Атавистичната жажда за вяра в “Оптимистична поема” на Минчо Минчев

Атавистичната жажда за вяра в „Оптимистична поема” на Минчо Минчев – „Молитва за справедливост”, изд. „Захарий Стоянов”, 2020 г. и в-к „Словото днес”, бр. 37, 4.12.2025 г.

Обществото, в което живеем днес, е политически манипулирано, границите между добро и зло, свобода и зависимост, правда и лъжа са почти заличени, поради което съвременният човек трудно се ориентира сред „плевелите” на сегашния ни свят, за да открие корените на Истината. Твърде общо и лишен от конкретност, неприложим в днешната действителност, е и съветът на Христос: „И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.” („Евангелие от Йоан”, 8:32), защото Той изисква от човека да „пребъде”в Неговото учение и да стане Негов ученик. Новото време, в което различни религиозни общности живеят съвместно във всяка държава, измества проблема за религиозната вяра в посока към социално ориентираната вяра, в необходимостта от човешка справедливост и възможност да се живее по законите на хуманността. Всъщност в българското културно пространство още Гео Милев наложи тази теза с неистовия си вик „Долу Бог!”, като в поемата си „Септември” с репортажна точност проследява многовековната борба на човечеството за социална справедливост, поставяйки в основата на трагически осветения му път своята непобедима вяра в нейното крайно тържество. Именно тази вяра, генетично заложена в човека още от неговия Демиург, носи като огън в кръвта си и лирическият говорител, резоньор на поета Минчо Минчев, в „Оптимистична поема”, защото и той, като Лев Н. Толстой знае, че „Без вяра не може да се живее. Ако човек живее, то той в нещо вярва.” („Изповеди”, Л. Н. Толстой). Затова тя е определена като „атавистична”, т. е. изконно съществуваща:

И това е съдба:
машинист във оставка!
И поет, може би,
от мравуняка – мравка.

И сега накъде
в тези вълчи пътеки –
със разбити зъби
и юмруци омекнали?

Вече вън от графите преразграфени.
Вън от всички прогнози незащитени.
Вън от всички игри.
Вън от лотарии.

Вън от сметките нови и сметките стари.
Вън. А отвътре – люта и стара,
атавистична жажда за вяра.

Водещият проблем пред лирическия говорител в поемата на Минчо Минчев е свързан с избора, и то във време, когато той е изхвърлен от досегашните коловози на битието си (многократното повторение на наречието „вън”), когато навлиза в последния период на своето земно съществуване и е лишен от опорите на професионалното си битие („машинист в оставка”), когато българската култура навлиза с пространството на нови идеологически пространства и подлага на съмнение ценността на всичко, създадено преди това („И поет, може би...”), за да се превърне в обикновена „мравка” от онзи „мравуняк”, комуто е съдено „с разбити зъби и юмруци омекнали” да се бори отново за свое място сред новите социални обстоятелства. А тъкмо в този момент на него най-много му е необходима вярата в утрешния ден, за да имат смисъл и животът му, и причината за събуждането му сутринта.

„Оптимистична”-та, бих казала и биографична, поема на Минчо Минчев е изградена от 353 стиха, разпределени в четири семантични части: въведение, което поставя проблема за необходимостта от вяра, за да живее; ретроспективно-оценъчна част, представяща равносметката на лирическия говорител за живота му до сега („машинист в оставка” и поет – „от мравуняка – мравка”); характеристика на новото му битие сред „вълчите ями – с вълчите нрави”; и заключителна проспективна част за направения избор и за очакваното бъдеще „между шамарите”, „между капаните” на новия му живот. Тематично, в стилистиката на поетичния изказ и ритмиката на словото, поемата на Минчо Минчев се родее с поезията на Никола Вапцаров и остротата на противоборството между човека и живота („Двубой”, „Писмо”, „Огняроинтелигентска”, „Спомен”). Изминали са 85 години от издаването на Вапцаровите „Моторни песни”, а социалните проблеми, които те поставят, си остават едни и същи – с животът, който затваря в своите екзистенциални капани човека, лишавайки го от право на свобода и избор; с „все тъй” непомерния и непосилен „глад за доверие”; с „единочеството” на човека между „вълчите пътеки” на битието сред студа на „несъмващи нощи”, в които зъзнещата човешка душа търси друга сродна душа, за да може след спомена за „острите лакти” и „вкуса на горчиво” да открие истината за това какво „бива” и какво „не бива”. Защото

... вече в други посоки пътува
сърцето ти с влака, ала дочува
как колелата все му повтарят
чак до разсъмване в гарите стари:
„Всичко изстива, ала не бива
нищо не бива да си отива!”
„Не бива, не бива!”
И вслушан във такта,
усещаш на спомена острите лакти.

