“Случаят Джем” – мотивите за властта и границата (2)

„Случаят Джем” – мотивите за властта и границата
Втора част на романа

Наскоро в разговор с един приятел, доктор по философия и магистър по литература и изкуствознание, стана дума за това доколко литературният критик в интерпретацията си за конкретна художествена творба има право да говори за политика. Според него това не е желателно. Аз мисля, че някои произведения задължително го изискват. Трябва обаче критикът да отразява точно и вярно политическите позиции на автора, а не своите собствени. Някои интерпретатори на разказите на Елин Пелин например си позволяват да представят Станоя и Андрешко (разказът „Андрешко“) като нарушители на закона, защото укривали реколтата си и не си плащали данъците, а съдия-изпълнителя – като съзнателен служител на държавата, забравяйки политическите възгледи на автора, категорично заявени в статията му „За едни мащеха, за други най-млечна майка“. Не може критикът да анализира семантичните пластове на исторически роман и да не отрази политическите особености на периодите, които той засяга. Защото всъщност самата история е политика! Мисля, че така схваща нейното съдържание и историкът османист Вера Мутафчиева. Третите показания на Великия магистър на католическия орден „Свети Йоан“, с които започва втората част от наратива на романа, бих определила като възлов център на цялото му съдържание. Посрещането на Джем на остров Родос е разделено на две части и е използвано като специфична композиционна рамка, в която са вписани оценките на историка-османист Вера Мутафчиева за генезиса, същността и причините за взаимоотношенията между Изтока и Запада, загатнати още в автопредговора на творбата: „Никога повече – отколкото по време на случая Джем – не е било така лесно постижимо освобождението на току-що заробените Балкани. Западът пропусна този случай не случайно. Някои считат – от лоша сметка. Не е вярно, сметката беше добра.“ И ако в този автопредговор историческата истина е само имплицитно загатната, без да се навлиза в подробностите на проблема, то сега, в началото на втората част от романа, от позициите на изминалото историческо време, Вера Мутафчиева заговорва с гласа на Великия магистър Пиер Д‘Обюсон, за да разкрие своята гледна точка за отношенията между Изтока и Запада. Разгърнатият исторически анализ смело сваля маските и на служителите на Папството, и на политиците, и на поредицата от учени-историци, които в продължение на векове се опитват да скрият истината за случилото се, защото над историческата и географската фаталност „е стояла човешката воля – волята на редица хора, направлявали „Източния въпрос“ в неговото начало. За тях са добре дошли и географията, и фаталността. Те са ги използвали умело.“ Никой от литературните критици (поне от всичко онова, което имах възможност да изчета, а то не е малко!) не засяга тази идеологическа страна в съдържанието на романа на Вера Мутафчиева, сякаш всички се боят да не се „опарят“ на огъня на голата истина. Затова, въпреки сравнително немалкия обем на откъса, ще си позволя да цитирам проникновения анализ с автентичното слово на историка-философ и османист Вера Мутафчиева, влязла „в кожата“ на великия магистър Пиер Д‘Обюсон, застанал пред Съда на Историята:

