“Случаят Джем” – мотивите за властта и границата (4)

„Случаят Джем” – мотивите за властта и границата
Четвърта част на романа

Заключителната част на романа „Случаят Джем“ също не е така нашироко разгърната, както първите две сюжетни цялости – тя е само с 20 печатни страници по-обемна от третата част. Сюжетът й е изграден от един обемен откъс от дневник на Саади и показанията на трима свидетели пред съда на историята – Никола от Никозия; Антоан де Жимел, началник на стражата на френския крал, охраняваща Джем; и сведенията на Аяс бег, свързани със събитията, случили се след смъртта на принца. Джем султан умира през февруари, 1495 година. Сякаш с изтичането на жизненото му време изтича и творческият апломб на Вера Мутафчиева да се взира във всеки детайл от обстановката и всеки трепет в душата на героя й, защото, както казва Данте Алигиери, „няма по-голяма мъка от спомена в нещастие за щастливото време“. Сякаш не Саади, а самата Вера Мутафчиева до болка е влюбена в своя Джем и съвестта и сърцето й не й позволяват да пише за агонията на любим човек, който угасва буквално пред очите й. Дните и нощите се сливат и всеки миг от болката му се превръща във вечност – неизбродима, обезсилваща, лишаваща я от думи и мисъл, една безкрайна нощ, чийто мрак упорито притегля към дъното на житейската пропаст. Мисля, че именно поради това Вера Мутафчиева решава да отстъпи правото на летописец на този последен отрязък от живота на Джем на неговия най-близък приятел – поета философ Саади. Седемте последни години от неговата екзистенциална драма – от есента на 1487 до есента на 1494 година – са представени с необичайната за класическата белетристика форма на дневник, воден от Саади.

Дневникът като жанр е разновидност на мемоарите и представя ежедневно или периодични хронологически подредени записки за събития и случки от живота на автора му. Той носи в себе си всички важни характеристики на мемоарната литература – автентичност на споделеното, документализъм, амбицията на пишещия да съхрани за бъдещите поколения чрез словото си важни особености на своето историческо време, гарантирайки чрез прякото си участие в него тяхната достоверност. И тук обаче Вера Мутафчиева нарушава обичайната традиция, защото дневникът не се води от Джем, а от Саади, чието наблюдателно око е способно да проникне дълбоко под видимите пластове на Историята и да извади на повърхността й онова, което другите са пропуснали. Този подход, заявен чрез молбата на принца във финалната сцена на третата част на романа, осъществява няколко художествени задачи – от една страна подчертава безсилието на Джем, изчерпан психически и физически, да го стори; от друга страна гарантира прецизната достоверност на всеки детайл, сцена, изживявания, взаимоотношения и последиците от тях; от трета, поради философската нагласа и трезвия разум на Саади, е гарантирана истинността в отразяването на взаимовръзките Изток – Запад, които предопределят случващото се с Джем, поставен в центъра на записките в този дневник.

Още първите му страници (октомври, 1487 година), чрез повторените словосъчетания „боя се, нашето последно пътешествие“, „боя се, нашето последно убежище“, чрез детайлите в описанието на замъка с двете кули в Бурганьоф, където настаняват Джем и Саади („ниски сводове“, „тъмнина“, „влага“, „тухлени пейки“, „зидове“, „кула“, „килийки“, „стража“), както и допълнителните асоциации, които създават контекстово звучащите като синоними „мълчание“, „прошепна“, „шепнешком“, „шепнем“, „шушне“, подготвят психологически читателя за бавната и мъчителна агония на някогашния османски принц Джем, която отдавна е замислена и осъществена чрез коварните планове на католическия Орден и Папството:

„През 1484 година бе започната голямата кула и подновена църквата в замъка Бурганьоф на разноски на духовната общност – 3 500 златни дуката – чрез брат Ги дьо Бланшфор, велик молител на Оверн, командор на Кипър и Бурганьоф, племенник на много почитания и могъщ сеньор, великия магистър на Родос, Пиер Д‘Обюсон. Ще рече още преди три години, докато сме преминавали от замък в замък под песните на трубадури, светият Орден се е загрижил да ни построи нарочен затвор; докато Матиаш или Каитбай се бореха за Джем, а самият Джем вярваше, че всеки ден го доближава до победния му поход, в Бурганьоф камък върху камък се е издигала кулата, известна като „Кула на Зизим“ – един затвор, съобразен с всички изисквания на времето си. Жестока истина!“

Чрез използваната трагическа ирония за пореден път Вера Мутафчиева рязко сваля благовидната маска на християнско милосърдие от лицето на католическа Европа. Видът на замъка така ужасява Джем, че той хуква обратно през стълбища и скатове между етажите на кулата, докато увисне през една от бойниците й над двора, за да бъде отведен след това „като болник“ през „гробовната влага на кулата“ в покоите му, които имат едно единствено прозорче на тавана, през което „се процежда мръсна светлина“. Шокът, в който изпада Джем, е толкова потресаващ, че единствено хашишът успява да го спаси от потискащата го затворническа обстановка и да го отнесе далече от това страшно място. И като на кинолента се завърта през помраченото му съзнание сънят за Карамания, за червената планинска пустиня на Ликия, за ослепително белия Родос и цветната пъстрота на савойския бряг. Последните думи от първия фрагмент в дневника на Саади свистят като богохулствен камшик: „Боже, добре че си ни дал хашиш!...“ В този неочаквано произнесен израз сякаш се сливат в едно Изтокът и Западът, Христос и Мохамед, ислямът и християнството. Защото в него Вера Мутафчиева е вложила своето прозрение за това до къде води жаждата за власт – тя не признава нито териториалните граници на държавите, нито свещените граници на религиите и морала, тя е онзи нелечим вирус, от който боледува цялото човечество от древността до днес.

