Царското семейство на страниците на вестник “Весела дружина”

Царското семейство на страниците на вестник „Весела дружина“

В периода 1933 – 1947 година в България излиза „Весела дружина“ – седмичен вестник за деца и юноши. Редактори са Асен Разцветников, Емил Коралов и Ценко Цветанов. В него сътрудничат много известни и забравени днес поети, писатели и художници. Тематично вестникът е съобразен с възрастта на читателите. Публикуват се разкази и стихотворения, приказки и легенди, романи, поучителни басни от наши и чужди автори. Последната страница пък винаги е заета с картинки, игрословици, скрити картинки, списъци с наградени деца, които са отговорили правилно на поставените загадки. Озаглавена е „Игри и забави“. Почти във всеки брой има текстове, посветени на нашите герои от революционните борби за национално освобождение – Паисий Хилендарски, Васил Левски, Христо Ботев, Панайот Волов и др. Много от публикациите са насочени към патриотичното възпитание на децата.

Тема, която вълнува и деца, и възрастни по това време е темата за царското семейство и най-вече Цар Борис Трети и наследника му Симеон Втори. В един определен период във вестник „Весела дружина“ се появяват актуални публикации за българския Цар и царските деца. В тези публикации нашият Цар Борис Трети е представен като силен, мъдър и обичан от народа си владетел. В тях се разказва за неговата грижовност към народа, за усилията му да запази мира и стабилността в България по време на трудните години на Втората световна война. Тези материали го описват като добър цар, който винаги се грижи за доброто и бъдещето на децата.

В публикациите царица Йоана е представена като нежна и мила майка, обичаща своята фамилия и народа. Подчертава се нейната грижа за децата и нейното търпение, както и участието й в благотворителни и социални дейности.

Повече материали са посветени на малкия княз Симеон. В тях се разказва за неговите игри, интереси и мечти. Представен е като мил и смел малък човек, който един ден ще стане добър цар като своя баща. Подчертава се важността на образованието и добротата, които трябва да притежава един бъдещ владетел.

1941 – 1942 година

Първата публикация, която открих, е в бр. 3 на стр. 1 от годишника на вестника за учебната 1941 – 1942 година. Материалът е озаглавен „Престолонаследникът Симеон Княз Търновски“ и е от поетесата Елисавета Багряна. От нея научаваме, че на 16 юни 1937 година сутринта над София се разнесли 101 топовни гърмежа, които възвестили, че българският народ се е сдобил с горещоочаквания престолонаследник. Радостта на народа се превърнала в истинско ликуване. Търговците затворили магазините си, учрежденията преустановили работа, разпуснали учениците. Народът се сипнал по улиците към двореца. Мало и голямо тичало натам. Всеки искал да поздрави Царя и Царското семейство.

Когато Царят се показал на дворцовия балкон, гръмогласно „ура!“ разтърсило въздуха. Шест дни народът минавал през градините на двореца, а Царят приемал сърдечните поздрави и благодарял на народа. Престолонаследникът бил кръстен с вода, донесена от свещената река Йордан. Било му дадено името Симеон, Княз Търновски.

Накрая Ел. Багряна пише: „Българският народ вярва горещо, че историята на България ще се повтори. Както през царуването на нашите древни царе, баща и син, Борис и Симеон, българското царство достигна своя златен век, така и през царуването на днешния мъдър цар Борис Трети и неговия син, бъдещ наш цар Симеон, България ще достигне своя нов златен век.“

Следващата публикация за царското семейство е в бр.8 стр.3 от същата 1941 – 1942 година. Неин автор е Асен Разцветников и е озаглавена „Гости“ (По случай именния ден на Н.В. Царицата). Разказва се за втория ден на Коледа в сиропиталище „Родина“. Две сирачета Милка и Русанка си говорят, че само при тях не идват гости, защото си нямат никого. Но късно след обед при тях идва Н.В. Царица Йоанна с малката княгиня Мария Луиза. Те раздали на децата сладкиши, бонбони, шоколад и играчки. Милка получила книга, а Русанка – кукла. Милка казва: „Ха, видиш ли? И на нас дойдоха гости, и за нас имало кой да си спомни, Русанке!“ И децата продължили да разговарят с Царицата и малката Княгиня.

