестените-скитници из Киев, из Париж –
с корони в изумруди целите – натаралежени зелени вируси;

но вятърът ги брули и мете, докато в черната река не изтекат...
Животът жив е! Старец, ала жив! Да бе петата ахилесова –
 да го уцелят.
Играе си на криеница със смъртта. Пак пролет е, а ей го и снегът –
неземен санитар в защитно бяло целият,

фатално закъснял... Кой утре ще си спомня пак ли са се сипели
снежинки, или Господ цял във влажни дрипели
изтърсва вън последния брашнян чувал...

А старецът бил сляп! И вече – за да му разкаже
как хубав е светът – крещяла тишината даже.
Но той – не чувал той, отдавна оглушал.

Самотен, сред чували с трупове – последно мливо –
пред мелницата на смъртта стоял и чакал търпеливо.
И вече не брашно, не сняг дори – безмълвно вечният покой валял...

Сонетният цикъл е писан през 2019 / 2020 година – едно особено време на изпитания за целия свят. В Ухан, Китай, са регистрирани първите случаи на Ковид 19, нова и непозната болест на белите дробове с много бърз летален изход. СЗО обявява извънредна ситуация за общественото здраве и на 11 март, 2020 година е въведена глобална пандемия в целия свят – затварят се граници, спират се полети, светът е пред икономически срив. В областта на политиката – за Доналд Тръмп е задействана процедура за импийчмънт. В същото това време в амазонската джунгла избухват огромни унищожителни горски пожари; парижката катедрала „Света Богородица” е тежко повредена също от пожар, а Великобритания напуска ЕС. Двете години остават в историята на света като начало на дълъг период на несигурност, социална изолация и цифрова трансформация, тъй като се налага училищата и предприятията, където това е възможно, да минат на интернет режим. Всичко това намира своята интерпретация в сонетния цикъл на Кирил Кадийски „Чумави ХХI”. На преден план поетът извежда тотално изчезналото спокойствието на хората за утрешния ден, всеки носи в душата си опасенията, че животът „крие страшни тайни”, а смъртта „навсякъде навира си проядения нос”. Белязаните с вируса на Ковид са безпомощни, защото няма лекарство за болестта, а и животът в този момент не може да бъде откупен нито „с душа продажна”, нито „с пари”. А болестта се разпространява със светкавична скорост от многобройните пътуващи „кестени-скитници”, които разнасят „натаралежените зелени вируси” през Киев и Париж към целия свят. Вярно е, че човечеството не е улучено в своята „ахилесова пета”, но всекидневно старецът-живот си играе „на криеница със смъртта”. Страшно звучат оксиморонно представеният вик „крещяла тишината даже” и метафоричният подтекст за живота, застанал пред безкомпромисната „мелница на смъртта” в ужасяващата зима, когато от небето вместо сняг се сипе брашно от човешки трупове: „И вече не брашно, не сняг дори – безмълвно вечният покой валял...”

Последиците от тези страшни събития, но вече с откроена човешка вина за случващото се, са представени в следващите осем сонета от цикъла – „Земята болна е, гори в последна треска и се мята...”; Дяволът „галантно” крепи Смъртта за лакътя, а човекът със своите „поредни грехове” се връща пак в калта на битието, без да осъзнава, че Земята се е превърнала в „коронавирус”, поразил „дробовете на Всемира”. Умира интелектуалният цвят на човечеството, светът се е превърнал в лудница и сякаш от небитието му се плези Алберт Айнщайн, „Вагнер, яхнал буре / с барут, валкириите е повел към обетования ад, / Земя наречен...”, а Слънцето е с абажур „от кървава човешка кожа...” И никой не знае какъв ще бъде не утрешният ден, а „бъдещият век”:

5. Covid – 21 / XXI

Най-после сняг. Вали, вали. Светът е целият бинтован.
След толкова пожари обгорял. Но жив. Все още жив.
Летяха снощи мълнии – безмълвни, сякаш взрив след взрив
в концерт за глухонеми. Някой нов Бетовен.

И ето – тишина. Не е ли вече краят и на мъките... Не е ли
най-после чудото. Нали животът се дели
на зло и на добро... Снегът вали. И питаш се: дали
се сипе сняг. Или най-чистите души нагоре са поели.

А ние, грешните, поемем ли към ада,
ще видят всички: черен сняг вали
и – сън кошмарен – от земята към небето пада.

Какво – уста беззъба – цяла нощ небето фъфли
с едничък зъб – изронената месечина? И не кръв ли
потекла бе по устната на планината – модра кръв...

И кой ли може да ни каже нещо? Ако се познава
по утрото какъв ще е денят – тогава
какъв ще бъде бъдещият век? Какъв!

