Новият български социален тип в очерка на Иван Вазов “Сладкодумен гост на държавна трапеза”

Новият български социален тип в очерка на Иван Вазов „Сладкодумен гост на държавна трапеза”
(175 години от рождението на Иван Вазов)

Разказите на Иван Вазов от 90-те години на XIX век съществено се различават от прозата му, писана дотогава. Новите обществени и икономически условия след Освобождението на България издигат в култ материалното и не могат да бъдат отразени със средствата на романтичното извисяване на възрожденския тип човек, защото сега той категорично е прекъснал връзката си със старите идеали, свързани с труда, честността, скромността, култа към знанието и книгата и работата „на ползу роду”. Тъмните страни на новата социална действителност, свързани с кариеризма и раболепието, с липсата на морал в политиката, с търговията в обществените отношения, с низките похвати на политическите партии по време на избори, с терора и побоищата в полицейските участъци по време на Стамболовата диктатура и с меркантилното лицемерие на администрацията, която заради социалния си статус и материалното си благополучие се стреми да изолира честните и трудолюбивите, които мислят за благото на целия народ, вече не могат да бъдат изобразени с други средства, освен със сатирата. Затова Вазов, търсейки оздравителния ефект на критичното начало, произнася онази знаменателна своя фраза, която бележи началото на ново естетическо кредо в творческия му поход: „Нека бъде сатирата!” Такъв тип разкази – „Епоха, кърмачка на велики хора”, „Кандидат за хамама”, „Тъмен герой”, „Травиата”, „Кардашев на лов”, „Изпросила”, „Сладкодумен гост на държавна трапеза”, „Донос”... – писателят включва в новите си сборници с разкази „Видено и чуто” и „Пъстър свят”, чиято сатирично-изобличителна сила подготвя появата на Алековите фейлетони и неговите „невероятни разкази на един съвременен българин” в книгата му „Бай Ганьо”.

Интересното е, че Вазов определя жанра на „Сладкодумен гост на държавна трапеза” като очерк, а не като разказ. Съществен разграничителен белег между двата жанра е изискването в очерка да бъдат представени действителни лица с автентичните им имена, да се посочват места и събития, непосредствено наблюдавани от писателя, както и достоверност на отразените факти, като на базата на конкретните лица и явления се представят съответните обобщения за тези събития. Явно е, че чрез акцентуването върху жанра на „Сладкодумен гост на държавна трапеза”, моралистът Вазов се стреми да внуши на читателите си усещането за истинност на героите и ситуациите, за да предизвика у тях ефекта на отрицанието и желанието за нравственото пречистване.

Разказът е публикуван за първи път в сп. „Денница”, г. II, бр. 5, 1891 година. В разговор с проф. Иван Шишманов Вазов го споменава между произведенията, писаните по време на емигрантството му в Одеса – „Дядо Нестор”, „Сладкодумен гост на държавна трапеза”, „Тъмен герой” и „Епоха, кърмачка на велики хора”. Разказвайки на проф. Шишманов за живота си в София от началото на 90-те години и за написаните по това време свои творби, публикувани в сп. „Денница”, Вазов споделя:

„Някои от разказите ми не се харесаха обаче на властта. Особено разказът „Тъмен герой”, в който се изобразява една терористическа сцена в затвора, предизвика голямо негодувание. Касъров бе повикан в полицията, повикаха и мене и ми заповядаха грубо да не смея да пиша повече против полицията. Уплашеният издател поиска вследствие на тая заплаха да преглежда предварително всеки мой разказ, на което аз естествено не се съгласих, обаче все пак престанах да помествам тенденциозни повести, за да не компрометирам цялото списание.”

Така „Сладкодумен гост на държавна трапеза” остава задълго извън Вазовите сборници. Чак в последното издание на неговите събрани съчинения през 1921 – 1922 г., и то с доста поправки в текста лично от автора, част от които са свързани и с характеристиките на героите, най-после влиза в том XI като част от сборника „Пъстър свят”.