„Простете, ще се отклоня от разказа си, но държа да имате предвид нещо затъмнено, прескочено от историята на чинквеченто: края на Изтока като европейска сила.
За хилядолетие – това е половината живот на християнския свят – Западът бе загубил своето първенство, беше се оварварил. Тук владетелски домове никнеха като гъби, образувайки нетрайни държавици, вплетени в сложна зависимост, хранени от по няколко хиляди крепостни и отбранявани от няколкостотин войника. Издребня мярката на Запада. Едничкото, което още го спояваше, беше Рим, Папството. Слаба утеха. А през това време Изтокът излезе далеко напред, него варварите не оварвариха, той ги превърна в свои поданици или съпътници, издигайки ги на равнището си, Византия!... Имате ли представа вие, наследниците й, какво бе Византия за Средновековието? Това, което петнайсетият век на Запад си приписа като свое постижение – откриването на човека, възраждането на античното наследие, на положителната наука, ако щете – всичко това бе живяло без прекъсване във Византия, тя го пренесе от древността към по-ново време. Византия беше мостът между две цивилизации, блестящ мост, подчертавам, макар да съм западняк и католик.
Докато на Запад един крал рядко знаеше писмо, не само във Византия, но и в издънките й като България и Сърбия, владетелите биваха поети, книжовници. Какво ми навирате в очи Лутер и лутеранството – решаващият духовен поврат! Векове преди Лутер на Изток се ширеха ереси, от чиито трохи хранеше недоволството си селянията на Запад; Изтокът имаше цяла своя противоцърковна книжнина, пренасяна тайно, лист по лист на Запад.
Странно ви се струва, нали, че един служител на Рим така принизява своите, това не ни е присъщо, да. Но ние бяхме длъжни да знаем какво са Византия и Балканите, защото ни пречеха.
Пречеха, думата е точна; изминали са пет столетия и някои истини могат да бъдат изговорени високо. Пречеше ни свободомислието в Европейски изток, където един цар си позволяваше съпруга – еврейка или актриса, където самите владетели бяха често еретици, където се ширеха всякакви възродени езически течения и обществото живееше свободно от верски, съсловен, народностен предразсъдък; пречеше ни това, че в Изтока църквата бе подчинена на светската власт и по тоя начин даваше лош пример на западните господари; пречеше ни най-сетне, а може би преди всичко това, че Византия и спътниците й умееха като никого да произвеждат, да търгуват. Те държаха в ръце пътищата между Изток и Запад, налагаха ни цени и мита, играеха си с нас – ние, които владеехме тайните на стъклото, стоманата, сахтияна и сърмата. Една хилядолетна империя понасяше всевъзможни удари от диваци и варвари, стопяваше ги или превиваше, растеше, намаляваше, падаше и израстваше наново из пепелищата... Приемници на наследството й, свалете шапки пред Византия!
И изведнъж – Завоевателят. Нарекоха го „големия страх при завоя на историята“! Смешни сте ми, простете. Завоевателят заплаши Европа, като усложни левантинската търговия и разсипа няколко наши крепости. Но много повече направи той за нас: Завоевателят ни отърва от Византия.
Не сте ли разсъждавали защо именно петнайсетият век отбеляза нов етап в развитието на Запада; защо именно тогава градовете ни забогатяха и гражданството се замисли за повече от хляба, та докара на главите ни Реформацията и всякакъв вид революция? Отговорите ви са верни само донякъде. Аз ще ви кажа моя: през петнайсети век Западът получи освобождение. Освободи го Мехмед Завоевателят, говоря ви самата истина. (И като си помислиш, че до днес в Рим не е издигнат паметник на оня късокрак, дебеловрат Османовец и мой личен враг!)
За какво впрочем се отклоних тъй много? Да, обяснявах ви сложността на противоречията, през които си пробиваше път нашето време.
Най-кратко, те се изчерпват така: от една страна, все още оцелелите владетели на Изтока (брояха се на пръстите на една ръка – маджарският, преди всичко полският, руският) бяха готови на известни жертви, за да пресекат османското напредване и отхвърлят турците, но не чак толкова назад, та да възкръсне и държавата на някой твърде могъщ съсед. От друга страна, Западът, току-що отпразнувал смъртта на Византия, беше се втурнал да вземе своето в дележа на световните блага. И тези десетки процъфтяващи западни градове, които се надигаха с всеки изминат ден, и тия десетки дребни, но вече закрепващи господари виждаха в Турция не само заплаха. Турците бяха за тях богатият простак, комуто можеш да набуташ лъскава и евтина стока срещу добри пари; за тях турците бяха охолният лентяй, който не обича работни или търговски напъни и ще остави тази черна, но твърде доходна дейност на франка. (Както знаете – назоваха ни с общо име – защото за тях пък ние си останахме хора, недорасли духом, отдаващи на труд и алчност излишни усилия, когато същите тия мюсюлмани използваха времето си твърде разумно: дояждаха наследството на Византия и Балканите.)
В целия пъзел противоречия навярно немалко принасяше Папството и трябва да разберете неговите трудности. Досега то бе просъществувало по очевидни причини – всекиму от многобройните западни господари беше необходима църквата, понеже тя благославяше господството им над селяните, осветяваше крепостното право. Един неогласен от Светия отец владетел спокойно ставаше жертва не на заговор (заговорите гъмжаха и никой нямаше нищо против тях), а на селски бунт – селянинът не би сгрешил пред бога, ако пребиеше някак такъв господар.
Но промяната в живота на Запада болезнено засегна Папството. Градовете богатееха. Това означаваше, че новият вид първенци (търговци, притежатели на работилници) не търсеха благословията за своята власт, тя бе осветена от парите. Собственикът не принуждаваше да му работят – него го молеха да му работят. Той плащаше.

