Пътища на добротата...
Да си призная, не бях чел книгата на д-р Анелия Хохвартер „Пътуване“ (изд. къща „Персей“, 2016 г.), нито бях чувал за нашата сънародничка, макар и водещ специалист в офталмологията. Но информацията, че тя е активен участник в редица хуманитарни и лекарски мисии по света – в Йемен, Зимбабве и Етиопия, където изгражда първия Център за ретинална хирургия; че е инициатор на каузата „Локомат за България“ и пр., ме накара да разгърна страниците с оправдано любопитство. И да погледна на нея не като на „обикновено“ четиво, а като на изповед, каквато всъщност е творбата...
Преведен на няколко езика, романът „Пътуване“, е изграден от съществуването на трите основни персонажа в него: Лейла, Майк и Ана. И предварително ще спомена, че в дълбоката си същност е пътуване в нашето съвремие и в неговите различни дестинации, които накрая срещат част от героите върху основата на хуманизма, вярата в Бог и науката. Всички адресирани към една-едничка цел – за по-добър живот на хората, независимо къде се намират. И е изграден от кратки белетристични откъси, съграждащи в стройна, динамична литературна форма творческата идея на авторката...
Погледнато отстрани, централните герои са много различни. Лейла живее в Етиопия, обича своя бит и традиции, ражда деца и във всичко се уповава на Създателя и на света Дева Мария. За нея е важно рожбите й да са нахранени и здрави, денят й да бъде спокоен, изпълнен с мирен труд и надежда, че и следващият ще е такъв. Лейла е добра, първична и безхитростна. Тя не очаква големи промени в битието си и се старае да бъде полезна на близките. Облечена в бяло пред бъдещия си жених, или на посещение в храма, прилича на древните християнки, отдали всичко на религиозното си самоопределение. При Лейла също е така: „Ние идваме на този свят и вървим по пътя, който Бог ни е определил. Път и изпитания, но ние сами решаваме пред кои от тях ще се спрем и кои ще преодолеем, кога ще се върнем или ще сменим посоката. Но тогава и Бог сменя плановете и ни праща нови изпитания. Грешно е да се мисли, че това са наказания. Тава са уроци, за да се явим пред него подготвени. Той винаги ни дава право на поправителен изпит и това училище трае цял живот – от раждането до смъртта... Той ни напътства и не ни оставя никога. Ние сме тези, които го изоставяме. Дано не забравяме, че имаме право на поправителен изпит.“
Докато африканската жена живее в географски край, когото читателят слабо познава, то Майк и Ана са европейци, плод на своята задъхана съвременност. Младият мъж обича до полуда бензиновата скорост на своя мотоциклет; пътуванията и динамичната смяна на пейзажа са в неговата кръв. Обича и честата смяна на обстановката, създава редица проекти, изнася лекции. Той сякаш няма крайна цел и днешните му изживявания са различни от това, което го чака утре. Единствено постоянна е любовта му към Ана, превърнала се с времето от мимолетно-плътска в духовна и емоционална. Плод на две съвременни души, които силно се желаят, но които и знаят, или поне предполагат, че имат по-значимо призвание, отколкото само да се отдадат един на друг. Това поражда известен вакуум, някаква празнота в отношенията им, но е изцяло личен проблем. Има нещо още по-важно. Лекарката от български произход Ана разбира източника на редица граждански негативи, в решаването на които би могла да се намеси успешно: „Болката, която сами си причиняваме, не може да е най-силната. По-страшна е болката, която другите ти причиняват. Най-страшна е болката, която обществото ни причинява, оставяйки ни сами в социална нужда. Закъсаш, има социални помощи, но докато бюрокрацията даде път на реакцията, минава толкова време на безизходност, че надеждата умира. А тя е най-голямата сила, която може отново да ни изправи на крака“. И тя категорично следва повелята на каузата си да превръща човешките надежди в реалност, сега вече – в очната клиника в Джима...
Какво свързва тримата герои в общия развой на повествованието? Несъмнено фактът, че всеки от тях е натоварен със своя мисия, която трябва да реализира. Авторката е чудесен, задълбочен психолог и успешно извежда на преден план мотивацията им, действията им, бъдните им намерения. Потокът на съзнанието е динамичен. Той бързо и адаптивно прехвърля читателите от една реалност в друга; хоризонтът на мисълта съвместява привидните различия в общуването и им придава нов тласък и модел за възприятие на ставащото. Безспорно, Ана е онази уравновесяваща личност, която прехвърля мост между различната битност на героите, прави ги пълнокръвни и убедителни в начинанията си. За нея любовта е също толкова значима, колкото и за Майк, ала с интуицията си на жена тя съзира откровената невъзможност да съвмести намиращия се в постоянна динамика на начинанията си мъж и своите хуманитарни идеи. Давайки им предимство в реалния делник, но и запазвайки красивата интимност в отношенията, сведени сега до електронни писма и емотикони. Връх в целия сюжет е срещата й с вече старицата Лейла и последните й контакти с нея. Простотата в общуването е втъкало между редовете редица морални повели, първата от които е да обичаш ближния. И че смъртта не е нищо друго, освен прераждане в един друг свят, когато Бог ни повика. А още, както Анелия отбелязва във финалния раздел, „благодаря на моето етиопско семейство, че ме научи да се усмихвам и да съм доволна от живота, а преди всичко – да се вслушвам в себе си. Така се научих да чувам мислите си и се роди потребността да ги споделя“.
Етиопия, Англия, Австрия – три географски адреса, иззидали увлекателния сюжет на романа „Пътуване“. Извеждащи човешкото в човека и разбира се – неговите мечти и въжделения в уж несъвместими реалности. Очертали по страниците библейската реалност в ХХI век, пречупена през призмата на новия тип човек: динамично търсещ своето (не)откриваемо място в общия цивилизационен процес; или пък привидно статичен, но неизменно мисловен и красив в начинанията си. В композицията на книгата е запечатана идеята на д-р Анелия Хохвартер за хуманистичните мисии и тяхната несъмнена полза за народи, които наричаме все още „далечни“. Романът е цветна палитра от красиви природни картини (с фотосите на които е илюстриран богато), с психологически етюди и споделеност, до която се докосваме с доверие и разбиране. Всъщност, книгата е своего рода с отворен финал, защото същата тази хуманност може да има начало, но не и край, когато някъде в наше време още има страдащи човеци и дали техният броя не се увеличава? Когато имащият във времето си първенствуваща роля интелектуалец е готов „да почака“ идващите след него и да им помогне да станат равноправни партньори в мисията за едно по-светло бъдеще. А още: че всичко това е възможно, когато взаимната обич и доверие са водещите начала за сливането на хорското цяло в едно неизброимо море на хуманизма; превръщащ се в основа за светли надежди в бъдещото време, което ще настъпи още утре с първите лъчи на новия светъл и празничен ден...
С удовлетворение затворих последните страници на романа „Пътуване“ с една-единствена препоръка, нека я нарека по-добре „молба“: д-р Хохвартер да напише още книги, родени от житейския й опит и талантливото й перо. Това ще е дар за людете от различни възрасти. Нега го получим още сега, или поне в близкото бъдеще...
------------
Анелия Хохвартер, „Пътуване“, изд. къща „Персей“, С., 2016.
------------