Разказът носи с мото от Евангелието на Марко (5 : 9): „Името ми е легион, защото сме мнозина”, което мултиплицира изобразените художествени образи и ги превръща в литературни типове, характеризиращи не само историческото време, в което те са поставени, а и следващите епохи от българското битие. Общият обем на текста е разделен на пет части и акцентува познати места в София от началото на ХХ век. Водещите лица – чиновникът Жоржо, адвокатът Балтов и провинциалният учител от Добрич Аврамов, дошъл в столицата за първи път като гост на брат си – архивар в министерството, са представени не толкова чрез действията, колкото чрез словото си, което разкрива същностни страни от техния мироглед и нравственост. Първите две части представят тримата герои в столичната бирария „Червен рак”. В началото на ХХ век тя се е намирала на мястото на фонтана пред днешната сграда на президентството. Още в края на XIX установилият се в България евреин Мориц Рат започва да развива своя производствена и търговска дейност, а бирарията му „Червен рак” се е снабдявала с бира от пивоварната в Плевен, която също е негова собственост от 1909 до 1926 година. Реалното й съществуване в столичния град придава автентичност и на съдържанието на очерка. Следващата част въвежда читателя в работното място на чиновника Жоржо, а последните две ситуират тримата герои в двореца по време на бал. Темата на очерка, заявена в заглавието му – „Сладкодумен гост на държавна трапеза”, е акцентувана отново още в началното описание на първата част: в бирарията „Червен рак” масите бързо се запълват, защото „часът беше дошъл вече, в който министерствата и всички присъствени места се затваряха и канцеларският народ като една недисциплинирана армия хукваше из улиците, разливаше се на четири страни и след малко изчезваше в кафенета, бирарии, гостилници, кръчми, кафе-шантани и прочее Данаеви делви в столицата, които гълтат една осма от българския държавен бюджет.” Определението „присъствени”, вместо „работни” места, носи своите внушения, допълнително акцентувани от метафорично използваният образ на Данаевите делви като представа за държавния бюджет, и събуждат асоциации, свързани със старогръцката легенда за дъщерите на цар Данай, наказани в Подземното царство да пълнят с вода делви, които нямат дъно. Вазов използва преобърнат модел на легендата, защото чиновническата гвардия не пълни, а изсмуква държавния бюджет, за да го влее в бирариите, кръчмите и кафенетата, без да бъде създадено нещо полезно за обществото като цяло. Подобна гражданска позиция заема и Елин Пелин в статията си „За едни майка, за други мащеха”, писана по същото време: „Земеделците пък пропаднаха, защото върху техните плещи се качи държавата със своите учреждения, със своята армия, със своите салтанати, със своите галени деца – чиновници и офицери – които храни богато и пребогато, само и само да я крепят и поддържат...”

При съпоставката на броя на чиновниците и броя на работещите в реалното производство, Иван Вазов и Елин Пелин акцентуват гибелното несъответствие между тях. Проблем, който все повече се задълбочава и в нашето съвремие, въпреки твърдението на Вазовия герой, адвокатът Балтов, че „Жоржо е човек на XIX век”. През 2017 г., според данните на САС „Подкрепа”, числеността на държавните служители в България е 440 хиляди, при население около 7 милиона, докато в САЩ, при население 321 милиона, е 800 хиляди, а в Холандия, при население 16 милиона – 20 хиляди. Или, казано с други думи – чиновниците в България са 45 пъти повече от тези в САЩ и 51 пъти повече от холандските. Историята днес се повтаря със завишени стойности, защото и сегашното Народно събрание, както някога, „продава на народа развалена туршия от разни закони и закончета”, а богатите, „в името на законите, които си пишат сами, вземат хляба от ръцете на това голямо болшинство от прост, невеж, беден и работлив народ” (Елин Пелин), и „всеки, който може да скуби, ползва се от положението, пълни джоба... Все за народно добро...” (Иван Вазов).