И ето такава подробност преломи живота на Запада и отбеляза Новото време. Тук сте напълно прави в своите разсъждения: простото заплащане на човека, който работи, измени всичко. Тогава Рим почувства несигурност в бъдещето; Рим никога не се е самоизмамвал. Затуй светите отци от мое време не оставиха велики имена; те преминаха в историята като дребни интриганти, многоженци или лихвари – нямаше го предишното поле на властта им. Те опитваха да се нагодят към новия ред на нещата, като участваха в борбите между владетели и градове, като редуваха жестокостта с всеопрощението. Надяваха се да изплуват над присъдата на времето с неговите собствени средства; отлагаха края на нашата власт. Рим отново беше пред победа на варварите. Но сега варварите идеха отвътре. По-точно: отдолу.“
(курсивите вътре в цитата са съобразени с употребата им в текста на романа)

В показанията на Великия магистър са откроени причините за пасивността на Запада спрямо османските нашественици в Източна Европа – католически Рим се е „освободил“ от православието с помощта на мюсюлманите. В словото му прави впечатление и честата употреба на думите „власт“, „владетели“, „владееха“ и техните контекстови синоними, като във финалната им част те са съчетани с акцента върху новия бог на обществото – парите. И ако в миналото служителите на Папството са освещавали социалното разслоение като предопределено свише, сега парите са способни да свещенодействат вместо тях и да превърнат и най-неморалното дело в праведно.

Тази аналитична част от словото на Пиер Д‘Обюсон, умело съчетаваща средствата на научния и публицистичния стил, е „обрамчена“ от описанието за посрещането на Джем на остров Родос. Крепостните стени са пищно украсени с цветя и килими, терасата на Джемовите покои е покрита до ръбовете и прилича на голяма, ярко осветена зала. Страноприемницата на Франция, в която го настаняват, блести от великолепие – леглото е застлано с копринен балдахин, малкото писалище е инкрустирано със седеф и корали, наоколо всичко е покрито с тигрови кожи и безброй атлазени възглавници. Портретното описание на Джем също е впечатляващо: „Срещу мен яздеше бавно, за да отговаря на приветствията, един съвсем не дивак. Светъл, както биват нашите младежи от Нормандия и Елзас, може би само по-цветно рус, с по-подчертан израз. Да, именно туй ме порази най-силно: изразът на мислещ и чувстващ човек, който не покриваше моята представа за душевния мир на ориенталеца.“ Типичното католическо лицемерие, за което говори Вера Мутафчиева и в предходните части на романа, тук достига особена висота – на фона на пъстрата красота и празничен шум като плесница прозвучават думите на Д‘Обюсон: „Мислех си, че ние почти обиждаме строгото величие на Родос с тази просташка пъстрота, но тя подхождаше на госта ни – дивашкия принц.“ Финалът на показанията му откроява същото лицемерие, но вече „облечено“ в мащабни планове за използването на „дивашкия принц“ Джем за целите на Папството. В адресираното до Светия отец писмо Великият магистър очертава евентуалната полза от пребиваването му в католическия Орден на остров Родос: „Във възможностите на християнството е сега да изтребим ненавистния мохамедански род. Ако доставим войски на Джем, неговите привърженици ще се вдигнат бързо. (...) Никога не сме имали по-сгоден случай да си върнем Морея и част от Архипелага – а каква слава ще спечели с това Ваша светлост!“ И тъкмо защото слабо вярва в успеха на предложението си, познавайки добре Европа и Папството, Великият магистър написва и няколко други писма – до владетелите на Англия, Франция и Испания, до Венеция, Генуа и Флоренция, дори до унгарския крал Матиаш Корвин, който може би единствен от всички би приел участие в подобен план, защото не е тясно свързан с интересите на Запада, но пък походът срещу османците би могъл да възроди Сърбия, Босна и България.