И от двете публикации се вижда голямата любов на българите към Царското семейство и надеждата, която възлагат на него.

1942 – 1943 година

В брой 18 на страница 3 от вестника за учебната 1942 – 1943 г. откриваме кратко съобщение, озаглавено „Първият високопланински параклис“. В него се казва, че членовете на софийския клон на Юношеския туристически съюз са построили на Витоша на 1730м височина параклис в памет на загиналите за Отечеството туристи. Били изразходвани 250 000 лева. Негово Величество Царят пръв дал щедрата си материална подкрепа. Освещаването се е извършило на 1 ноември т.г. в Деня на Народните Будители и параклисът носи името на Свети Иван Рилски.

В брой 22 на същия годишник е публикацията на Ненчо Илиев „Животът на царските деца“. Тук навлизаме в домашните подробности на семейството. Царят е задомен от 12 години и има прекрасни дъщеря и син. Разказва се, че след раждането на Княгиня Мария Луиза в София пристигнала майката на царицата – италианската кралица Елена. Тя присъствала на Богоявленския молебен и на парада на войската на площад Александър. Първородната българска княгиня била кръстена и миропомазана от Българската православна църква. Кръстник на първата българска княгиня на Третото българско царство е председателят на Народното събрание Александър Малинов. Кръщаването на княгинята по обредите на Православната църква още повече съдейства за единението между цар, народ, църква и войска. Но с раждането на многоочаквания Престолонаследник на 16 юни 1937 година и възвестяването му със 101 топовни гърмежа народната радост минава всякакви граници.

По-нататък се казва, че в жилите на Престолонаследника Симеон, Княз Търновски тече благородната кръв на най-знаменитите династии заедно с чисто славянската кръв на един храбър народ.

Бурните народни манифестации след раждането на княза остават паметни, особено в столицата. Народът от всички класи и възрасти се понася към двореца. Софийският кмет произнася тържествена реч, на която Царят развълнувано отговаря така: „Драги мои съграждани! От сърце и душа благодаря както от името на жена ми, така и от мое име, за вашите тъй мили чувства, които ме дълбоко трогват и искрено вълнуват. ... Молителствувам Всевишния да даде крепко здраве на моя син, за да може един ден с преданост, вярност и любов да служи на българския народ в дни на мир и благоденствие и в дни, когато България сигурно и спокойно ще крачи към своя всестранен щастлив възход! Да живее България!“.

Шест дни народът от околните села се трупал около двореца и безкрайни групи с музики, хора и танци минавали през дворцовата градина и възторжено поздравявали Царя и Царското семейство. Най-много се чувала песента

„Край Босфора шум се вдига,
Лъщят сабли, щитове.
Ето, Симеон пристига,
Воеводи си зове...“

Народът поднася своите подаръци. Селяните с пленителна непринуденост поднасят агънца, козленца, теленца, погачи, детски играчки и какво ли не още. Миньорите от Перник подарили красив кон. Царят получил хиляди поздравителни телеграми от най-видни европейски държавници. От всичко се вижда, че българинът е предан и привързан към своята династия, в която съзира постигнат своя блян: да се върне към славните героични времена на българските древни царе. Династията е върховен символ за българския народ, а брилянтът на този символ ярко заблестява чрез особата на новородения Престолонаследник Симеон, Княз Търновски.

Раждането на Престолонаследника било ознаменувано с пускането на свобода четири хиляди затворници, с опрощаване на стари данъци и глоби, с повишаване с по една единица бележките на успеха и поведението на учениците в България. Царят отпуснал за благотворителни цели и за народни трапези над един милион лева.

В чест на Престолонаследника чиновете на войската купили и подарили на родната авиация самолет и го нарекли „Симеон, Княз Търновски“. Износителите на тютюн също събрали пет милиона лева за купуване на самолет.