В очерка си „Сладкодумен гост на държавна трапеза” Вазов използва и някои изразни средства, характерни за фейлетона, защото в отразената действителност вижда тенденции за нравствено домогване и присвояване на нещо, което не е същностна характеристика за душевността на неговите герои. Изконните ценности, свързани с труда, скромността и честно спечеления залък хляб на възрожденския българин, са заменени с паразитизма, алчността и ламтенето за държавна служба от хора, които не познават „благородната пот на ралото” и почтеността на занаятчиите. Като мним „защитник” на възрожденската нравственост в очерка е представен адвокатът Балтов: „Работата е не красноречие да ми продаваш...– каква полза от думи? – а да помогнеш на злото...да изнамериш лекът... Аз би ти целувал ръка, ако направиш това велико откритие... Само ми се чини, че това, което става у нас, фатално трябва да стане: ще подражаваме на европейците, ще заемаме модите и парите им, докато стъпим на собствена нога... Никой не е устоял на напора на времето – нито Китай – и ние няма да устоим... Всички знаем, че е така... Е, добре, лекът, лекът кажи ми?”

Вазов не е бил никога носител на социално-революционни идеи, той е наблюдател и регистратор на промените в общественото пространство и макар че се отнася остро, сатирично-изобличително към негативите му, той търси разрешението на неговите проблеми от позициите на идеализма. Така е и в разказа му „Тъмен герой”, където призовава властимащите да включат в училищните програми и науката „човеколюбие”, а надписът „Съединението прави силата” върху сградата на Народното събрание да се замени с „кротките думи на Исуса Христа „Любите друг друга!” – девиза високочеловеческа.” Той вярва, че вълкът ще се смили над агнето и няма да го изяде, затова и в стихотворението си „Елате ни вижте” (най-острата социална негова творба!) не призовава за бунт срещу статуквото, а буквално моли: „Елате ни вижте! – (...) вий мъдри велможи, от нази гоени...”, вярвайки, че страшната участ на човека от социалното дъно ще събуди в душите на „велможите” срам и угрезение и ще ги накара да му помогнат, самолишавайки се от собственото си богатство. В такъв план е решен проблемът и в очерка „Сладкодумен гост на държавна трапеза” – Жоржо вижда спасението в получената от него самия еднолична власт, която ще му позволи да създаде закон, задължаващ „всеки държавен служител, гражданин бил, военен бил, от разсилен до министър, с една реч, всички ония, които веднъж в месеца бъркат в хазната, па и семействата им”, да носят дрехи от български платове. Така, според него, „хурката, станът, машините, фабриките ще дадат работа и хляб на хиляди и хиляди честни семейства...” Героят на Вазов не иска държавата да приватизира фабриките, за да разпределя справедливо спечеленото между тези „хиляди и хиляди честни семейства”. Затова и адвокатът Балтов слуша и гледа Жоржо „иронически”, защото е наясно с „всичката непрактичност на Жоржовото учение”, понеже е слушал многократно тези и „други същите филипики против злото”. Наясно е и с още нещо – неговият приятел, въпреки отправените остри критики към обществото, също е „сладкодумен гост на държавната трапеза” и в името на никакви социални правди не би се отказал от чиновническия си пост в министерството, въпреки съзнанието, че в тази социална прослойка всички са „солидни винтове на държавната машина” и винаги, „за да запазят топличкото си местенце, готови са да жертват всичко, което им дава човешка физиономия”. Познаващ добре „стотици такива политически хамелиони”, които са станали „влиятелни чиновници, и къщи си направили, и земното благополучие устроили...”, Жоржо се страхува, че критичната му реч може да е чута на съседната маса и от Даскаров (познат на всички като доносник), който работи в неговото учреждение, и може да предаде думите му на министъра. Психологическата драма на Жоржо Вазов отново представя със средствата на травестията – един е той в бирарията „Червен рак” и съвсем друг на служебното си място в министерството:

„Който видеше Жоржа в „Червен рак” или на улицата, не би повярвал на очите си, че е същият, когато го видеше на работа при ореховата маса със зелено сукно. Лицето му пак беше така пълно, румено, доволно, но как беше сега съсредоточено и осериозничало над купа канцеларски книжа! Една маска на студена замисленост бе метната въз него; очите му имаха строг и безстрастен поглед, с отпечатъка на съзнанието за дълга, погледът на един човек, комуто службата е едно свещенодействие. Би казал човек, че тоя поглед никога не е знаел що е веселост и усмивка, а човекът, на когото принадлежеше – че си е израсъл на тоя писмен стол и че си е слял съществуването с книжата на него. С една реч, Жоржу съвсем не приличаше на Жоржа.”