Някак необичайно за аналитичния пресметлив ум на Д‘Обюсон, показанията му завършват с едно романтично описание на нощта на 29 юли 1482 година, от което обаче читателят инстинктивно потръпва, защото през онази нощ някакво неназовимо напрежение изпълва дори въздуха над Родос: „Струва ми се, че тъй бива през нощи, когато се замисля или уговаря убийство.“ Третите показания на Пиер Д‘Обюсон пред Съда на Историята, по своите семантични акценти, напомнят Гео-Милевата поема „Септември“, чийто втори фрагмент в синтезиран вид представя съдържанието на цялата творба. По подобен начин подхожда и Вера Мутафчиева. Прекрачването на границата между исляма и християнството е своеобразен бунт срещу морала и закона в Османската империя, а лицемерието и коварната пресметливост на католическия Орден и Папството са онова „оръжие“, с което ще бъде постигнат „погромът“ на вярата и надеждите на Джем. Финалният израз подсказва на читателя какъв ще бъде краят на неговия живот – след като „изстискат“ и последното възможно злато от бюджета на Османската империя, отпускано от Баязид, за да бъде държан Джем като пленник, той ще бъде убит именно от тези, които сега се представят за негови спасители. „Канавата“ на сюжета вече е положена, остава в следващите части на романа читателят да бъде запознат и с подробностите. Западът и Изтокът, ислямът и християнството, миналото и настоящето вече са се срещнали и са подготвили бъдещето на Джем султан. А бъдещето, още с първите си знаци, бележи едно мъчително битие – решенията за живота и смъртта на Джем от този момент нататък са в ръцете на Големия съвет на Ордена. И все пак след написаното от принца писмо до брат му Баязид, поне в смъртта Джем все още има избор: „Аз вече не мисля за живота си, той принадлежи на брат Д‘Обюсон. Искам едно – да се оправдая пред нашите, пред паметта на баща ми, пред потомството и историята. Аз съм се предложил на Баязид. Нека ме вземе и убие – ще ме е убил той; нека ме остави християнски пленник – ще го е направил той...“ Изписаният лист на писмото, което Историята „удобно“ не потвърждава (може да е унищожено или от хората на Великия магистър, или от самия Баязид), лежи под свещта като присъда и завещание. А невидимата, дълга наказваща ръка на Ордена вече започва да доказва на Джем, че от този момент той е фетиш, кукла на конци, той няма и не може да има своя воля, а ако не се подчини, го очаква съдбата на младия брат Йоаким, имал дързостта да подслуша и предаде съдържанието на решенията на Големия съвет за бъдещето на Джем – рано сутринта рибари го откриват удавен и с пробит череп. Така драматичните обстоятелства около „случая Джем“ придобиват все по-голям трагичен оттенък.

Последните (четвърти по ред) показания на Великия магистър извеждат на преден план новото положение, в което е поставен Джем (като пленник на Ордена, чиято съдба е в ръцете именно на Пиер Д‘Обюсон), на фона на европейската история. Тя обаче също е до голяма степен в ръцете на Ордена, тъй като именно от това къде ще бъде пратен Джем, зависят историческите събития и процеси в Европа. Ако Джем отиде при унгарския крал Корвин, би избухнала война между маджарите и Папството. А Светият отец не би простил на Д‘Обюсон това, защото след смъртта на Завоевателя, за да запази властта и трона си, неговият син Баязид е започнал „да раздава милости“ на Запада и в скоро време той би могъл да заеме първото място в търговията. А това за Папството и Европа е много по-важно от благото на Ордена и Христовата вяра, тъй като касае първенството на Запада от материална гледна точка. Затова опазването на пленника Джем е от изключителна важност, в този исторически момент той е такъв „силен коз“ в международните отношения, че „не би могъл да остане собственост на такава дребна сила като Ордена“. Джем е престанал да бъде кандидатът за султан на Османската империя, престанал е дори да бъде човек, превърнат е в стока, която всеки иска за себе си: „Много по-могъщи – Папството, Франция, Венеция или Маджарско – ще извършат необходимото, за да го получат.“ Именно в последните показания на Пиер Д‘Обюсон Вера Мутафчиева за първи път вербализира съдбата на Джем като важен исторически „случай“, дал названието на целия й роман. Употребената шест пъти дума в контекста на словото й („случаят, подарен ни от провидението...“, „възхитени, благодарни на случая...“, „аз да водя случая Джем...“, „докато този случай...“, „най-ненавистната фигура в случая Джем...“, „аз самият бях жертва на този случай...“) имплицитно вписва възприемането му като мултиплицирана човешка съдба на фона на световната история, която трябва да накара човечеството да се замисли. Джем е ценен само като стока, като разменна монета и когато тази „стока“ се обезцени, тя ще бъде захвърлена на бунището на Историята.