Фрагментите от дневника на Саади не проследяват всекидневните случки от живота на двамата затворници. Напротив – създава се впечатление, че той е дотолкова еднообразен, тягостен и мъчителен, че Саади набира смелост да посегне към него един път в месеца, твърде често и през месец. За разлика от предходните свои показания, тук Саади отваря врата и към скритите кътчета на собствената си душа, която страда от пренебрежението, неуважението и незачитането му като личност както от хората вътре в крепостта, така и извън нея. За местните жители той е „чуждият“, „вреден“ и „празноскитащ“ човек, той е „кралски храненик“, очите им го гледат с укор, а в думите им се усеща вражда, защото е сарацин: „Аз съм друговерец, чуждо тяло, попаднало всред християнията. Нося френски кожух и тесни френски гащи, от чалмата си се отучих още в Боазлами. Дори да сменят и кожата ми, като я дерат къс по къс, все пак ще бъда чужд. Мразя ги! Мразя еснафите на Бурганьоф с всичките им герании и буркани южни подправки.“

Интересно сюжетно решение представлява донасянето на двете животни – маймуна и папагал – с които братята йоанити се опитват да разнообразят живота на двамата затворници. То позволява на Вера Мутафчиева да включи поредица от съпоставки между Джем и Саади и поведението на животните, за да изведе психологически аргументирано промените, които настъпват у тях. Като някаква жестока шега на Съдбата прозвучават страниците, посветени на съвместния живот на човека и животното. Джем научава маймуната да играе шах, а Саади – папагала да повтаря репликата „Бог е един и няма друг!“ Оказва се, че за твърде кратко време човек и животно се изравняват не само по бит, но и по начин на мислене. И ако за Саади папагалът е „едничкото същество във Франция“, което говори неговия език и „вярва“ в неговия бог, то играта на шах между Джем и маймуната поражда болезнено тревожен размисъл: „Смешно е: животното уж върши всичко, което върши господарят му, уж го повтаря напълно, а у него виждам нещо по-човешко, вероятно – стремеж към човещина.“ Печално звучи констатацията за загубата на хуманността – най-важния разграничителен белег между човека и животните, че Джем е загубил чувството си за мярка и не съблюдава нормите на приличие, сякаш е доволен, че пропада и губи качествата, които някога са правели от него блестящ мъж, идол на мислители и войска в цяла една империя. Това прави много трудно изпълнима и молбата на Джем към Саади, който трябва като летописец да съхрани за следващите поколения информацията за живота на Джем. Още повече, че честите ругатни на принца говорят за загуба на уважението му и към света, и към потомството. Въпреки че Саади разполага с по-голяма свобода от Джем, че може да излиза не само на двора, но и извън крепостта, поетът философ усеща смразяващия, непреодолим студ на хората около себе си, което започва да променя и него самия. Липсата на цел в живота и нормални човешки взаимоотношения му въздейства деструктивно, разкъсва душата му с поредица от питания, на които не може да даде отговор. На кого всъщност служи – на Джем или на враговете му? Не започва ли и той да се грижи само за битовото, за храната и случайните наслади от съществуването? Самоанализът и изводите са безпощадни: „Нашето общо дело е провалено, угаснала е и обичта ми към Джем – няма ги вече тия две човешки цели на живота ми и аз полека се вживотинявам. Като всяко животно сега искам своето животинско право на волност и наслада – само за мен. Вече съм гол духом. (...) Да, трябва да отхвърля последния смокинов лист върху голотата си – чувството за дълг към оня, който се дави.“ Житейското верую на героя на Иля Илф и Евгений Петров – Остап Бендер („Дванадесетте стола“ и „Златният телец“) – „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се“, започва да влиза в сила и във взаимоотношенията Саади – Джем. Някаква бавна, разрушителна, неумолимо пълзяща човешка деградация разяжда и двамата, те се променят и като характери, и като светоглед, и като ценностна система, и като физика дори. А извън тях светът остава същият – войната между Османската империя и Египет е в разгара си, на Корвин и Каитбай им е все едно къде ще бъде Джем – в Египет или в Маджарско, стига да е достатъчно близо до Баязид, да поддържа страха му за короната, за да не намали цената на охраняването на брат му. Започват и новите пазарлъци между Франция и Папството – сега „стоката Джем“ се предлага на Рим срещу обещанията за титли на легати, кардинали и епископи. Болезнено, като плесница върху лицето на Запада прозвучава констатация за произхода на парите за тях: „Нали сметката плаща работният народ!“ Да, парите винаги се печелят чрез експлоатиране на труда на онеправданите! Да, политиката е търговия и религията е търговия между богопомазани! А властта носи пари! Много пари!