Извикан в канцеларията на министъра да потвърди казаното преди това от Даскаров, червенината съвсем изчезва от бузите му и „гаче и те внезапно се смалиха”. Разбрал, че наклеветеният не е той, а архиварят Аврамов, братът на неговия познайник от бирарията „Червен рак”, Жоржо, макар и уклончиво, потвърждава клеветата на Даскаров, въпреки съзнанието, че подписва „смъртната присъда на бедния архивар”. Чак когато се успокоява с мисълта, че опасността го е отминала, лицето му веднага „се сдоби с прежната самодоволна гладкост, закръгленост и симпатичност”. И съвсем не се срамува на другия ден не само да разговаря с брата на уволнения и по негова вина, но и нагло да го убеждава, че такава „стока като патриотизъм, отечество” в Добрич може и да минава, но не и тук, в София, където „ вехтарите евреи нищо не дават за тях”.

Оказва се, че единственият разочарован и отвратен от низката, лицемерно-практична и нагла жизнена философия на Жоржо, е провинциалният учител Аврамов. Явно и Вазов е достигнал до Елин-Пелиновата истина, че градът, за разлика от селото, опорочава със съблазните си. Адвокатът Балтов е не по-различно нравствено копие на Жоржо, дори му се възхищава, защото вижда в него заслужил държавен чиновник, който има „два ордена вече и е представен за трети”, а и при „всички правителства е служил и всичките правителства го знаят за свой човек..” И Балтов отдавна е разбрал, че няма никаква полза от това да рита „с бос крак ръжена и да донкихотовствува”.

Всички случки и ситуации в очерка са вписани в една изключително важна семантична рамка, създадена от мотото („Името ми е легион, защото сме мнозина.”, Евангелие от Матея) и финалът му. Когато „втрещеният” от думите на Балтов провинциален учител иска да узнае истинското име на т. н. Жоржо, усмихнатият Балтов му отговаря: „Името му е легион!”. Така, чрез акцентуваната семантична рамка на очерка, Вазов създава представи за чиновничеството като за някакво огромно, чудовищно раково образование, което е пуснало своите метастази във всички обществени пространства на българските градове и села и борбата с него вече е невъзможна. Така е и днес.

Сатирично-изобличителните разкази и очерци на Иван Вазов отдавна са заличени в учебните програми на българското училище по същия начин, както са заличени фейлетоните на Христо Ботев, статиите на Елин Пелин, голяма част от книгата на Алеко Константинов „Бай Ганьо” и фейлетоните му, свързани със Стамболов, Батенберг и Фердинанд, както и тези, които коментират предизборните машинации на управляващата политическа върхушка в нова България. И ако по времето на Вазов и Елин Пелин в провинцията все още са били живи корените на някаква човешка нравственост в обществено-политическите отношения, днес и там властва законът на парите и вече никой не протестира срещу него. Създаден през 1901 година, но станал част от многотомното издание на Вазовото творчество двадесет години по-късно (том ХI, 1921 – 1922г.), очеркът „Сладкодумен гост на държавна трапеза” никога не е бил обект на обстоен анализ, сякаш литературните критици се боят да навлязат по-обстойно в проблематиката му. Може би защото някак интуитивно и те са усещали, че част от тях също принадлежи на този „легион”, за който говори родолюбецът Вазов.

------------
Иван Вазов, „Сладкодумен гост на държавна трапеза”, очерк, 1891.
------------