Двадесет и първа година на двадесет и първия век! Коронавирусът продължава своята страшна жътва по „бинтования свят” с новите си варианти Омикрон и Делта, ядосан от безсилието си пред жилавата издръжливост на живота – „След толкова пожари обгорял. Но жив! Все още жив!” Метафората на смъртта – този страшен „сняг” – продължава да се сипе над земята, и все „вали, вали...”. И на този фон подтекстът на това страшно сюрреалистично платно на метафоричното слово на поета извиква в паметта на читателите документалните свидетелства на новите открития на милитаристите („Нали животът се дели на зло и на добро...”) – атомните дронове вече могат да преследват и убиват хора, а Джо Байдън става 46-я президент на САЩ: „Летяха снощи мълнии – безмълвни, сякаш взрив след взрив / в концерт за глухонеми. Някой нов Бетовен.” По „устната на планината” потича тъмна „модра кръв”. И цяла нощ, като уста беззъба, „небето фъфли / с едничък зъб – изронената месечина.” Според народните поверия месечината определя човешката съдба, тя е символ на нощните трансформации, знак за преходността на живота. Какво ще бъде бъдещето? И „ако се познава по утрото какъв ще е денят – тогава / какъв ще бъде бъдещият век?” – се пита с тревога поетът. Страшни предчувствия изпълват сънищата му, Смъртта в тях се пъхва в собственото му легло и с „напукана от жажда уста”, уморена от раждането на толкова много смърт, обвинява за случващото се живота – „тоя лекомислен стар баща”. Всичко в словесния рисунък на поета е метафора, символ, аналогия, оксиморон, поредици от небесни тела, вписващи в своя подтекст съчетания на митове и легенди с реални исторически събития, които карат читателя като измъчения Симон Киринееца (носещ кръста на Исус към Голгота) да понесе и той на своите плещи кръста на живота сред новото човешко блато, „брадясало от тръстики”, за да се опита „да интубира този агонизиращ свят”:

9. Залезът на митологиите

Пустинята – строшеният ли пясъчен часовник на самата
умряла вечност?... Или някаква утеха за Сизиф?
Измамен свят... Разтърсена след новия – поредния! – си взрив,
дали не е нищожна песъчинка и земята?

Приижда нов потоп! Последен?... От Гуантанамо
до Колима е опнал мрежи стронциев порой;
в обраните лозя стотици скелети на Ной
се блъскат... И къде е тръгнал Той – юдеят с кръст на рамо?

Душата ми кърви, като че ли на трънения ти венец се е убола,
Исусе! И да беше само старостта проклета!
А то и тая месечина, давеща се пред очите на крайбрежните върби.

Навярно клетник някакъв – да каже сбогом! – си е изтървал обола
и алчният лодкар Харон отказал да го принесе през Лета...
И – мъртъв! – пак ще трябва в тоя свят да стиска зъби и скърби!

Въпреки петгодишната дистанция на времето, имам усещането, че цикълът с девет сонета „Чумави ХХI” е писан днес и носи в себе си знаците на барутните погреби на сегашното ни време, които избухват един след друг ту на Изток, ту на Запад, а човечеството е безсилно да овладее демоничната стръв на войнолюбците. Митологиите залязват, но след себе си оставят голата грозота на съвременния човешки свят – с „давещата” се месечина (знак за отиващото си в небитието човечество) и то пред погледа на „крайбрежните върби” (праобраз на смъртта, под чиято сянка поставяли останките от митичните герои). И както в очите на удавника и сламката се възприема като спасителна греда, така и плачещата върба очаква ръката на мъртвия, на когото Харон отказва да го превози през Лета, да откърши клонки от нея, които да възкресят отново живота на Земята. Нашата Земя, която е преживяла изчезването на няколко цивилизации! В литературната анкета „Кирил Кадийски” на въпроса на Светлозар Жеков дали вярва в идването на Потопа , поетът отговаря:

„Човечеството отдавна вече е в Апокалипсиса. Само погрешните представи у мнозина, че Апокалипсисът ще настъпи внезапно и ще трае много кратко време, поддържат някаква самоизмама и може би ефимерната утеха, че това все още са предапокалиптични произшествия и че истинските ужаси ще се разразят, когато нас няма да ни има. Бомбата, която се стовари от ясно небе над Горна баня на стотина метра от твоята къща и два-три километра от моята, я чух с ушите си и това беше също епизод от Апокалипсиса. Съвсем реално някой от нас можеше да бъде жертва и нямаше да има нищо пресилено в твърдението, че ние сме свидетели на Апокалипсиса. Горещите камъни, падащи от небето, са само библейска метафора. (...) По-любопитното е какво ще оцелее – и като материална, и като духовна култура. Факт е, че за археолозите най-ценните обекти са градските сметища. Не е ли абсурдно, че в едно далечно утре от нашата цивилизация могат да бъдат изкопани не платно от Рембранд и не бронзова глава от Роден, а някоя пластмасова кутия от телевизор и найлонова дрипа, на която пише „Кока Кола”...”

Размисъла върху това, което ни казва Кирил Кадийски, оставям на читателите.

------------