Изгорил Исус Христос

Свещеник Рафаил Събев, когото в градчето наричаха поп Райо, прекопаваше леха в градинката си пред двукатната къща. Преминаващият по улицата Панайот Николов на път към работното си място в местната НАРКООП спря, поздрави и като се облегна на ниската ограда попита:

– Дядо попе, вярно ли е, че в църквата имаш стари руски книги за живота на Исус Христос?

– Те са тук, чадо, вкъщи са. Кога си айляк, мини насам, ще ти ги покажа.

– Надвечер може ли?

– Заповядай.

Бащата на свещеника бе втори братовчед на дядото на Панайот. От него младежът бе узнал за донесена от Русия тайнствена книжнина, която нямала нищо общо с четирите канонични евангелия. Бащата на поп Райо преди да се пресели в родната България години наред бе служил в православен храм в Бесарабия.

Любопитството на Панайот се оказа оправдано. Надвечер в дома на свещеника домакинът му показа три вехти книги. Старинният шрифт подсказваше, че са още от царско време.

– Как си с руския? – попита отецът. – Ако владееш съвременния руски, няма да имаш затруднения. Тук-там има вече излезли от употреба изрази, но те са ясни. Едната книга е превод от френски от началото на века. Авторът е чист руснак, но я стъкмил и издал на французки.

– Може ли да ги взема за някой и друг ден вкъщи?

– Те са за четене. Ама ми дай дума, че ще ги пазиш.

– Обещавам. Гръм да ме порази, ако ги повредя.

Панайот отказа кафето, което му предложи баба попадия и побърза да се прибере със скъпоценния си товар. Той беше младоженец, гледаше по-дълго да е при избраницата си, с която вече месец живееха сговорно и се радваха на всяка минута, прекарана заедно.

Вечерта след като жена му заспа Панайот на пръсти се промъкна в кухнята. Чете почти до разсъмване. Успа се. Жена му, забелязала зачервените му очи и сънената физиономия, го попита къде е бил през нощта.

– В Индия.

– Кошмар ли си сънувал?

– Не. Четох за пътуването на Христос и семейството му в тази загадъчна страна. Довечера ще ти обясня.

За работа, разбира се, Панайот закъсня. В управлението на кооперацията никой не обърна внимание. Той заемаше длъжността ревизор, а на ревизорите не е прието дори сред своите да се търси сметка. През обедната почивка отскочи до читалищната библиотека с надеждата да намери историческа литература за Индия, книги за индуизма и будизма. Разочарованието му бе пълно. Очакваше да попадне на доста заглавия, нали ставаше дума за огромна страна с милиард население, както бе учил в гимназията по география, страна в която кравите са свещени, да убиеш змия е грях, а слоновете са домашни животни.

Отложил ровенето из каталога за друг, по-свободен ден, Панайот се върна в управлението, като не преставаше да мисли за прочетеното през нощта. Във въображението му се мяркаха достолепни храмове, статуи на Буда, на многоръкия Шива, тибетски манастири и монаси с бръснати глави в дълги червени роби.

Вечерта той преразказа прочетеното на жена си и я попита за мнението й.

– Знам, семейството е водило малкия Исус в Египет, за да го спаси от еврейския цар Ирод. Но за пътуване до Индия не съм чувала. Невежа съм по този въпрос – обяви Дафина, учителка в местната гимназия. – Знаеш какви са образователните програми; и децата и курсистите в разните институти остават невежи и за християнството и за източните религии.

– Това трябва да се промени – възкликна Панайот.

– Не се и надявай. У нас такова нещо е невъзможно. Нима не знаеш, че я караме по Маркс: религията е опиум за народите – охлади ентусиазма му Дафина.

В края на седмицата Панайот върна книгите на свещеника. Този път пиха турско кафе с домашни курабии и дълго беседваха Цялата им разговорка се въртеше около въпроса ходил ли е Исус в Индия или не е ходил. Поп Райо беше доста скептичен. Изтъкна, че в каноничните книги никъде не се споменава такова нещо. А липсата на данни за детството на Спасителя у четиримата евангелисти с едно изключение у Лука, е лесно обяснимо. В ранните си години и в най-млада възраст Исус се е подготвял за служенето си. Някакви особено важни събития не е имало, макар в апокрифни евангелия да са описани редица измислени случки.

– За Индия като за Индия, тъмна работа – усмихна се отец Рафаил. – Нали знаеш тази приказка?

– Възможно ли е да е измишльотина? Не ми се вярва. Кой и какъв интерес има да съчинява такава легенда? Крушката винаги си има опашка, дядо попе.