На 21 юни радио София устройва тържествена вечер за Престолонаследника. Пред микрофона говорили първият министър Георги Кьосеиванов, министърът на войната генерал Христо Луков и наместник-председателят на Светия Синод.

В брой 23 на страница 1 и 3 на вестника за 1942 – 1943 година четем продължението на разказа за живота на царските деца, озаглавено „Кръщението на Престолонаследника и зачисляването му във войската“. Създадена е Прокламация, части от която ще цитираме: „Водим от нашето бащинско желание да посветим нашия възлюблен син и Престолонаследник Негово Царско Височество Симеон, Княз Търновски, още от зората на неговия живот в служба на Родината и да му създадем условия да расте и укрепва в нашето съзнание, че като български войник и гражданин нему принадлежи свещената длъжност да защитава Отечеството, да брани неговата свобода и да се жертва за неговата независимост: ...зачисляваме Нашия възлюблен син и Престолонаследник Негово Царско Височество Симеон, Княз Търновски в списъка на 6-и пехотен Търновски на Негово Величество Цар Фердинанд Първи полк с чин подпоручик, като същевременно го назначаваме за шеф на 19 пехотен Шуменски полк, шеф на Първи армейски артилерийски полк и шеф на 3-и конен полк.

Като предаваме в редовете на нашата храбра войска Нашия възлюблен син и Престолонаследник, ние желаем тя да го приеме в средите си със същите чувства на вярност и преданост, с каквито сме привикнали да се чувстваме сами Ние между нея, и да възпита от него един храбър войник, доблестен вожд на Родината и доблестен пазител на българската чест и слава.“

Тази царска прокламация е прочетена на 27 юни от министъра на войната генерал Христо Луков в двора на Военното училище в присъствието на Негово Величество Царя. Младите юнкери и войниците полагат клетва, а Царят произнася напътствена реч. На царската реч отговаря военният министър генерал Луков, който завършва така: „Драги търновци, честит да ви е новият подпоручик!“

От цяла България селски и градски общини, различни дружества и кооперации се надпреварват да поднасят подаръци на Престолонаследника. По този повод дворецът обявява следния позив: „По случай рождението на Н.Ц.В. Престолонаследника, Техни Величества Царят и Царицата получават много съобщения от общини, съюзи, дружества и частни лица за подаряване на недвижими имоти – места, гори, къщи или за събиране или отпущане средства за купуване подаръци на наследника. Техни Величества са дълбоко трогнати от това към тях внимание. Те благодарят от сърце за тъй изказаните им добри чувства от страна на народа, но съжаляват, че не могат да приемат такива дарове. Техни Величества биха се радвали повече, ако вместо подобни дарения, желаещите се притекат на помощ на многобройните свои бедни и страдущи общинари.“

На 12 юли същата (1937 г.) година в дворцовия параклис „Св. Петър и Павел“ се извършва Светото кръщение на Престолонаследника. Кръстник е запасният генерал от пехотата Данаил Николаев. Обредът по кръщението се извършва от Видинския митрополит Неофит, наместник председател на Светия Синод, в съслужение на всички епархийски архиереи от царството. Миропомазването е извършено от Варненския митрополит Симеон, а подстригването – от Софийския митрополит Стефан. Водата за кръщението е донесена от свещената река Йордан със самолет, пилотиран от майор Йончо Йоновски.

След това в публикацията се изреждат всички присъстващи на кръщението. В края на църковния обряд митрополит Неофит произнася подходяща за случая благословия.

След излизане от параклиса Царят благодарил на архиереите и ги наградил с високи отличия. Представителите на войската – офицери, подофицери и войници също били наградени с лични спомени и медали. Последвала закуска в салоните на Двореца, по време на която били произнесени речи: кръстникът генерал Данаил Николаев от името на войската, министър председателят от името на правителството и българския народ, Софийският митрополит Стефан от името на църквата и Александър Малинов, като кръстник на княгиня Мария Луиза. Министърът на войната генерал Луков прочел едно бележито слово, написано лично от възприемника генерал Данаил Николаев. На всички приветствия Царят благодарил с прочувствена реч.