Престоят на остров Родос става все по-тягостен за Джем. Великият магистър непрекъснато му внушава мисълта за човешкото безсилие пред звъна на златото, за несигурността и заплахата за живота му, за алчността, раждаща предателството, за страха от бъдещето. Според американския писател Джон Скалзи „Всяко създание има инстинкт за оцеляване. Изглежда страх, но не е едно и също нещо. Страхът не е желанието да се избегне смъртта или болката. Страхът се корени в знанието, че това, което разпознаваш в себе си, може да престане да съществува. Страхът е екзистенциален.“ („Мисли“, Джон Скалзи) Добър психолог, Пиер Д‘Обюсон всекидневно се стреми да докосва точно тази струна в същността на Джем, докато принцът сам пожелае да напусне острова. А всяко заминаване е белязано с частица надежда, която притъпява будността на сетивата за знаците за злото. Напускането на Родос става през нощта, в пълен мрак, напластената тишина създава асоциации за „мъртви улици“, вали дъжд, моряците на триремата „изглеждат като тъжни мокри кондори“, очакващи своята плячка, а самият Д‘Обюсон прилича на „заговорник или убиец, който не може да се откъсне от мястото на престъплението“. Мълчаливата сцена на изпращането откроява две фигури – на Джем, „светлеещ в сумрака“, и на чернеещия се Велик магистър „като негова сянка или съдба“. Контрастът между двамата имплицитно вписва усещане за заплаха и превръща новата граница, която Джем трябва да прекрачи, в начало на път към смъртта. На разсъмване обаче огромната синя морска шир и попътният вятър тушират тягостните чувства, събуждат въображението, което полита към непозната Европа и навежда на разсъждения за взаимовръзката и оттласкването на понятията родина и свят. Родината е дом, който познаваш, който считаш за свой, докато светът е нещо ново, необятно и неповторимо, което привлича като магнит, изпълва те, разкъсва те и те стопява, докато се превърнеш отново „в елемент от божия свят“. Влязла в „кожата“ на поета Саади, Вера Мутафчиева представя пътуването до Савоя като невероятен белетрист пейзажист, който с четката на художник одухотворява картината, тя има очи, слух и обоняние за всеки отделен детайл от природата, а бреговете на Италия описва с перото на поет-пантеист:

„Какви брегове! Те се издигаха над отпуснатото, плътно море – огънати в топла дъга или изострени внезапно като крясък. Белият им камък бе пъстър от храсти и ивици трева, а из пролуките му се стичаха повлекла бръшлян, дива лоза. Не ще ви говоря за дърветата и цветята на онзи бряг – струваше ми се, че целият той не е сътворен от несъзнателна сила; струваше ми се, че някой, изпреварил представите и вкуса на творец, размесва тук палми с морски бор и кипарис и ги огражда със зид от столетници, че нарочно из мочурливите, маслиненозелени, мъхести впадини се обажда яркожълтото на мимозите и съвсем умишлено всред сивия скален лишей вика някакво до болка мораво – глициниите. А пряко всичко минава златният портокалов пояс и над всички завършва ръба убитият цвят на маслиновите гори: бледосиво-синьо-зелено, което сякаш свързва хоризонта с небето и те кара да се чувстваш в засводен храм.”

Ангелският залив и посрещането в Ница наподобява влизане в Рая. Младият дук Шарл Савойски възприема госта си – „загадъчен, белязан от злочестие“ – като част от някаква източна приказка. Неслучайно, сякаш успял да избяга от спомена за белия като череп остров Родос, от черните братя на Ордена и от своя собствен брат, и Джем потъва в магията на тази красота и написва едни от най-хубавите си стихове:

Вдигни тази чаша, о Джен от Джемшид!
Сега сме в прекрасната Франция
и всичко ще реши за нас съдбата.
Оставете короната на Баязид,
защото мой е светът. Целият...

Финалът на осмите показания на поета Саади навява мисли за измамната, коварна красота на Запада, която зад пищното дворцово изящество крие грозните язви на реалността: „Нищо наоколо ни не издаваше напрежение, никой не произнасяше имената Баязид, Д‘Обюсон, Каитбай. Сътрапезниците ни изглеждаха ужасно далеко от всякакви междудържавни усложнения, не им влизаше в работа съперничеството между някои си султанови синове, освобождението на източното християнство или прославата на Рим.“ Всъщност безразличието „на тази дружина световни граждани“ е най-коварното оръжие на Запада не само по времето на Джем, но и сега, в XXI век.