Новините от външния свят стават все по-лоши. На всекидневните питания, които разкъсват душата на Саади – длъжен ли е да служи на един спомен, след като човекът Джем вече го няма – отговорът е винаги един и същ: длъжен е! Особено в новата усложнена обстановка на политическата карта в отношенията Запад – Изток: кралят на Франция е приел пратеник на Баязид с предупреждение, че Османската империя ще спазва договора относно Джем, само ако той не напусне страната; в същото време Папството се надява да получи Джем, защото се страхува от съюз между Франция и Турция, който да удовлетвори амбициите на Шарл VII да си върне законното наследство – Неапол – с помощта на Баязид. А Джем все повече рухва и физически, и психически, в него се е пробудило нещо животинско, нечовешко, което предизвиква отвращение у околните. Впечатляващо е новото портретно описание на някогашния принц, което Вера Мутафчиева поднася през погледа на Саади:

„Очите му – едното полупритворено – пълзят от печения бут към чашата; приемат свиреп израз, защото някакъв хрущял попада между зъбите; нетърпеливите пръсти, заедно с нетърпеливото ръмжене (колко често вече Джем дава път на такива звуци!)изхвърлят хрущяла в камината, след това шарят по залата, докато престанат да са хлъзгави, за да държат по-сигурно кокала; Джем преглъща шумно, излива пълна чаша в гърлото си и отрива уста с ръкав. После посяга – безцелно, той не знае какво търси сега, но тия ръце вече умеят само да пресягат и примъкват; те улавят кора хляб и я правят на трохи; отриват се небрежно в покривката. Джем щраква с пръсти – един от новите му нетърпими навици. Ще рече, и да иска, не може повече. Той стои още малко така, оглеждайки сякаш със съжаление трапезата – свършил е своята единствена работа. Отмества се ведно със стола – нетърпимо тътрене и пъшкане на преял лентяй; вперва едно отворено и едно примижало око в огъня – какво ли мисли сага Джем?”

Подсилената употреба на анималистични елементи в рисунъка не просто го приравнява с животно, но и го принизява някъде под него, защото животното трябва само да завоюва храната и плячката си, понякога с риск за себе си, докато Джем получава без никакво усилие всичко наготово. А това още повече обезсмисля съществуването му. И все пак, някъде в дълбините на мозъка му са останали живи клетки, които реагират, преценяват, правят изводи: Рим, нека да ги преместят в Рим, ако щат и „на майната си“, защото Баязид „рано или късно ще им натрие мутрата. За слава на Завоевателя“. Подозрително става вниманието на тъмничарите от Ордена и лично на брат Бланшфор към Саади, които непрекъснато декларират необходимостта от помощта на Саади и недвусмислено му намекват за евентуална смърт на Джем: „Бъдете готов за всичко, Саади!“ Всъщност философът поет отдавна е готов за този финал, той добре разбира, че затворничеството им „е само стъпка преди смъртта“, дори очаква някоя нощ тъмничарите да ги убият без угризение на съвестта си, защото и на тях те отдавна са им омръзнали. Като поредна трагическа ирония прозвучават размислите му в подобни вечери, в които си мисли, че вече е време да напише и своето завещание:

„Аз, Саади от Исфахан, завещавам (кому? – там е мъчнотията) възможността да съм станел първият поет на Изтока; или – корсар, който пет десетилетия е обикалял морята и накрая се е прибрал с два товара злато на Кипър, където има горещи гъркини и гъсто вино; или – алайбег на Йени Шехир, където е завършил живота си в битката за Виена, например, а душата му ще отлети без спънки в рая; или (нека вземем и най-простото!), уста-бакърджия от Едрине, дочакал смъртта си в своя град и дом, под плача на три съпруги, осем снажни сина и още толкова красиви като луната дъщери.
И така, завещавам на човечеството (нали щото е гражданин на света) своите безвъзвратно проиграни възможности. Амин!”