В брой 24 на страница 1, 3 и 4 от вестника за учебната 1942 – 1943 година излиза продължението на „Животът на царските деца“. С интерес ще проследим ежедневието на царското семейство в домашна обстановка, фамилните отношения между родители и деца. Цар Борис е представен като извънредно любящ и нежен баща. Царица Йоанна прекарва времето си като изпълнява всички задължения на майка и господарка на своя дом. Тя плете с куки вълнено облекло, което раздава на бедните или подарява за благотворителни базари, чете книги на различни езици с религиозна или историческа тематика.

Много подробно е описана Княгиня Мария Луиза. Разбираме, че тя вече е на десет години с гладки тъмно кестеняви коси и сини очи. Покрай родния си български език говори италиански, немски и френски език. Царицата и децата често ходят в двореца Врана, където паркът е много красив, а в чифлика има модерен обор.

Мария Луиза е описана като жива, духовита и любознателна. Обича да чете и е завършила трето отделение (днес трети клас) с бляскав успех. Изпитът е бил в двореца Кричим в присъствието на Цар Борис и Царица Йоанна. Изпитвана е от нейната учителка Цветанка Дейкова, родителите на която са родом от Прилеп. Като представител на училищната власт присъствал главният учител Бучуков от основното училище „Неофит Рилски“, където Княгинята е записана като ученичка. Изпитът е траял два часа.

От разказа разбираме, че любимият предмет на Княгинята е българската история. Обича животните и особено конете и кравите, често ги посещава, милва ги и им дава захарче. Често язди и прескача малки препятствия. Малката Княгиня има своя градина. Сама си полива и прекопава посевите – домати, чушки, слънчоглед и цветя.

По-нататък се запознаваме и с детството на Симеон. Царските деца живеят съвършено прост живот, близо до природата. Симеончо си играе с войници-играчки. Прави си къщички от кубчета, строи тунели от камъни и пясък. Бил съсредоточен и целеустремен, казвал, че ще стане строител като хан Омуртаг.

За Княгиня Мария Луиза се знаело, че има силна памет като баща си и освен това била добра математичка. Била с осъзнато национално чувство. Когато тя и Симеончо облекли за първи път скопската народна носия, цял ден не искали да се разделят с нея, нито да свалят от краката си цървулите, които били малки и ги убивали.

Освен, че знаела цялата българска история, Княгинята умеела да разказва с въодушевление и да прави поучителни изводи от нея, като често заключавала: „Аз съм горда, че съм чедо на великия български народ!“.

За княза се знаело, че говори чисто и отривисто. На зададените му въпроси отговаря разумно и кратко, като гледа събеседника в очите. Говори правилно и с добро произношение не само български, но и немски език.

Княгиня Мария Луиза била музикална като майка си. Тя и Симеончо знаели почти всички войнишки песни и често ги пеели. Обичали да слушат по радиото часът на войника. Княгинята полагала нежни и майчински грижи за братчето си.

В края на разказа е даден забележителен портрет на Симеончо: „Малкият Престолонаследник е красиво петгодишно дете, русо, с ясни зеници, пъргаво и надарено с интелигентно любопитство.“

Разказът завършва с благословия от автора Ненчо Илиев: „Дано благослови Бог, щото Княз Симеон да бъде умен, добър и мъдър като своя Августейши баща; благороден, великодушен и храбър като него и един ден, когато се възвиси като владетел на България, да надмине славата и величието на своя едноименник Симеон Великий.“

1943 – 1944 година

Вестник „Весела дружина“ излиза през учебната година – от септември до месец юни. През август 1943 година е починал Н.В. Царят. По този повод на първа страница на брой 1 от 1 септември 1943 година редакцията излиза с кратка бележка: „На 28 август 1943 г. нашият обичан Върховен вожд Негово Величество Цар Борис Трети се пренесе във вечността.

Целият български народ потъна в дълбок траур.

На същия ден встъпи на Престола на българския цар нашият любимец и надежда Негово Величество Симеон Втори – цар на българите.

