В кръстния безкрай на Виа Долороса...

Отдавна вече Златимир Коларов – известен професор по медицина, е доказал творческите си възможности и в областта на художественото слово. Списъкът с книгите му, търсени от читателите – романи и разкази, а също и с реализирани филмови сценарии, е впечатляващо дълъг. Към него сега авторът добавя „КЕШ – балада за късия разказ“ – изд. КЛМН, 2025 г., с подзаглавие „Много къси разкази“. Включените творби, както авторът обобщава, са „литературен експеримент текстът да се свие максимално, без да се изгуби въздействащата сила. Най-късият разказ е четири реда, най-дългият е страница и половина. Другите са между тези два обема. Идеята е не обемът, а съдържанието да превърне текста в разказ отвъд това, което е написано. В премълчаното, в неказаното, в стаеното са отзвукът и провокацията да се замислим и да се променим към по-добро.“ Тази задача сполучливо се допълва и от разсъжденията на Златимир Коларов в петте му философски послания с общ надслов „Искрата на късия разказ“ – текстови жалони, поясняващи най-важните му духовни специфики. Преди всичко: да хвърля емоционален лъч в огрубелите ни от делнични предизвикателства души, без излишни думи и лирични отклонения. Да претворява човека и света, а не да го обяснява и да разкрие живота в неговата цялост в рамките на няколко страници.

Според каноните на жанра, прозата в него, или иначе казано – в миниатюрата, е сбита и лаконична, без излишни детайли. В „КЕШ“ ще я оприлича на албум от снимки на действителността, запечатани под различен ракурс на тематичното многообразие. Ала обединени под разноцветната дъга на битието. В чиито анали щастието и страданието не са равнозначни и твърде често личността трябва да се бори за оцеляване. Както физическо, така и интелектуално, отгръщайки с надежда страниците на предначертаната си орис. По замисъл на Създателя тя е тленна и духовна; благословена с правото да мисли и така да отсява доброто от злото. Стойностното и значимото – от мимолетното и себичността – от безкористния полет към общото благо. Както с всичките си произведения досега и в „КЕШ“ авторът се представя като вещ психолог, вникващ дълбоко в душите на съвременниците си. Но не като равнодушен наблюдател, отчитащ терзанията им в метронома на времето. Не и като съдник, посочващ вярната посока, която са пропуснали на поредния кръстопът. В творбите тук той съзижда реалността в панорама на бъдещия спомен, роден от социалната импресия на мига. На обстоятелството, на случайността, на професионалния контакт, поставящ го в ролята на неизбежен изповедник. И дарител на вяра, че привидният мрачен финал може да има и по-щастлива развръзка – колкото и химерична да е тя.

Най-общо казано: кратките разкази в тази книга на Златимир са изтъкани от повика за човечност в най-чистия му вид. Без очакване за отплата, освен тихо промълвеното „благодаря“. Без самоизтъкване, че вярно отчита пулса на многоликата ни общност в нейната крайна, „мъртва“ точка. Загърбила надежди и стъпкан оптимизъм. Апатична, преливаща от ден в ден безликото си... нищо. Срещаме ги непрестанно, без да се сещаме, че май и ние сме едни от тях, или пък ще станем. Подминаваме ги. Често се гнусим от неугледния им вид и стискаме левчетата в джоба, за да не им дадем за късче хляб, или за някаква радост. Отстрани постоянно ги дебне самотата – неизбежен спътник на уж пропадналите, бедстващите, страдащи души. На удавниците, предречено очаквани от вълните. Които утре ще ги погълнат, но днес те няма да им се дадат. Не, не! Не и днес. „Помагай, докторе, че без него за къде съм... – моли съпругата от разказа „Г. Т. и жена му“ – Той да ти помага? Че той има нужда от помощта ти! – казах. – Така е, докторе, ама е друго, като знаеш, че е до теб. – каза тя.“