И отново Вера Мутафчиева въвежда мотива за границата, но този път в обърнатия му модел – след седем години затворничество Джем и Саади напускат Франция през пристанището, където са я зърнали за първи път, убедени, че от този момент започва истинският им живот, който ще остави значима следа в историята на Изтока и Запада. Напускането на Бургиньоф обаче прилича повече на бягство, отколкото на някогашното очакване на „тържества и исторически важни посещения“. Кралският съвет е издал заповед за заминаването им, но само седмица след това я отменя. Второто известие умишлено не достига до началника на рицарите. Преместването на Джем и Саади, което става чрез подозрителното обединяване на усилията на корсари и папски хора („сякаш са братя“!), отново връща съзнанието на читателя към автопредговора, с който започва романът на Вера Мутафчиева и твърдението й, че извън историческата и географска фаталност на Балканите е стояла човешката воля, че „в отвличането им са взели участие редица небезизвестни лица, като започнеш с двама лионски банкери, преминеш през дук де Бурбон и свършиш със Съвета, към който Рим се е показал щедър до разорение“. В резултат на новата сделка между Папството и Франция най-после (на 28. 03. 1489 г.), от дълбоко закопана собственост на католическия Орден Свети Йоан или на френския крал, Джем и Саади се появяват в центъра на Ватикана, в „сърцето на Запада, в покоите, предназначени за крале“. Едва сега започва онова, което е трябвало да стане преди седем години – дните им са белязани от трескав политически кипеж „в големия котел на решаващи разговори, височайши срещи“, на писма от европейски дворове, „които предлагат съдействия, обещават в замяна...“, а Инокентий VIII „се трепе върху подготовката на големия поход“, който Джем ще оглави, за да сбъдне мечтите на папата и на целия западен свят да покорят най-после Изтока. Едва сега Саади усеща блясъка, богатството и силата на Запада, неочакваното великолепие на Рим зашеметява, пред него бледнеят дори Константинопол, Никея, Бруса, Измир. И Саади, и читателят се питат: за какво са били необходими тези изгубени в изпитания и мъки седем години, които променят до неузнаваемост младия османски принц, угасяват пламъка в очите му, превръщат го в човешка развалина, в интелектуален и психически инвалид? Достатъчна е една единствена среща с десетината души правоверни, които стоят смутени и обидени сред високомерната римска аристокрация, за да се осъзнае истината: блясъкът на Ватикана е само външен, привиден, той отдавна е изгнил отвътре, защото жаждата за власт и богатства е унищожила стремежа към християнска праведност, към светлината на безкористната вяра. Старото лице на Запада – корупцията, алчността, пресметливото лицемерие – зловещо си пробиват път в разказа на пратеника на Каитбай султан, който изповяда пред Саади душата си:

„Разбит от обида и тревога, той ми изливаше своите тримесечни мъки – напразните си постъпки пред Светия престол да получи Джем срещу богатство, което би разорило Халифата, но може би щеше да го опази от турската заплаха. Три месеца бе прекарал в Рим този нещастник и три месеца разни кардинали са го залъгвали с полуобещания и държавнически премъдрости. Сега беше в края на силите си. „Трябва да получа Джем султан! – говореше ми трескаво из целия ни път до Ватикана (затова и не забелязах кога сме го изминали, всичко се въртеше пред очите ми). – Баязидовите кораби са в Средиземно море, застрашен е Родос, италианският бряг. Папата навярно прехвърля Джем тук, за да запази чрез него Италия, само Италия – Баязид ще внимава с италианците, щом знае, че брат му е в Рим. А ние? А Корвин? Как Западът не разбира, че не става дума да бъде ограден от завоевание един друг къс земя! Необходимо е настъпление срещу османците, война на смърт! Един поход на Джем би разложил Мехмедовата империя изотвътре – иначе всичко е загубено!“

Западът и Ватикана много добре разбират, но искат чрез османските поробители да решат своята „война“ срещу източното православие. Затова и Вера Мутафчиева, още в автопредговора си, открито заявява: „Никога повече – отколкото по времето на случая Джем – не е било така леко постижимо освобождението на току-що заробените Балкани. Някои считат – от лоша сметка. Не е вярно, сметката беше добра.“ Масираното повтаряне на думата „завеса“ в съчетание с „игра“ и „представление“ („всичко туй е представление“, „играта си има правила“, „излязъл от играта“ и т.н.) превръща представата за случващото се в пародия на истинската политика, а „случаят Джем“ – в „комедията, наречена Джем“. Уморен, изтощен до крайност от вменената му роля на посредник между всекидневните искания на Ватикана и безразличието на спящия и хъркащ от хашиша и тлъстините си Джем, поетът философ достига до едно колкото предполагаемо, толкова и вярно, може би интуитивно взето решение на османския принц по този начин да отмъсти на меркантилния Запад и на света: „Колко си прав, Джем! Сам не подозираш, че вършиш едничкото, което заслужава светът: да му плюеш!“

На 19 април 1489 година, 23 дена след пристигането във Ватикана, най-после става срещата на Джем и Саади с Инокентий VIII. Оказва се, че Светият отец всъщност няма нищо общо с понятието святост, защото „прилича и на Д‘Обюсон, и на Бланшфор, и на цялата пасмина калугери с любовница, деца и внуци“. И той, като братята от Ордена, крои бутафорни планове за уреждане „на всички раздори между християнските владетели“, свиква Конгрес, който да вземе решение за организиране на нов, различен от досегашните кръстоносни походи, „суперпоход“, начело на който ще стои един източен принц – Джем султан, защото вижда изгодата от една такава сделка. За пореден път Вера Мутафчиева подчертава късогледството на Ватикана по отношение на истината за междудържавните отношения и интереси на западноевропейските държави:

„Слушах обясненията на Инокентий VIII, мъж – както съм чувал – опитен и мъдър. Ами че защо имам Джем за безумец? Та папското бълнуване не отстъпва на Джемовото! Договори, конгрес, суперпоход. Само от малкото мое заливче към морето на политиката (от стаичката ми във Ватикана) и само за месец време аз узнах предостатъчно за въпросното единомислие на християнска Европа. Около мен, Саади, слуга на един жив труп, гъмжи от доносници и тайни вестители на десет държави; мен ми предложиха през един месец осем пъти подкуп, за да издам, донеса, внуша, повлияя; мен ме тършуват – неизвестно кога, уж не напускам Джемовите покои – поне десет чифта ръце, отгатвам го по различния вид безпорядък, който оставят след себе си. Настръхнало и коварно, безочливо-измамно единомислие на християнска Европа!”