Предусещането за злото, което дебне Джем и неговата свита, е богато аргументирано в деветите показания на Саади, представящи съдържанието на жизненото им време в Ница и Румили през пролетта на 1483 година. Двата престоя са белязани с привидно контрастни събития и изживявания. Историята на Запада и суровите закони на Средновековието са поднесени през погледа на поета, който носи в себе си илюзорната представа за богобелязан: „Поетът има повече власт от краля, защото управлява не битието човешко, а човешкото съзнание. С един ред – стига да е остър и строен, да бие в целта – поетът срива това, което земните властелини трудно са градили десетилетия.“ През тази призма Саади обяснява интереса на трубадурите към личността на Джем, потвърждавайки казаното от Вера Мутафчиева още в предговора към романа й: „Тогава – преди столетия – за Джем пишеха романи и стихове (...), Джем възпяваха странстващите певци.“ Интересът към него обаче е продиктуван преди всичко от особеностите на непознатия Изток. Джем е син на „самия ужас (Мехмед Завоевателя – б. а.) и на принцеса – негова жертва.“ Информацията за принца, достигнала до Европа, е обвеяна със загадъчност, с романтика и интригуващи премеждия, което привлича интереса на трубадурите и го превръща в тяхно „жертвено агне“. Но през пролетта на 1483 година даже и трубадурите предусещат неговата обреченост. Въпросът, отправен от Саади към Съда на Историята („За коя цел бе жертван моят млад, обещаващ приятел?“) все още не може да получи конкретен отговор, но и Саади, и Френк Сюлейман, дори и лекомислено започналият да вярва в легендите за себе си Джем, осезаемо усещат опасността, която ги дебне. Неочаквано малкият дук Шарл Савойски напуска Ница, извикан от уж болния си вуйчо – крал Людовик. Също неочаквано тълмачът Френк Сюлейман пламенно моли Саади да започне да учи усилено френски, защото може да се наложи да го замести. Скоро след това Джем и малката му свита са преместени в стар замък в Румили, собственост на католическия Орден. Неговите тъмни и дълги ходници, обрасли с плесен, проядените греди и пълзящата влага наподобяват затвор, а това впечатление се подхранва и от всекидневно увеличаващия се брой на братята-рицари, чието почетно обкръжение трудно прикрива ролята им на стражи, които ревниво пазят Джем дори от Френк Сюлейман, неговия тълмач. Маската на християнска благост и милосърдие рязко е свалена от лицето на католическия орден в деня на „ареста“ на Сюлейман – братята са сравнени с „хайка хрътки, добре отспали, яки и настървени животни“, очите им „захапват“ загубилия битката за опазването на Джем, гледат го „с поглед, който би убил и носорог“. Анималистичните елементи в описанието им обясняват страха от дългите пипала на октопода на Ордена, които са ги стиснали в своята смъртоносна прегръдка, за да им покажат, че спасение за тях няма да има. Така, както от Маджарско не се завръщат Ахмед и Хайдар, пратеници на Джем; така, както уж освободения Френк Сюлейман не излиза от Румели. Страхът, че и стените имат уши и слушат, че трупът на Сюлейман вероятно е заровен под тях, „в подземията на замъка, редом с неизвестно колко такива верни и непобедени“ от силата и златото на Папството хора, превръща живота на Джем и малката му свита в истински ад.

Показанията на Хюсеин бег пред Съда на Историята като пратеник на Баязид хан до остров Родос през април, 1483 година, условно могат да бъдат разделени на две части. Първата прекосява границите обратно – от Запада към Изтока – и връща читателя назад, към Османската империя, за да го запознае с промените, настъпили в нея през изминалото време. Старите везири и валии от времето на Мехмед хан са подменени с нови, а бившият учител на Баязид в Амасия, Хюсеин бег, е станал най-близкия съветник на новия султан. Още през 1482 година, с пратениците на католическия орден, са договорени мирните отношения между Баязид и рицарите-неверници, но в договора една от точките, свързана с Джем, е оставена с неизяснено съдържание. Баязид разбира, че според традицията и закона „един султан не може да си позволи брат“. Той обаче „и желае смъртта му, и се бои от нея“ заради неизпълнената воля на баща му, който никога не е крил предпочитанията и привързаността си към Джем, докато публично твърди, че „кръвта му се е избистрила във вода, преминавайки в Баязид“. Обществена тайна е, че ако смъртта не го е посетила неочаквано, Завоевателя сигурно би „очистил първородния си син, за да бъде наследен от Джем“. Това води до особеното, двойствено отношение на Баязид към по-малкия му брат – ненавижда го заради незаконното му бягство от смъртта, за да се превърне в знаме на враговете му, но и изпитва „някаква непризната вина пред Джем, гузен е пред паметта на баща си и живее с усещането „на човек, седнал на чуждо място“.