– Не отричам възможността да се е случило такова нещо. Но я се запитай, драги Панчо, защо му е на Исус да бие път до Изтока.

– Да усвои неговата мъдрост.

– Дали е било нужно? В един от споровете си с книжниците и фарисеите на въпроса къде е учил, откъде знае толкова неща, той отвръща, че цялата мъдрост на света му е дадена свише, от Отца.

– Крушката винаги си има опашка – настойчиво повтори Панайот.

– Съгласен съм. Така е. Но знаем ли я откъде излиза тази опашка?

Двамата се договориха да се видят отново и продължат интересната си разговорка след като младото семейство се завърне от лятната си почивка. Панайот излизаше в отпуск и двамата с Дафина, която бе в школска ваканция, запрашиха към южното Черноморие.

Докато се наслаждаваха на щедрото лятно слънце и на морските бани Панайот не забравяше трите стари книги и последния разговор със свещеника. Мисълта за Индия и за това загадъчно пътуване не излизаше от главата му.

След като се завърнаха в градчето Панайот обяви на отец Рафаил, че е решил да напише книга.

Свещеникът одобри намерението му. Само попита строго документално четиво ли ще е или ще е художествено произведение.

Панайот, който не очакваше такъв въпрос, се позамисли и тръсна глава:

– Нещо по средата ще е. Където няма сигурни данни ще давам воля на въображението си. Ще се постарая да опиша правдиво Индия с цялата й пъстрота и екзотика.

Трите стари книги отново се озоваха в дома на семейство Николови.

Работата потръгна едва през октомври. Забавиха го служебни задължения, а и неколкократни забежки до окръжната библиотека, където откри интересни заглавия, но не даваха нищо за вкъщи, налагаше се да краде от свободното си време за читалня.

Една вечер в началото на декември Панайот повтори пред жена си думите на Иван Вазов от стихотворението за Паисий:

– Конец. На житие ново аз слагам венец. Излязоха точно сто тридесет и седем страници.

Дафина пое папката с ръкописа, разгърна я, прелисти тук-там и обяви:

– Ще чета. Ще го прочета наведнъж, на един дъх.

Беше делничен ден. Валеше сняг. Духаше северен вятър, чиито силни пориви трупаха преспи. Панайот отложи намерението си да занесе труда си на отец Рафаил Събев. Докато изчакваше подходящ момент времето да се оправи, се оказа, че творението му върви от ръка на ръка. Дафина бе дала ръкописа на своя колежка в училището, тя пък задоволила желанието на свой съсед да го прочете. Съседът го предал на приятел музикант…

Към средата на следващата седмица привикаха Панайот при председателя. Щом се появи в кабинета му началството го огледа с изражението на човек, който те вижда за пръв път.

– Не е по служба – уточни председателят. – Разправят книга си написал. Вярно ли е?

– Има такава работа.

– Гледай ти, в НАРКООП си завъдихме и писател. Ами дай да я видим. Искам да я прочета.

– Няма проблем.

Два дни по следите на прехвърлянето от ръка на ръка Панайот издирва ръкописа, а като го откри го занесе в управлението и го остави на секретарката на шефа си.

Председателят го извика в деня преди бъдни вечер, работен ден, в който никой не работеше, в управлението цареше предпразнична суетня. В кабинета на началството завари партийния секретар Ибрямов, наместил стола си между бюрото на началството и бумтящата пернишка печка. Не го поканиха да седне, сам се настани на диванчето в дъното на кабинета.

– Панчо, работата излезе съвсем ялова. – Председателят тупна с длан по ръкописа на бюрото. – На мене ми казаха, че си стъкмил съчинение за Индия, а ти си описал една личност, дето само заблудените религиозно вярват, че е съществувала.

– Личността е съвсем реална, шефе. Потвърждават го в своите трудове римският историк Йосиф Флавий, който, забележете, е евреин, Корнелий Тацит, Плиний Младши и така нататък. В световната наука отдавна не се спори по този въпрос. Не говоря за богословската литература, а за науката. И съветските учени не отричат съществуването на Исус Христос – добави Панайот, съобразил че на този аргумент трудно може да се възрази.

Председателят поразлисти ръкописа и сви рамене:

– Сериозната наука според мене тук я няма. Всичко е попщина. Нито един цитат не виждам от Маркс, от Ленин.

Панайот го досмеша, но се сдържа. Едва сега той осъзна, че е изправен като провинил се ученик пред строга даскалска комисия.

– Сгазил си лука, момче. Един съвет от нас двамата: гледай си икономиката и си налягай парцалите. Нали учиш задочно във варненския икономически институт?

– Решил съм да зарежа следването там. Ще стана историк.

Двамата му съдници се спогледаха.