Въпреки акцента върху „овеществяването“ на Джем чрез повтореното словосъчетание „онова нещо, което беше останало от Джем“, Вера Мутафчиева до края на дневника на Саади подчертава, че в мозъка му все още има живи клетки, които не само следят, възприемат и оценяват случващото се около него, но и събуждат личното му достойнство, карат го да се държи дръзко. Макар и превърнат в човешка дрипа, той съумява да вбеси Инокентий с малко думи („Аз не ще участвам в кръстоносен поход, Ваше светейшество! (...) Защото не ща да се бия на страната на неверници против правоверни!“), да свали от лицето му маската на благовъзпитаност и благоприличие, кара го да покаже истинското си лице на „прясно разорен банкер“, да доведе „господаря на християнската съвест като цяло до най-обикновено, просташко изстъпление“. Дори Саади е изненадан от „тази кукла с гръмко име“, която изведнъж се оказва човек, шокиран е, че в това разплуто от хашиша и безделието тяло все още живее частица от истинския Джем, че той – хъркащия, ругаещ, отпуснат лентяй – само с две изречения е защитил забравеното си достойнство: „Джем отмъсти за себе си и мен, за затворниците на Родос, за нашите жертви.“ Дръзката категоричност на някогашния османски принц предизвиква садистични изстъпления спрямо всички пратеници на Баязид до папата, срива представите за християнското милосърдие на католицизма, чиито представители в жаждата си за власт и богатства сякаш са се върнали хилядолетия назад в човешката цивилизация, в епохата на варварството: „Вчера изкарали от затвора първия (пратеник на Баязид – б.а.), натоварили го на каруца и го развели гол из римските улици, докато палачът си порязвал парчета от месото му. На Капитолия свалили от каруцата окастреното тяло, подложили го на допълнителна обработка с менгемета, нажежени клещи и прочие, след което го пронизали от девет места, разрязали и закачили четирите му части на четири градски врати.“ Папата е чужд на всякакво разбиране за майчинско безпокойство, тревога и страх на една майка за съдбата на детето й. Въпреки предложените от Египет двадесет хиляди дуката, за да разреши Инокентий среща на Джем с майка му, не само че предложението не се приема от страх да не осуети бъдещето на безумните му планове, но и веднага е свикан Конгрес във Ватикана, който окончателно да приеме решение за провеждането на кръстоносния поход. Чрез вложената информация в коментара на Саади, Вера Мутафчиева акцентува комерсиалната цел на този поход, който няма нищо общо с благородната идея на европейските представители да помогнат на балканските държави и православното източно християнство в борбата му срещу друговерците:

„Ако трябва да обобщя техните становища, ще кажа: всеки крал е готов да подпомогне похода, ако срещу тая помощ му бъде отстъпен Джем. Владетелите са наясно, че Джем е коз с небивала сила, че Джем е непресъхващ източник на злато. Искат го кралят на Франция, немският император, Корвин, неаполитанският крал, Венеция – това са тежките охотници за Джем. Дребосъкът само се натиска, няма изгледи. Кой ли от големите ще отмъкне Джем? Защото те предлагат и равностойности, на които историята ще се чуди. Така Шарл VIII обещава да се откаже от притежанията си върху своето наследство в Италия – Неаполитанското кралство; Венеция – боен съюз с Папството; Неапол – мир с Папството, срещу което воюва вече двайсет години. И така нататък. Ако Инокентий би могъл да раздели Джем на десетина части и ги раздаде нагоре – надолу, ще осигури пълно надмощие на Рим. Във всеки случай играта продължава.”