В диалога между Хюсеин бег и Баязид Вера Мутафчиева акцентува някои важни особености на исляма и християнството в новите исторически времена, които сближават двете религии като нравственост, проявена в делата, а не в думите на техните Свещени книги. Жаждата за власт, въпреки угризенията на съвестта му, никога не е напускала Баязид, но репликата му „не желая да минавам за отровител в един свят на отровители“ говори, че той все още не е прекрачил границата между морал и религия, за разлика от представителите на католицизма. Баязид иска да покаже „на ония отвъд“ превъзходството на исляма, гневи се, че са превърнали брат му в маша на своите интереси и би желал да ги дискредитира пред лицето на целия свят: „Нека светът наблюдава как милозливите, отзивчиви към страданието на ближния си християни превръщат един гост в пленник! Нека не забравяме, че времето ни има две средища: Рим и Стамбул. Нас ни гледат хиляди очи, Хюсеин бег, гледат ни с уплаха след победите на баща ми. Сега трябва да докажем, че освен сила, ние носим и нова нравственост: липса на лицемерие. Нали?“ Всъщност първото нещо, което сближава исляма и католицизма, е именно лицемерието. Дори в този момент, когато говори за лицемерието на противниците, бившият учител и сегашен съветник на Баязид е сепнат от неговото „Нали?“, защото много добре познава характера на Баязид, който е „дълбоко, последователно лицемерен“. Отдавна Хюсеин бег е осъзнал, че новото, което е внесъл Баязид в политическия живот на империята след смъртта на Завоевателя, е именно лицемерието. И ако преди султаните са били просто войници, чиято последна грижа е как ги възприема врагът им, сега Баязид иска да участва в международния живот на своето време, а за това е необходимо да научи „езика“, на който могат да разговарят Изтокът и Западът. Второто важно нещо, което сближава двете религии, е интересът, търсенето на взаимната изгода от действията и решенията им: „И ето, сам бог ни подари такъв случай: днес ние и християнството преговаряме, търсим общ език. Да благодарим богу!“ Случаят е съдбата на Джем, а езикът – взаимната изгода от него. Д‘ Обюсон, като представител на Папството, ще получава 45 хиляди дуката годишно, за да държи далеко от границите на Османската империя Джем, а Баязид ще запази престола си. С тази сделка обаче Баязид цели и нещо повече, което е свързано с бъдещето на Османската империя:

„Това злато, този нечуван куп богатство ще извърши това, което не успяха дори победите на Завоевателя: ние ще разединим Запада! Всеки, усладил се с нашето злато, ще стане смъртен враг на останалите; това злато ще настърви кралете против църквата; то ще заплати много смърт и много отстъпничества. (...) Ти ще присъстваш, Хюсеин бег, когато християнството само ще ни помага срещу себе си. Досега бяхме заплаха, затуй обединявахме донякъде Запада; отсега се превръщаме в по-опасен враг, защото плащаме. (...) Ти не само ще уговориш с ордена годишната издръжка на Джем; ще сключиш таен писмен договор с магистъра. Мене ми трябва подписа на Д‘Обюсон под една хартия, която би го сринала пред очите на света.”

Втората част от показанията на Хюсеин бег представя осъществяването на „първия допир между Османовия дом и Запада“. Срещата между идеалиста ислямист Хюсеин бег и Д‘ Обюсон разголва още по-драстично продажната същност на католика. Пристигането в Родос и организирането на преговорите от „двамина, целите в черно, с лица на джебчии“ в някакъв дом извън пределите на Ордена, е представено от Вера Мутафчиева като „тъмно дело“, станало „по тъмно“, а в личността на Д‘Обюсон е подчертан търговският му нюх още в първата му реплика чрез намека за „бедността на Ордена“. Фактът, че Великият магистър идва сам, придружен единствено от тълмача си, подчертава стремежа му да запази в тайна договорената сума, което припомня популярната фраза на Молиеровия Тартюф: „Злото става зло, когато нашуми,/ осъжда ни светът за туй, що стане знайно/ и ний не вършим грях, кога грешиме тайно.“ (Ж. Б. Молиер, „Тартюф“) Акцентуваните от Вера Мутафчиева обещания на Д‘ Обюсон („ще се грижим...“, „ще му осигурим...“, „ще бдим...“) поставят въпроса за свободата на Джем, която в представите на магистъра придобива абсурдно значение – Джем ще бъде следен отблизо, охраняван от многобройна стража в непристъпна за врага крепост, а свободата му зависи „от сумата“, с която ще бъдат платени разходите му – колкото е по-голяма, толкова по-силна ще бъде охраната му. Така Д‘Обюсон и Баязид се обвързват здраво чрез взаимния интерес от бъдещата пленническа участ на Джем – единият получава необезпокоявано трона си, за което заплаща необходимата цена на другия. Джем е само стоката в сцената на покупко-продажбата. Нравствената деградация на Д‘Обюсон е представена във възходяща деградация – в началото на преговорите той напомня „средна ръка търговец“, след това постепенно придобива „израз на едър търговец“ а когато е посочена и конкретната сума на сделката – 45 хиляди дуката годишно – той е уподобен на „влечуго ненаситно“. Интерес представлява и имплицитно вписаната в текста съпоставка между православието и католицизма. По време на походи в завоюваните земи на Изтока, Хюсеин бег „е виждал“ християнското население как се струпва в божия храм около някой свещеник или калугер, който се опитва да изпроси от бога спасението им. Той „е чувал“ как същите тези християни „криели книгите и утварите си, късали са от залъка си, за да хранят пастирите си“. Той „е завиждал“ на тези попове, защото са хранени от истински вярващи. Сега обаче, след срещата си с Великия магистър, представител на Папството, на него му става жал за враговете му, които в страданието си разчитат на „такива като Д‘ Обюсон, безнадеждно покварени, безнадеждно невярващи пастири“. Затова Хюсеин бег се моли на своя бог по-скоро Джем да умре, да им „развърже ръцете за нови зулуми над християнските земи“, за да бъде затрито и да изчезне завинаги семето на такива „платени тъмничари“. Дълбокото разочарование от нечовешката низост на Д‘Обюсон кара Хюсеин бег да напусне завинаги двора на Баязид, убеден, че светът нито ще се промени, нито ще промени средствата, с който си служи.

