“Реката на времето” – поетика на родовата памет и човешката съдба

Романът в стихове “Реката на времето” от Борис Бухчев представлява едно от най-интересните явления в съвременната българска литература, където границите между поезия и проза се размиват, за да се роди нова форма – синтез между епическо повествование и лирическа изповед. В този текст времето не е просто фон на човешките съдби, а самостоятелен персонаж, действащ с безмълвна, но неумолима сила. То протича, превъплъщава се, пречиства, поглъща и ражда отново – както реката, чиято метафора пронизва цялото произведение.

На Бога си подвластно, земно време.
Увлечени сме в делничните теми
и дребни радости ни утешават.
Картини, образи се появяват
от моя роден град до Кърказана,
след туй Бургас намества се за смяна,
а родово и Тунджа се явява.

И нека нищо да не се забравя.
Легенда карнобатска ще остане
за Божието честно наказание
към някогашни тука чорбаджии.
Поука днешна приемете вие
и нека трайно нещо да остане,
тъй както от класически романи.

Естествено романът се разгръща
чрез теб, незабравима родна къща,
чрез образа на майка ми – вдовица,
подобна на евангелска светица,
която мойте мисли озарява.
И тъй, романът нека продължава
да ви представя най-различни хора.
Дано пътувате със мене без умора!

Още на равнище жанр творбата поставя въпроси за природата на литературното слово. Романът предполага разгръщане на сюжет, изграждане на характери, развитие във времето и пространството, докато поезията се характеризира с концентрираност, ритъм, образност и емоционална сгъстеност. В “Реката на времето” тези два принципа се сливат в единен поетичен организъм. Епическата линия – проследяването на родовите и личните съдби – е осъществена чрез лирическа форма, което превръща всеки стих в свидетелство, всяко слово – в метафора.

Бухчев създава по този начин нов жанров синтез, в който повествованието придобива поетична дълбочина, а поезията – епическо разгръщане. Така авторът надхвърля традиционното разделение между родовете на литературата и създава произведение, което може да се чете както като поетическа хроника на човешкия живот, така и като философски роман за времето и паметта.

Вървя през спомена в пътека камениста.
Душата ми по детски днес е чиста.
До мен е майка ми с обувки летни,
ушити от парчета разноцветни.
Със тях по камъни се крачи леко.
Днес споменът ме води надалеко.
И мама казва ми: пъдарят Слави
със свойта строгост в Карнобат се слави
и във душите хорски радост свети,
че Слави ни опазва плодовете.

Когато преминаваме реката
разказва мама приказка за Злата,
дошла за празник черги да изпита
и тук от турци си смъртта на мира.
Какво да кажем за сегашно време,
без робство има страхове големи
и колкото да се оключваш, брате,
домът ти винаги ще си изпати.

Но нека да забравим за злините!
Камбанен звън оглася висините
и вслушайте се, братя християни!
И нека туй навеки да остане!

Мотивът за реката е един от най-древните в световната литература – от Хераклитовата мисъл за течащата вода до поетическите метафори на български автори като Димчо Дебелянов и Христо Фотев. При Бухчев реката не е просто природен образ, а универсален символ на времето, в което се оглеждат съдбите на хората. Тя е граница и преход, начало и край, живот и забрава. В нейното течение се отразява динамиката на човешкото битие – неизбежното движение от детството към зрелостта, от близостта на семейството към самотата на зрелия човек, от конкретното към вечността.

Реката е също носител на родовата памет – в нейните води се сливат различни времена и поколения. Миналото не е изгубено, а продължава да живее в настоящето чрез спомена, чрез словото, чрез следите, оставени от предците. В този смисъл “Реката на времето” е и поема за приемствеността, за духовните корени, които свързват отделния човек с общочовешкия поток на историята.

В центъра на творбата стои въпросът за взаимовръзката между времето и съдбата на човека. Бухчев изследва как времето неумолимо моделира човешкия живот, но същевременно как човекът, чрез паметта и словото, успява да надмогне неговата разрушителна сила. Тази диалектика между мимолетност и вечност, между живот и спомен, между реалност и мит, придава на поемата философска дълбочина.