Планът за война срещу Турция включва участие на три големи армии – войските на германските държави, Мадрид и доброволци от Югоизточна Европа; френската армия и армията на Италия. Иронията на Вера Мутафчиева постепенно преминава в сатира. Дребнавите кръчмарски спорове се водят около званието генералисимус на похода, но не и по най-важния въпрос: „...кому ще принадлежат освободените чрез общи усилия земи? Нали този небивал поход цели освобождението на определени земи от турска власт, кой ще ги владее след туй освобождение? Неизвестно.“ Само дни след Конгреса, едва на 47 години, внезапно умира крал Матиаш Корвин, чиято смърт се оказва „навременна“ за немския император, който научил, че „Инокентий е по-склонен да отстъпи Джем на крал Матиаш, нежели нему.“ Имплицитно вписаната идея за вероятно отровителство за пореден път подчертава становището на Вера Мутафчиева, че „в историята няма съчувствие“, че всеки си прави „добра сметка“ и никой не мисли за „Европейския изток, изоставяйки го, дори подлагайки го на многовековни мъки – (автопредговор към романа)“. Макар и почти агонизиращ в своето увредено, разсипано от хашиша тяло, лицемерна Ватикана поддържа живота на Джем, „за да има какво да работят онези двадесет държавници, които от заран до вечер заседават, наддават, заплашват и обещават.“ Пошлото, нагло и алчно безочие на Папството е представено чрез участието на посланик на Баязид в Конгреса, който от името на Османската империя предлага да „остави на мира“ обединеното християнство при условие, че „Джем остане до края на своите дни във Ватикана“. Предложението му обезсмисля организирането на кръстоносния поход, но „играта“, „представлението“, „пехливанското зрелище“ пред света продължава дори след подписването на тайния договор между папата и пратеника на Баязид за ненападение срещу Италия. Само Италия! Самият Инокентий продължава като изкусен актьор убедително да демонстрира възмущение, тръшка се и призовава всички светии, заявявайки, че ще продължи подготовката на похода, защото много добре знае, че има мълчаливото съгласие на другите европейски владетели, тъй като „тайната“ му среща се наблюдава от десетки невидими очи и на нея със сигурност са присъствали „и Венеция, и Франция, и поне Неапол“.

Убеден не само в собственото си, но и в безсилието на Джем да влияе върху хода на политическите процеси, Саади взема кардинално решение за своето бъдеще – трябва да направи възможното, за да избяга от Рим. Джем вече дори не забелязва присъствието му, не проговаря с месеци, оставил се е като предмет в ръцете му, за да се грижи за биологичните му нужди. Зачестяват внезапните му гневни изблици, но крещи и блъска не Саади, не стражите, а вратата, тежкото кресло или сандъка. А навън Рим празнува сключения мир с Неапол и укрепването на договора с брак между незаконната дъщеря на папата и незаконния син на Фернан. Иронията отново преминава в сарказъм и плющи като камшик в последните фрази от записките на Саади на 28 януари 1492 година: „Много блестящо отпразнува Рим сватбата на две копелета. Докога ли ще разсъждавам върху тия непонятни за ума ми нрави? Боже, кога ще се върна у дома?“ Бутафорно и жалко изглежда и честването на първата победа на християните над мюсюлманите – превземането на Гренада и Санта Фе от Фердинанд и Изабела Кастилска. Шествието с наети и преоблечени сиромаси – половината като испанци, а другата половина боядисани като маври, дори и предрешени карагьози като Фердинанд и Изабела – отново събужда последните живи клетки в ума на Джем, който яростно нарежда: „Баязид ще им го върне. Саади, туй искам да ти кажа. Моят брат, по-големият ми брат! Баязид ще ги натика всички в кучи гъз! Първо ще бие Инокентий, после – Корвин и Каитбай, накрая ще ги смели вси-чки-те! Ще научат те как се водят завързани правоверни – има да видят! Моят брат Баязид...“ Няма и следа от оня Джем, който някога е искал да дели Османската империя с брат си и е влизал в смъртоносни сражения с него. Тук говори османецът-ислямист, чието достойнство е обругано. Няма и следа от изпълнения с надежди Джем, доверил се и положил съдбата и бъдещето си в ръцете на католическия Орден, на папата и на християнска Европа. Но няма следа и от финеса, достолепието и езиковата култура на някогашния османски принц. Сегашният му вид предизвиква единствено погнуса в душата на най-добрия му приятел и служител, пожертвал собственото си бъдеще, за да му служи. И въпреки това Саади осъзнава, че всевишният е запазил нещо живо и истинско у Джем – с някаква дълбоко заложена интуиция синът на Мехмед Завоевателя пръв се досеща, че неговият по-голям брат скоро ще премине в настъпление, умело използвайки успокоението на християнските владетели спрямо реакциите на Турция. Даже и Саади се усеща някак си зареден от неочакваната надежда на Джем. В записките си от 4 март 1492 година той, Саади, започва ентусиазирано и гордо да говори от името на всички османци, на цялата Османска империя:

„Е, да. Бяха решили, че ние сме ония, боядисаните римски гладници, които биеш с камъни срещу пара на ден. Не, уважаеми! Не бихме стигнали до сред Европа, ако освен сила нямахме и ум, ако не бяхме воювали срещу много късоглед враг. Какво си мислехте вие, че някакъв единствен човек (дори Джем да беше останал това под вашите нарочни грижи да го превърнете в добитък) ще сплашва цял век нашата сила, така ли? Туй, че Баязид – ограниченият, плашлив, дребничко подъл Баязид – предполагаше у вас здрав разум, само на това дължите едно десетилетие мир. Както всеки дребничък подлец, Баязид работи на сигурно; тая сигурност той доби тъкмо след конгреса – там пролича и единомислието, и единодействието ви. Вашият светейши конгрес развърза Баязидовите ръце.
От няколко седмици голяма османска флота надува платна из Адриатика; Венеция трепери от ужас, застрашен е Дубровник. Лично Баязид е потеглил с войските си към Маджарско, навлиза в Хърватско. Това са вече владения на Хабсбургите. Ножът опира до кокала, любезни наши хазаи – нека ви видим! Нали пазарлъкът около Джем и Баязидовото злато бе за вас по-важен от робията на половин Европа (защото вие си богатеете върху другата половина) – оправяйте се сега! Разберете върху свой гръб страданията на гърци, българи, сърби, бошнаци, маджари – нали смятахте, че тежат по-малко от четиридесет и пет хиляди дуката годишно?”