Поемата на Минчо Минчев е оркестрирана – поредиците от повторения „вън от..., вън от..., вън от..., вън от...,вън от..., вън...”; „разпознайте ме..., разпознайте ме...”; „и..., и..., и..., и..., и..., и...”; „бива – не бива”, „не бива..., не бива...”; „все по отровена, все по-заглъхнала, все по-размътена, все по-настръхнала” – ритмизират словото и го съизмерват с такта на влака, препускащ по релсите на живота. Това още повече доближава поетичните вариации на Вапцаров и Минчо Минчев, защото знаем, че и двамата са били машинисти и сърцата им до болка познават песента на „сънното” тракане на релсите в мрака. В същото време и двамата поети създават осезаемо диалогична поезия, но докато Вапцаров води диалога си със своите съвременници, Минчо Минчев разговаря със своето второ „,Аз”, което подсилва още повече внушенията за екзистенциалната му самота. Дори интимният миг на любовта и щастието е видян през призмата на вътрешния му диалог (третоличната, а не първолична форма на изказа – „И ето те с нея, и ето я с тебе”, „Тя – още млада, ти – още силен”). Мигът на щастието се оказва твърде кратък и докато се усетят какво „бива” и какво „не бива”, животът ги отвява в различни посоки, а „Не-то на битието” става „все по-горчиво” и „все по-заклето”. Според Ерих Фром в сферата на човешките взаимоотношения вярата е неотменима необходимост за всяко по-голямо приятелство или любов, като изисква уважение към живота и към човешкото достойнство на другия. Само човек, който вярва в себе си, може да вярва и на другите, защото единствено за себе си може да гарантира, че утре ще бъде същият, какъвто е днес, и ще чувства и действа според очаквания от него начин. В същото време вярата изисква смелост да даваш оценка и готовност да поемаш рисковете от последствията й, да понесеш дори разочарованията и болката след тях. В поемата на Минчо Минчев обаче между двамата влюбени стои дилемата „бива – не бива” и когато „лъч от надеждица” светва, „Не-то” спуска всички пердета, за да я скрие. Тази вътрешна емоционална нестабилност обрича на несбъднатост поривите на интима и драматизира до крайност битието на лирическия говорител. Останал сам пред затворените врати на живота, „цял разтреперан, ослепял от обида”, почернял от умора и единачество, „с разцепена вежда, с прах в очите, с лице пребледняло”, но все пак грейнал – „два метра осветително тяло”, лирическият говорител отправя своята най-искрена и чиста мъжка молитва към Бога:

Господи,
зная –
накрая на всичко идва краят.
Но дотогава не ме обричай
на безгръбначие,
на безразличие,
не ме отделяй Ти от кръвта ми,
свързвай ме с пъпната връв на честта ми,
нека съвсем до сърцето, открито,
цъка часовникът със динамита й.
Стига съм смятал риска и шанса –
искам да ми избият балансите.
И да заплюя подлеца наяве,
тъй както само насъне съм правил.
...

Молитвеният фикционален диалог с Бога представя едно ново лице на лирическия говорител, който вече е преодолял вътрешните си колебания и невери, който не се страхува да признае истината за себе си, за понесените унижения заради „хляба си тука”, за миговете на раболепие пред враните с паунови пера, въпреки че добре знае – „не със перото орлово, забодено / над красно чело се става войвода”. За това се изисква чело „от звездочело по-звездочело”, изисква се сила на характера и волята, с които да превъзмогнеш умората и вината с трезвата мисъл, че „животът не връща ресто”. Тази пречистваща молитва-изповед дава сили на лирическия говорител отново, макар и сам, да тръгне „надолу по стръмното” без знаци и указатели, неистово повтаряйки си „Ще оцелея!”, „Ще оцелея!”, „Ще оцелея!”

