Ужасът на войната

По смраченото небе се носеха тежки облаци, наситени с дъха на бурята. Едри капки дъжд ритмично забарабаниха по спечената земя. Полковник Данев издаде заповед: “До осемнадесет часа да се приключи с фортификацията.” Батальонният командир изкозирува и бързо напусна командния пункт.

Започна битка с времето. Войниците мълчаливо копаеха коравата почва, заметнати с платнищата. След час към звъна на кирките и лопатите се прибавиха и множество псувни и ругатни. Командирът даде знак за десетминутна почивка. Бойците се заоглеждаха. Всеки търсеше с погледа си дърво, под което да се потули. Изведнъж небето закипя в ослепителен блясък от светкавиците и от трясъка на гръмотевиците.

– По дяволите – започна да ругае някой.

– Само това ни трябваше – запсува друг.

– С тези светкавици сме само за барабанен огън – захлипа на пресекулки младежът от Видин.

Бай Сандо се обърна. Дълга начупена светкавица му помогна да види момчето, скрило лице в ръцете си. До него друго бъркаше трескаво във войнишката си торба и търсеше нещо. “Страхът достига до пределите на лудостта” – помисли си бай Сандо и отново се вгледа в младежите. Те бяха на възрастта на сина му. Пред тях бе животът. Не! Пред тях бяха фронтът и смъртта!

Дъждът попрестана. Бай Сандо нахлупи надолу кепето си и тръгна към конете. На двайсетина крачки те потръпваха от неразбираема тревога.

При всяка небесна светлина капките дъжд фосфоресцираха върху тъмните им фигури. Това им предаваше приказен сребърнобял вид сред този развихрил се ад. Нещо припари в съзнанието му и той се върна със спомените си на село. Всяко лято в нажежения харман той впрягаше своите Дорко и Яна и започваше вършитбата. Прииска му се и сега да усети нежния мирис на утъпканата слама. Далечен изстрел прекъсна мислите му. Той извади от джоба си коричка хляб и я раздели на двата коня, които му бяха станали любимци. След това измъкна изпод платнището си увита в брезент мандолина. С нея не се разделяше и тук на фронта. Засвири. Струните заизливаха мъката му. Само той си знаеше дали това беше проплаканата му тъга по селския кър или мелодия от ергенските му години. За минута забрави войната.

– Бай Сандо, изсвири оная бе... руската... “По върховете на Манджурия” – подвикна някой, пренесъл се и той в цивилния живот.

Валсът зазвуча бодро и игриво. И в мислите на всеки нахлу ритъмът на хубавите мирни дни.

Полека-лека бурята премина. Войниците се върнаха към напълнените с вода изкопи. Всичко беше подгизнало и потънало в кал, но работата трябваше да продължи. След час батареята на капитан Цветков получи нова заповед – да се изнесе незабавно на кота 810. За броени минути всичко се преустрои. Оръдията, теглени от конете и хората, поеха към стръмнината. Поток от живи тела! Изведнъж избухна мина. Тя долетя от другата страна на хълма, от позицията на врага. И още една... И още една... Въздухът потрепери. Конете, изплашени и изпотени, напрягаха отчаяно мускули. Неочаквано конете на бай Сандо спряха. Оръдието беше хлътнало в дълбока яма, запълнена с вода. Животните стъписано се задърпаха встрани, без да могат да измъкнат колелата.

– Един да ги поведе – извика командирът на оръдието – другите отзад да бутат.

– Страхливци мръсни! – изрева срещу конете мерачът и замахна. Бай Сандо с мъка успя да задържи ръката му.

– Спри бе, хаймана! Животните не са виновни. Та ние още не сме опитали...

Той хвана поводите и нежно заговори. Беше сигурен, че гласът му ще ги успокои, но конете не направиха нито крачка.

– Хайде, братлета, вие винаги сте ме разбирали.

Конете дишаха неспокойно и тежко. Тогава ветеранът извади мандолината си. Засвири. Животните, свикнали с неговите песни, наостриха уши и изведнъж напънаха мускулестите си тела.

– Ха-а-ат... извика командирът на оръдието.

Напън... и втори... Колелата едвам-едвам помръднаха. И още малко... Оръдието бе изтеглено от рова. Задъхани, конете запристъпяха бавно нагоре.

– Нали ви казах, нали ви казах – ликуваше бай Сандо.

В тази секунда оглушително трясна мина. Дим, стенание, цвилене. Показалото се иззад облак слънце, като заковано проследи обезумелия бяг на оцелелия кон, от чиято дясна плешка струеше кръв. Той с всички сили тичаше назад към обоза. Санитарите направиха опит да го хванат. Животното с рязък скок панически побягна в обратна посока. Медицинският подофицер Михайлов извика на помощниците си:

– Момчета, след коня!

Санитарите грабнаха носилките и се завтекоха подир кървавата диря. Раненото животно беше вече стигнало да зейналата яма. Задъхани, санитарите се доближиха до онова, което преди минута беше разчет на оръдието. Бай Сандо лежеше неподвижен по гръб със засипани с пръст очи. От откъснатите части на краката му се стичаха струйки кръв. Отдясно – обезформената маса от счупени кости и месо. Отляво вятърът развяваше скъсаните струни на мандолината. Конят беше застанал неподвижно да главата на бай Сандо. С издути ноздри едвам си поемаше дъх. Виждаше се, че с последни сили е дошъл до своя приятел. Неочаквано животното се олюля и рухна като подкосено. Санитарите се засуетиха около него. Как да му помогнат? За коне няма носилки...

Ефрейтор Спасов приклекна до животното и започна да го гали.

– Не умирай красавецо... Верни приятелю, поне ти остани... Война! За всички – еднакво жестока...

------------