(Вестникът се печаташе вече, когато се получи известието за смъртта на Н.В. Цар Борис Трети. Идният брой ще бъде посветен на О Бозе почившия Цар и на новия Цар – Н.В. Симеон Втори.)

Цялата първа страница на следващия брой 2 от 15 септември 1943 г. е заета от портретите на Н.В. Цар Борис III и Н.В. Цар Симеон II. Под тях е напечатан текст, озаглавен „Царят е мъртъв, да живее царят!“. За младите читатели, които малко знаят за онова време, ще приведа целия текст:

„На 28 август т.г. в 16 ч. и 22 минути предаде Богу дух в двореца София нашият любим Цар Обединител Негово Величество Цар Борис Трети.

Неизмерима е загубата за България. Неизмерима е скръбта на целия български народ. Неизмерима е и признателността му към неговия любим, незабравим и велик Цар Обединител!

Тленните останки на О Бозе почившия Цар бяха положени в храм-паметник Александър Невски. Цяла седмица, денонощно хиляден народ се извървя в непрекъснати редици да се поклони за сетен път пред своя обичан и незабравим Цар. На 5 септември се извърши тържествено опелото на О Бозе почившия Цар в храма-паметник и пренасянето на тленните му останки в Рилския манастир, където по негово желание беше погребан в манастирската църква наред с мощите на Св. Иван Рилски.

На 28 август 1943 г. Негово Царско Височество престолонаследникът Симеон Княз Търновски, любимецът и надеждата на българския народ, встъпи на престола на българските царе под името Симеон Втори, Цар на българите. Още на другия ден цялата българска войска, от военния министър до последния войник, се закле да служи вярно и предано на новия си Цар.

Нека и ние всички се закълнем в сърцето си да му служим вярно и всеотдайно, защото само така ще запазим величието на обединеното ни Отечество, което О Бозе почившия Цар Борис Трети ни остави.

Царят Обединител е мъртъв, да живее Негово Величество Симеон Втори, Цар на българите!“

На стр. 2 и с продължение на стр. 3 е отпечатан разказът на Илия Мусаков „Царственият офицер за поръчки“. Събитието се развива през 1915 година, когато съглашенските войски нахлуват в Македония по долината на река Вардар. По време на съвещанието в главната квартира влиза Княз Борис. По време на Световната война той бил назначен като офицер за поръчки при главното командване. Сам предлага да тръгне от Велес за Струмица да предаде решението на Щаба. Пътува цяла нощ през планината с изгасени фарове поради близостта на противника. След това се сражава в първите редици в боевете при Голаш, като окуражава бойците: „Напред, юнаци!“.

Отново на стр. 2 и 3 в бр. 2 от 1943 – 1944 г. е разказът на Стилиян Чилингиров „Неочакван гост“. Разказва се как привечер двама ловци спират пред чичо Стоевата къща извън селото. Питат го иска ли гости и той ги кани в единствената стаичка на къщата си. Стрина Стоевица слага трапезата на нечаканите гости. Там е и внучето Милчо. Баща му паднал в Македония през голямата война, а майка му починала от жалби. По време на разговора домакините намират прилика между портрета на стената и единия гост. Оказва се, че това е Царят. На въпроса на внучето защо царят няма корона, дядото отговаря: “Добрите царе не се кичат с корони, а с ум в главата си и с човещина в сърцето си.“

На страница 3 в същия брой 2 началникът на пощенската станция в село Своге ни разказва за срещата си с царското семейство. Впечатлен е от народното поведение на Царя и бащинското му отношение към малкия Симеончо. В края на разказа Н.В. Царят бащински прегръща сина си, потупва го по рамото и казва с мекия си глас: „Дано даде Бог да управлява Царството при по-спокойни години.“

На същата страница 3 е публикувана снимка на Престолонаследника на велосипед, а под нея е кратък текст със заглавие „Негово Величество Цар Симеон II”. От него разбираме, че в деня, когато встъпва на престола на българските царе, Н.В. Цар Симеон Втори е на 6 години, 2 месеца и 12 дни.