Почти всички, ако не и всичките герои на Златимир Коларов са наблюдавани от натура: стари и млади, привидно здрави, инвалиди. Хора със занятие, по страниците редом с непотребници, изхвърлени от традиционния, катадневен цикъл. Имащи над главите си дом, или расли по интернати, а и на улицата. Едни - пазещи спомени от детство и семейство. Други - с лаконична в служебните бланки регистрация. „ – Не си знам рождения ден, било е в началото на август. Затова съм Августина. Намерили са ме при кофите за боклук. Била съм на няколко дни и са ме оставили в Дома... – разказала на брат ми Августина. Била е на петнайсет години.“ Библейските сказания зоват: „Дай на оногова, който проси от тебе; и не се отвръщай от оногова, който ти иска на заем.“ Заменям архаизма „прося“ с по-съвременното „търся“ и откривам, че персонажите в „КЕШ“ правят именно това. В пренаселената хорска пустиня, в пустошта на земния си път те търсят взаимност, разбиране, съпричастност. Бленуват за другарство и за усещането, че още са полезни. Кому? На ближния, молещ стотинки пред кварталния магазин. На птичето ято – с трошици, или на приютения домашен любимец, даряващ ги с абсолютна вярност. Но светът е широк и творецът надниква първо в Сараево, а после – в Украйна. Има ли страна, в която войната да не е оставяла кървав отпечатък? Спомените на Златимир са разтърсващи, изводите – трудни за възприемане, желязно логични: „Станаха прави и запяха химна на Украйна. Децата стояха, без да мръднат. Очите на майките им се напълниха със сълзи. И като изпяха последния куплет, децата се разгорещиха, викаха, крещяха – пише той в разказа „Никога няма да простят“ – Удивих се – не бях виждал подобна ярост от възрастни, камо ли от деца. Мисля си: Раната никога няма да зарасне, пропастта между двата народа никога няма да се запълни, децата никога няма да простят! И се питам: Дали същото го изпитват и руските деца? И докога?...“

Иначе, малък по обем, новият сборник на Златимир Коларов е сериозен принос в жанра на късия разказ. Тематичното му богатство, синтез от преживяно наблюдение и философска оценъчност, е вярно моделирано върху нравствения хоризонт на ХХI век. То дава върху краткия си, но ярък сюжетен щрих, отговор на авторовите разбирания за благородство, хуманност и състрадание. Всяка показност при тях е абсолютно недопустима и излишна. Нейното място заемат разсъждения за истинската стойност на личността, попаднала в трудна ситуация. За способността й да оцелее чрез стоицизъм, лишения и надежди за нещо по-добро. Героите изповядват, съзнавайки или не, триединството между вяра, надежда и любов: към чудото живот и съществата, щъкащи в тленната му клетка. Излъчват тихо достойнство пред гнетящите ги трудности и приемат дарената им помощ с благодарност. А те на свой ред ще протегнат ръка към следващия, подложен на изпитание. Стойността на споделеното многократно се увеличава с посланията за категорично отрицание на войната и проливането на кръв. С внушението за мир и хармония; за разбирателство и загърбване на политически различия. Особено значима е и темата за приемственост между поколенията, сред бомбардировки и барутен дим. За нравственото моделиране на младите в екстремална обстановка, когато някои са принудени да напуснат и олтара на родната стряха...

Още много може да се говори за достойнствата на „КЕШ – балада за късия разказ“, но книгата трябва непременно да бъде прочетена. Замислена е и е написана с подкупваща откровеност за читатели със сетива за гражданските тегоби. Още повече – откриващи в себе си сили за тяхната елиминация. Убеден съм, че тя е поредното, по-високо стъпало в творчеството на Златимир Коларов, за която можем да го поздравим. А аз имам чувството, че нерядко в миниатюрите откриваме и себе си. Разгръщайки я, все повече се убеждавам, че това ми усещане не е случайно...

------------
Златимир Коларов, „Кеш. Балада за късия разказ (Много къси разкази)“, изд. КЛМН, С., 2025.
------------