В хода на 13-вековното си съществуване на Балканския полуостров, българската народопсихология демонстрира една особена своя характеристика, може би донесена от далечната прародина – силно изразеното чувство за държавност, включващо в себе си фактори с различни измерения – политика, етнокултура, консервативен морал...
Мъжът отвори урната и започна да изсипва праха – първо по малко, после повече. Урната олекваше. Ръцете му трепереха. Наблюдавах го и макар че той виждаше праха, не виждаше мен, прашинката...
То приближаваше... Все по-близо... Виждаше очите му под спуснатата над челото качулка – две цепки в черното пространство. Присвити, празни и злобни. Лицето му – бледо и безизразно в сравнение с очите. Тези очи я преследваха навсякъде. Идваха все по-често и все по-близо. Идваха след далечен звук на счупено стъкло. Този звук също всеки път ставаше по-ясен и по-силен. Миришеше на нещо... На нещо, от което й се повдигаше... На спирт.
Сега съм на родна земя. Като щур карам от Калотина за София. В софийското ми жилище хвърлям част от багажа си, обаждам се тук-там на колеги и приятели, оставям жената и щерката на софийската й баба и хуквам надолу, на юг, към село, към дома...