В заключение четем,че светлата диря на 25-годишно царуване, която оставя зад себе си О Бозе почившия Му Августейши баща, е залог за сияйните хоризонти, които бъдещето чертае за Него и за България. И обичта народна, която го съпътства още от 16 юни 1937 година, става днес още по-крепка и всеотдайна, защото той олицетворява надеждите на цял народ.

На страница 5 от брой 2 свещеник Димитър Попов разказва свой спомен за Царя, озаглавен „Царят покойник и децата“. През 1933 година в град Пещера бил открит детски санаториум, където се лекували деца до 14-годишна възраст от цялото царство. Един ден по-големите деца написали писмо до Царя без знанието на управата на санаториума. След няколко дни дошъл управителят на Кричимския дворец Бояджиев и казал, че по поръка на Царя се интересува от какво имат нужда децата. Скоро царски коли докарали на децата всичко необходимо. Децата, под ръководството на възпитателката си Надежда Д. Попова, пеели патриотични песни и националния химн. „... и българските деца на обединена България скърбят и плачат за своя скъп и любим покойник, защото той за всеки имаше еднакви грижи в беди и радости.“ – завършва разказът на свещеника.

Пак на страница 5 е стихотворението „Всенароден обет“, посветено на Царя Обединител, от Верин (?). Стихотворението е от четири куплета и завършва така:

„Макар сълзите да се леят
от скръб по бледите лица,
заветите му ще живеят
навеки в нашите сърца!“

Знаем, че Цар Борис Трети е обичал да пътува сам с колата си. Веднъж пътувал по пътя край река Осъм към някакво село. Но реката била придошла и от беда го спасила стара грохнала бабичка от село Дойренци, Ловешко. Казвала се баба Иванка. Той я поканил да се качи в колата и я закарал в дома й, където тя го нагостила. Точно сядали да вечерят и се върнал синът на стопанина – войник в отпуска. Той познал госта, застанал мирно и поискал разрешение да остане. След вечерята Негово Величество Царят отишъл на площада, полюбувал се на кръшното хоро и си заминал, изпратен възторжено от жителите на цялото село. Тази случка е описана на страница 7 в брой 2 от изданието за 1943 – 1944 година.

На същата страница е и разказът „Царят и войникът“ – една среща, в която войникът не могъл да познае Царя, който го качил в колата си на стоп и го закарал в родното му село. Царят обичал да пътува като непознат между народа и да прави добрини и тези случки са само малка част от неговите неочаквани срещи.

В брой 3 на страница 1 за учебната 1943 – 1944 година вестник „Весела дружина“ публикува разказа на Милка Петрова-Коралова „Какво разказа учителят на учениците си за Цар Симеон Втори“. Милка Петрова-Коралова е съосновател на „Весела дружина“ и съпруга на редактора Емил Коралов – известен писател. Разказът е за това, как в първия учебен ден, само дни след смъртта на любимия на цял народ Цар Борис Трети, учениците вече са дали обет за вярност към Цар Симеон Втори и много от тях плачат. В един от класовете учителят вади портрет на шестгодишно момченце, обвит в трицветна лента и децата почват да викат „Да живее Цар Симеон Втори!“. Учителят разказва за живота му и за трудностите, които го очакват, за да стане такъв мъдър управник като своя баща. После продължил с една случка, в която Князът получил своя урок от Царя – кога трябва и кога не трябва да се заповядва и че заповедите му трябва да бъдат само за доброто на хората. Цар Борис поучавал децата си при всеки удобен случай. Такъв бил и срещата на царските деца с работниците на каменната кариера. Цар Борис попитал сина си: „Какво трябва да правиш сега, Симеончо?“. И Князът подавал ръка на всеки работник, питал го как се казва, къде живее, има ли деца, от какво има нужда. Така Царят предавал първите уроци по царско достойнство на детето си.

На същата страница 1 е поместена снимка на Цар Симеон Втори в униформа на пилот от авиацията и под нея пише „Негово Величество Симеон Втори – Цар на българите“. Следва текст: „На 14 т.м. се отпразнува в цялата страна първия имен ден на Н.В. Цар Симеон Втори. Тоя ден е обявен за официален празник и ще се празнува занапред всяка година по най-тържествен начин.