Историята на човешката цивилизация е доказала, че всички социални движения са били вдъхновявани от идеята за по-справедливо и равноправно общество, обединяващо усилията на отделните индивиди, групи и общности в борбата за осъществяването им. Вярата е многопластов енергиен феномен, базиран върху многовековния колективен човешки опит. В моменти на колебания или разочарования от някакъв неуспех, тя изпълнява ролята на вътрешен компас, който ориентира и насочва човека към необходимата посока, за да може напълно да реализира своя потенциал от енергия и да постигне или поне да се доближи максимално до желаната цел. Един неочаквано блеснал в паметта на лирическия говорител на Минчо Минчев „спомен глупав” за „нищо и никаква кръчма” с дремещия пред шишето нещастник, събужда у него потиснатото усещане за общност. Защото социалните условия на живота, разделили драстично човешкия род на „привилегировани” и „потиснати”, обрича на същата участ и хиляди други като него: „...дреме човечец. / И пие. / И пие! / Ти тъй го завари. И станахте „ние”.” Въпреки драматичната и неприятна ситуация в развоя на тази случка-спомен, тя сякаш отваря една невидяна и неподозирана до сега врата към бъдещето, раждайки неистов прилив на нова енергия:

Изсвирваш момчешки с двата пръста в устата:
„До всички приятели!”
„До всички приятели!”
И чуваш сигнала как се повтаря
от кафенета,
от светещи гари...
...
И щом се засмиваш, чудото става:
небето над тебе и то просветлява.
Поглеждаш нагоре, но блъсваш чело
съвсем ненадейно в една табела:
„ДО ВСИЧКИ ПО ПЪТЯ!”
(вместо награда)
„ДРЪЖТЕ ПОСОКАТА, ВОДИ КЪМ АДА.”

Един поет от близкото ни минало (Гео Милев – „Ад” и „Ден на гнева”) вече е посочил пространството на Ада като необходимо изпитание по пътя към утрешния ден на човечеството. Минчо Минчев (правнук на диарбекирския заточеник поп Минчо, внук на военноинвалид от Завоя на Черна, син на царски стражар, машинист, поет, публицист и главен редактор на в. „Нова зора” вече повече от 30 години) много добре познава силата на словото и „...сладката болка от честните рани”, знае, че тя трябва „да бъде записана, в стих да остане”, защото „не е важна смъртта в тези друми, / важна е страшната смърт на думите”. Именно тяхната сила в моменти на колебания и отчаяние му нашепва упорито и настоятелно: „Хвърли си билета! / Хвърли си билета! – / от битието – за небитието!”. За да направи най-верния и най-достойния човешки избор и по Ботевски да се влее в дружината на вярващите в силата на живота:

„Слаби са мъртвите хватки на мрака!!” –
пеят и други, изпуснали влака.

Ида, момчета! Свети зората
на хоризонта като разпятие.
Боже, помагай! Думите парят –
мъртвите с живите се разговарят.
Цялата смъртна дружина се сбира:
„Тоз, който падне... той не умира!”

В драматичната 13-вековна история на нашия народ – от „вълчите капани” на Византийското и Турското робство, през затворите и полицейските участъци на царска България и криволичещите неравни пътища на соца и демокрацията – винаги го е спасявала именно тази неутолима „атавистична жажда за вяра” в утрешния ден. Никоя епоха не се движи само по слънчеви пътища. Така е било вчера, така е и днес. Прозорливият и мъдър поглед на човека, поета и публициста Минчо Минчев отдавна е прозрял тази истина. И затова в статията си „10 ноември – между писаното и преживяното” (ЕПИЦЕНТЪР, 18 ноември, 2020 г.), лично минал „през раните, / минал през зъбите на капаните” на времето, честно споделя своята оценка за „вчера”, за да познаем в нея и истините за нашето „днес”:

„Вярата на народа ни, че генералната линия е посочена единствено за собственото му добруване, че много или малко, право или криво, бързо или бавно, с грешки, но и с нови опити да се изправи посоката, да се намери верния път, през препъвания и слепи сокаци, заради подменени пътни указатели и нискочели догматични насочвачи, прекрачвайки вълчите ями на козни и предателства, България се движеше напред.”

Дали и днес, в новото ни време, народът ни ще намери сили да се освободи от „нискочелите догматични насочвачи” и да поеме в правилната посока – ще покаже бъдещето.

------------
Минчо Минчев, „Молитва за справедливост”, изд. „Захарий Стоянов”, С., 2020.
------------