Словото на Вера Мутафчиева придобива публицистична острота, ранява с истините си, жигосва гузните съвести, аргументирано доказва, че „Източният въпрос“ наистина е зависел от волята „на редица хора“, които са си направили „добра сметка“. Сметката им обаче излиза крива. Накъсаните кратки записки от 10 март 1492 година до 24 декември 1494 година акцентуват както фалша и лицемерната пресметливост на Ватикана, така и откритата тържествуваща подигравка на Баязид над Рим, папата и цяла християнска Европа. Баязид разколебава дори вярата на обикновените хора в триединния християнски Бог чрез предложените свещени реликви, свързани с раждането и смъртта на Христос. Езикът на Вера Мутафчиева рязко и настъпателно променя своите характеристики – иронията преминава в сатира, сатирата – в сарказъм, сарказмът – в бутафорна гротеска: „Аферим – или както тук се казва, браво! – на Баязид. Днес научаваме, че в израз на дълбокото си разположение към Светия отец, той му изпраща ценни дарове: копието, с което е бил пронизан Христос на кръста, и завивката, под която е родила Мария.“

„Според извършената проверка въпросното копие се съхранявало в катедралата на Нюрнберг вече два века. Кое от двете е истинското? Как да приеме папата възможна подправка?“

„Днес сме известени, че въпросното копие се пазело и в Париж. Вече три, това е щастливо число. Щастливо за Баязид. (...) Ето един случай, в който числото три не би донесло щастие на Инокентий.“

Съвестта и вярата на главата на католическата църква са поставени на изпитание. Първият кораб навлиза в Тибър, носейки скъпоценното копие, по което, казват, още личала кръвта Христова. Начело на организирано шествие Инокентий VIII със собствените си ръце поема християнската светиня, макар че знае, че това не е копието, което... Неслучайно след връщането си от тържествата папата припада, няколко месеца „бере душа“ и умира, а на негово място е избран Александър VI – Родриго Борджия. Търговците обаче отдавна са завладели храма на християнството! Начинът, по който е характеризиран новият папа (половината му деца имали неизвестна майка, а другите – „някаква полуприлична дама“; пилеел по тях безумни богатства; бил замесен във всички долни сделки на времето си в Италия; „бил преговарял със самия Дявол“) саркастично води и читателя до извода, че „Борджия ще разреши докрай случая Джем“. Играта между новия папа, френския крал и Баязид продължава по същия изпитан начин, както до сега. С единствената разлика, че става все по-ожесточена, в резултат на което един по един „си отиват участниците“ в случая Джем – Корвин, Шарл Савойски, Инокентий VIII, Феран Неаполски, Лоренцо Медичи. След тринайсетгодишно изгнаничество западните държави продължават да се пазарят за стоката Джем, за чието пленничество Баязид заплаща половината от годишния бюджет на Османската империя, а Саади и Джем са принудени да живеят оскъдно с три дуката на ден, които делят за стражите, за храната и облеклото си.

Изгубената вяра, че нещо може да се промени, както и страхът от близката смърт на Джем, на която Саади не желае да става свидетел, го карат да снеме и „последното смокиново листо“ от духовната си голота, за да тръгне „сам и свободен под звездите“. Бягството от Рим, „този град без закон“, е представено в последната част от дневника на поета философ Саади. При царуващото безвластие осъществяването му не е трудно. Много по-трудно е връщането към нормалния живот, в който Саади отново да стане творец и изпълнител на своите песни. Успял с последните си 15 дуката да се качи на един левантински кораб без обозначителни знаци, пръстите му за първи път след тринадесет години докосват струните на саза, а душата му ражда необикновени, болезнени молитви: „Думи мои! Моя песен, мисли, радост и тъга! Върнете се, за да се върна с вас при хората! (...) Няма ли да ме чуете! Хора, братя! Пуснете ме при себе си! Искам да се върна!“ И с несигурен и треперещ глас запява:

Дори да ме прониже остър меч,
аз пак не ще изпусна нейните поли.
Убежище аз нямам и ако ме прогони,
ще търся пак приют при нейното презрение...

Във финала на дневника на Саади Вера Мутафчиева отново въвежда мотивите за границата и за отечеството. В мрака на нощта, когато всички моряци спят, Саади се взира в тъмното, очаквайки чудото да зърне бреговете на отечеството си – там, на изток, от където изгрява слънцето и където ще намери своя дом. Под напора на новите чувства, нахлули в изстрадалата му душа, се ражда и мечтата на Саади – за една нова песен: „Една песен за родината и изгнанието, нея искам да напиша – аз, който считах, че нямам родина и мой дом е светът; който мислех, че изгнанието е просто пътуване, промяна в пространството. С цената на тринайсет години аз заплатих едно познание; него искам да оставя на хората. Искам да им разкажа – да ги предупредя. Не само голям е светът – ще пея аз, – светът е и враждебен. Скрийте се от него в една родина, в един град, в един дом; отградете си един малък къс от големия свят, за да го усвоите и сгреете...“ Всъщност в мечтата-изповед на Саади Вера Мутафчиева влага собствената си непреодоляна болка по загубата на изчезналия някъде из Европа брат, по самоубилата се нейна дъщеря, по ненамерения от самата нея пристан в Живота.