На 15 септемврий, първия учебен ден, учениците от всички училища, застанали на колене, дадоха следния ОБЕТ за предана и вярна служба на Н.В. Цар Симеон Втори.

„В името на Бога обещавам пред Пресветия Кръст и Светото Евангелие, че ще служа, като чедо на свещената българска земя, честно и предано, с цялата си душа и с цялото си сърце на Н.В. Цар Симеон Втори – цар на българите, като се стремя неспирно към духовно просветление, като браня с цялата мощ на своето същество великите национални идеали, като във всички свои помисли и деяния поставям България над всичко, готов да дам живота си за нея – под нейното знаме и в светлината на заветите, оставени нам от храбрия и мъдър Цар Борис Трети, освободител и обединител.“

На същия ден във всички училища се извърши помен за блаженопочиналия Цар Обединител със слово от главния учител или директор на училището, последвано от едноминутно мълчание с падане на колене.“

На страница 3 в брой 3 е поместен разказът на Мария Пиронкова „Скъпият гост“ и портрет на Цар Борис Трети във военна униформа. Разказът е трогателен със своя сюжет. По време на буря един непознат мъж търси подслон в селска къща. Жената е вдовица и единственото й дете е болно, а тя няма пари да извика лекар. В последвалия разговор между мъжа и момчето става ясно, че сам Царят е гост в бедната селска къщурка. Царят обещава, че момчето ще се лекува в София, ще види двореца, градините, трамваите. Момчето казва със слабия си глас: „Вярно, ти си Цар Борис Трети. Сетих се. В читанката съм те виждал.“

На страница 8 в брой 3 са публикувани „Случки из живота на Цар Борис Трети“. Първата случка е за селянин, който спрял колата на Царя, шофирана от него. Поискал да го закара в Ихтиман, за което щял да му плати двадесет лева. Царят го закарал до площада и там хората го познали и започнали да го поздравяват. Засраменият селянин побягнал, а Царят шеговито извикал след него: „Къде бягаш, човече? Дай ми парите!“

Във втората случка царският автомобил затънал в калта. Царят наравно с другите се мъчел да я изкарат. Наблизо минавал старец и го попитал защо се мъчи, нали има хора, които му работят. Царят отвърнал: „Такива са времената, дядо! Всички днес трябва да се мъчим, трябва да работим.“

Ето така са представени членовете на царското семейство на страниците на вестник „Весела дружина“. Надеждите и любовта на хората към него са представени по достоверен за времето си начин. За съжаление това време отдавна вече е в историята. Остават ни само спомените и съжалението за него.

В брой 6 на страница 3 на вестника за 1943 – 1944 година е публикувано стихотворението на Йордан Русков „Почивай в мир...“ по случай 40 дни от смъртта на Великия Цар. Стихотворението е от пет куплета. Последният обобщава:

„Останали с невръстния ти Синъ –
със новата надежда в бъднините,
пред Твоя лик молитвено шептим:
– Почивай в мир, Царю Обединител!“

В брой 8 на страница 2 по случай два месеца от смъртта на незабравимия Цар е публикувано възпоменание, написано от Росен подполк. Н. Квачков, ученик от трети клас на Трета прогимназия – София. В края авторът пише:

„Грамадна е загубата на българския народ. И все пак в тези дни на скръб и печал България има една утеха: Негово Величество Цар Симеон Втори! На него българският народ възлага най-светлите си надежди. И дано тези надежди един ден се сбъднат!
Нека се преклоним пред светлата памет на Негово Величество Цар Борис Трети!
Да живее Негово Величество Цар Симеон Втори!“

Както се вижда, наред с тъгата избуява надеждата за бъдещето на България, водена от новия Цар, който е само на шест години. Но съдбата се намесва и скоро настъпват коренни промени не само за царското семейство, а и за целия български народ. Колелото на историята е непредвидимо.

------------