– Ако си мислиш, че си съчинил исторически труд, лъжеш се. Всичко е попщина. Като разбра за какво става дума, другарят Ибрямов отказа да го чете.

Председателят смигна на партийния секретар, който се пресегна и взе ръкописа.

– Това е вредна религиозна пропаганда и тя няма място при нас – отсече Ибрямов.

Зави папката на тръба, отвори капака на пернишката печка и метна в пламъците ръкописа.

Сепнат, изтръпнал от гняв, Панайот Николов успя да се сдържи и без дума да продума напусна кабинета. Отиде в служебната си стая, взе ревизорската си чанта с всичките документи в нея и се запъти отново към началството. Секретарката се опита да го спре, председателят в момента бил зает, но Панайот не й обърна внимание. Дори без да чука влезе в кабинета, метна чантата на бюрото на председателя.

– Аз бях до тук. Търсете си нов ревизор.

Озовал се на улицата, Николов осъзна, че е загубил безвъзвратно ръкописа си. Втори екземпляр нямаше. Преди два-три месеца, когато седна зад пишещата си машинка, купена на старо, установи че липсва индиго. След кратко колебание реши да не ходи до книжарницата. И така – до края, в един единствен екземпляр.

Стигнал до двукатната къща на отец Рафаил Събев поспря. Щеше му се да се отбие и му се изплаче за загубата. Подритна купчинката сняг, насъбрана при разчистването за пътека пред входа и продължи към дома си.

През следващите години, години на следване във великотърновския университет, на аспирантура и на работа в един от окръжните музеи Панайот Николов рядко си спомняше за премеждието си в НАРКООП. Беше прежалил отдавна ръкописа. Съзнаваше, че е младежки опит да си пробва перото, чиста компилация. Не можеше и да бъде друго. Практиката му като научен работник го убеди, че огромното болшинство от трудовете на колегите му е съчинителство на същия принцип, цитатите тук и там с позоваване на авторите не спасяваше положението, оригинална мисъл рядко се срещаше. Та по тази причина Николов гледаше на младенческото си увлечение със снизхождение и дори съжаляваше за липсата на втори екземпляр. Смяташе, че все пак не е преливал от пусто в празно. А и винаги е добре от време на време да се вглеждаш в миналите си дела.

В една пролетна надвечер на 1990-та случаят го накара да си припомни злополучния опит да възкреси един мит или да докаже истината. На централния площад имаше митинг на СДС За събитието той не знаеше предварително, иначе щеше да избере друг път към дома си, за да избегне блъсканицата при струпването на много хора. Макар да не обичаше шумните прояви, не беше равнодушен към политическите трусове напоследък, та поспря в периферията на площада да послуша ораторите.

Сред изправените на трибуната десетина мъже и жени, явно лидери на партиите и движенията в СДС, зърна познато лице. Лице, което беше отдавна избледняло в паметта му и в първия момент реши, че се е припознал. Но не, нямаше грешка: в средата на редичката, наистина понапълнял и с оредяла коса, се пъчеше някогашният партиен секретар на НАРКООП Ибрямов!

Тъкмо му даваха думата, обявен като представител на ДПС.

Някогашният громител на "попщината" призоваваше за свобода на словото, за свобода на вероизповеданията, гневно клеймеше собствената си партия, очевидно захвърлил червената членска книжка.

Панайот не вярваше на ушите си. Възможно ли е такова пълно преобръщане да стане по вътрешно убеждение?

Такъв патос, такова яростно отричане на миналото не издава ли обикновено нагаждачество, безсрамно обръщане по посоката на вятъра?

Панайот Николов бегло се прекръсти и се запровира сред тълпата на път към дома си. Любопитен беше да чуе мнението на Дафина за видяното и чутото на площада.

Отдавна бе простил на някогашния партиен секретар. Да, тогава след като той хвърли ръкописа в печката го обзе люта ненавист. Няколко дни по-късно в разговор с отец Рафаил Събев си призна: мразя го, дядо попе, никого не съм мразил така. Поп Райо търпеливо изслуша разказа му за случилото се в кабинета на председателя на НАРКООП и го посъветва да не се поддава на моментното чувство. Припомни му думите на Спасителя от проповедта на планината: обичайте враговете си, правете добро на тези, които ви мразят.

Тази заръка на Христос го възхищаваше. Но не беше способен да я изпълни. Да, бе простил на Ибрямов, но да го обича? Абсурд.

Човекът е несъвършено същество, заключи на себе си Панайот. Останал си е такъв и след две хиляди години откак му е дадено свише просветление и може би тъкмо затова историята е пълна с грозни и гибелни превратности.