Понятието „граница“ оформя своето съдържание още в най-дълбоката древност. В митологията на римляните то дори има свой бог – Терминус (Terminus – граница, граничен камък), който римляните честват всяка година на 23 февруари, като украсяват граничните камъни с цветя, а на самия бог е издигната статуя в Капитолия. Явно е, че от дълбоката древност на човешката цивилизация понятието „граница“ придобива символното съдържание на нещо, което разделя. Вероятно със създаването на първите граници като териториално деление възникват и понятията „свое“ и „чуждо“. Чуждо е онова, което е отвъд границата, а свое това, което е отсам границата. В хода на историческото развитие на човечеството понятието „граница“ и производните му – „свое“ и „чуждо“ – придобиват нови не само географски (свързани с разделянето на земите между племена, народи и държави), но и психологически значения – своя и чужда култура, своя и чужда религия, свой и чужд бит, свой и чужд светоглед. Това разделение имплицитно вписва психологически очаквания за сблъсък между „своето“ и „чуждото“, поради което Лазар Копринаров говори за „драма“ в техните взаимоотношения (Лазар Копринаров, „Драмата на подвижните граници“), а според Анна Кръстева „Чужденецът често остава маргинал, културен хибрид на границата на два свята, не знаейки на кой принадлежи“ (Анна Кръстева, „Чужденецът – гражданин на глобалния свят?“). Финалът на дневника на Саади обаче по-скоро убеждава читателя в истината на Ръдиард Киплинг: „О, Изтокът е Изток, а Западът Запад и никога те няма да се срещнат...“ Поетът философ Саади и някогашният османски принц и поет Джем, които преди тринадесет години са се изживявали като граждани на света, след поредица от болезнени изживявания, достигат сами до тази истина, но вече е твърде късно. Прекрачилият „границата“ навън от „свой“ се превръща в „чужд“, а в новото пространство също остава „чужд“, защото е дошъл от отвъд границата, от неговото си „свое“.

Съдържанието на показанията на последните трима свидетели пред Съда на Историята подчертават именно тази истина. Никола от Никозия, представящ случилото се през януари, 1495 година, твърди, че през „последните години от живота си Джем султан упорито отказвал съглашение с християнските сили и на няколко пъти изразявал радостта си от победите на Баязид“. А Саади, който с неимоверни усилия на воля, дух и плът се стреми да се върне обратно в „своето“, намира смъртта си на границата с него, и то от „свой“, от човек на Изтока. Същата участ сполетява и Джем. Позволил си да прекрачи границата на „своето“ в посока към „чуждото“, той си остава „чужд“ и в двете пространства. Дори родовата кръв не позволява преодоляването на тази граница. Защото бавно действащата отрова му е дадена по заповед на папа Александър VI, но по настояване на брат му Баязид, който в писмото си до Светия отец дори предлага пари, за да бъде извършено коварното дело:

„Една последна възможност предлагаше Баязид хан на Александър Борджия, предлагаше му да припечели някоя жълтица, за да не остане и без нея: „Тъй като брат му следва рано или късно да умре, тъй като неговият живот между неверниците е за него адско страдание, то Ваше светейшество може да го отърве от тия многолетни мъки и му позволи да премине в един по-добър, по-справедлив свят. Ако Ваше светейшество прояви тази милост към моя злочест брат, предавайки трупа му в кое да е пристанище под османска власт, носителите ще получат в брой триста хиляди дуката и височайшата ми благодарност.“ (показания на Антоан де Жизел, началник стража на френския крал при Джем султан, ноември 1494 – февруари, 1495 г.)”

Враждата между „свои“ и „чужди“ е толкова дълбока и непреодолима, че трупът на Джем чака да бъде върнат в родината му цели четири години. Последните думи от показанията на Аяс бег, представящи пренасянето на трупа на Джем в Османската империя и погребението му в Бруса – последни и за сюжета на романа - акцентуват едно ново, парадоксално отношение между своето и чуждото - оказва се, че трупът на Джем е ничий: „Приживе Джем бе навсякъде чужденец: сърбин или неверник – у нас; сарацин или мавър – у християните. Кой знае защо в смъртта си Джем принадлежи на всички. Навярно защото не ще измислиш нищо по-общочовешко от страданието.“ Със страданията и смъртта си обаче Джем допринася и за нещо неочаквано – примирява „своето“ и „чуждото“. Макар и отново под знака на меркантилната жажда за власт и взаимната изгода – между Турция и Европа е сключен първият истински съюз.

А Балканите? Те отново остават под знака на Остап-Бендеровата максима: „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се.“ И това „дело“, без нито сянка от съчувствие или гузна съвест от страна на Западна Европа, трае няколко века.

------------
Край
------------