Детството е представено като извор на реката – чисто, светло, пълно с обещания. Семейството и родът са бреговете, които насочват течението, дават му форма и посока. Срещите с хората в зрелостта са притоци, които обогатяват или замътват водите, но винаги оставят следа в тях. Така чрез метафоричен пласт Бухчев изгражда алегория на човешкия път, в която индивидуалното съществуване се осмисля като част от общия поток на времето.

... Мама.
Запомнил съм я вечно будна.
Каква бе тази сила чудна,
с която беше надарена.
От Господ бе благословена,
сторъка като бога Шива,
та всеки миг, доде е жива
за своите деца сиротни
да сварва със ръце работни
тя всичко винаги да може
с успех да прави, мили Боже!
...
Четирма ние, израстени,
я топлехме във дни студени,
но тя е знаела, горката,
къде се губи топлината.
В онази декемврийска зима
(по-ледена едва ли има)
сънувала, че вкъщи влиза
и на вратата се стъписва,
защото вижда празна стая.
Уж нашта е, а не е тая...
Защо така? Това какво е?
И стряска се. – Ох, сън било е...
И вижда – тихо спят децата,
дълбока нощ е над земята.

Стилът на Борис Бухчев в “Реката на времето” е едновременно изповеден и съзерцателен. Поетът използва ритъм и интонация, близки до свободния стих, но запазва усещането за вътрешна музикалност. Лексиката съчетава битовото и метафизичното, конкретното и абстрактното – думите се движат като самата река, преминавайки от ежедневното към вечността.

Особено впечатляващо е умението на автора да персонифицира времето – то говори, мълчи, помни, руши и изгражда. Образите са многопластови: водата символизира пречистване, но и забрава; мостовете – свързване и раздяла; камъните – устойчивост и памет. Така чрез езика поетът изгражда една символнa вселена, в която всеки детайл носи философски смисъл.

“Реката на времето” може да бъде прочетена и като сага за рода и човечеството – разказ за приемствеността на духовния опит. Авторът преминава през различни времена и пространства – реални и въображаеми, минали и настоящи, създавайки усещането за непрекъснатост. Тази структура напомня на митопоетичния модел, в който личната история се превръща в универсална метафора.

В това отношение романът в стихове на Бухчев е едновременно автобиографичен и универсален. Той обединява индивидуалната съдба с колективната памет, личното преживяване с родовото и националното. Така поетът успява да превърне своята лична “река” в общочовешки символ на времето като съдба и съдбата като време.

Панелката в „Славейков“ днес пустее.
Борис е в Карнобат. Людмила де е –
говори некрологът на вратата.
Години десет днес от времената
са отредени в дните ни човешки.
И аз пресмятам три години тежки
с отрязан крак и ние в Горна баня,
с Милена, Стефан... Здравият остана.
С количка инвалидна. Мили Боже!
И тъй да се живее значи може...
Кракът умира, но духът живее.
Къде е краят? Господ знае де е...

В заключение – “Реката на времето” е произведение, което надхвърля рамките на традиционния жанр и се превръща в поетическа философия на съществуването. Борис Бухчев показва, че поезията може да бъде не само изкуство на чувствата, но и форма на мислене, а романът – не просто повествование, а поетична хроника на битието.

Чрез съчетанието на романова структура и лирическа образност, авторът създава ново звучене в българската литература, в което времето и човешката съдба се срещат в един непрестанен диалог. “Реката на времето” не просто разказва историята на човека – тя ни кара да почувстваме пулса на самото време, което тече през нас, през нашите спомени, родове и мечти.

И когато последните стихове утихнат, остава усещането, че реката продължава своя път – както животът, който не спира, но винаги помни своя извор.

------------
Борис Бухчев, “Реката на времето”, роман в стихове, изд. “Либра Скорп”, Б., 2025.
------------