Десетите показания на Саади, отразяващи живота на Джем през лятото на 1483 година, потвърждават становището на Цветана Георгиева, че в романа си „Случаят Джем“ Вера Мутафчиева „премества акцента от османското нашествие на Балканите към гледната точка на световната история през XV век.“ („Средиземноморието в интерпретацията на литературни творби, посветени на османското владичество“). А историята на Западна Европа през този период е твърде сложна – Папството постепенно започва да губи властта си над националните монархии, чиито владетели се опитват да отхвърлят голяма част от феодалните форми както в наложеното господство на църквата над техните правомощия, така и над стопанството и търговията; под влияние на отвъдморските открития са зараждат първите белези на Ренесанса; завършва периодът на Реконкистата с прогонения от Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска последен мавритански владетел от Иберийския полуостров; поставя се и началото на Реформацията, масово религиозно и обществено-политическо движение за реформиране на църквата в съответствие с първоначалните й канони, докато Папството отчаяно се опитва да задържи старото положение, от което има материална изгода. На фона на тези особености на времето съвсем разбираемо е усилието на Д‘Обюсон всекидневно да „засипва“ Джем с информация, подчертаваща единодушието на Запада и създаването на общ съюз на владетелите, които „ще помогнат на Джем да заеме бащиния си престол“. Въпреки недоверието към сигурността на тази информация, Джем се улавя за нея като удавник за сламка, защото не би могъл да си представи остатъка от живота си в Кайро като „частно лице, което доживява старините си при майка, жена и деца“. Онова, което в този момент осмисля живота му, е борбата за поемане на властта над Османската империя, а то може да бъде осъществено единствено с помощта на Папството: „Ние не сме изчерпали средствата си за един истински поход срещу Баязид през Румелия; тъкмо сега – ако вярваме на вестите – светът е готов за действие. (...) Защо да бягам, преди да ми е отговорил Корвин, преди да е призовал християнството папата? Имам ли право, а? (...) Не бих живял, ако изгасне надеждата ми за престола.“ В същото това време, в което единствено жаждата за възстановяването на загубената власт го държи жив, кордонът от братя-рицари около Джем става все по-плътен, пратениците му с писма до майка му и Каитбай в Кайро, както и до Корвин в Маджарско, мистериозно изчезват и го дестабилизират психически. Срещата с дошлия да го посети в Румили малък дук Шарл Савойски и клетвата му, че ще направи всичко възможно, за да намери съюзници на Джем в Европа и че ще го освободи от опеката на Ордена, за кратко повдига духа му. Оказва се обаче, че наскоро след това деветнадесетгодишния дук умира „в навечерието на едно добре обмислено нападение над пътя, откъдето Джем трябвало да мине“. Казват, че умрял от преяждане, но Джем е наясно, че дългата ръка на Ордена е застигнала и него, както преди това застига младия брат Йоаким на Родос и тълмача му Френк Сюлейман в Румили. Всичко, което застане срещу интересите на Папството, е обречено на смърт. Донесеното от Хюсеин бей писмо от Баязид, уведомяващо Джем за сумата от 45 хиляди дуката годишна издръжка, „за да живее охолно с тия пари“, не може да заблуди Саади – всъщност те са „златния катинар“, поставен на ключалката на техния затвор. Джем обаче и го осъзнава, и не иска да го приеме за истина, защото за реализирането на мечтата си се чувства принуден да заложи на мита за доброто в християнския свят. Дори сякаш се ласкае, че е оценен от брат си толкова високо, че се е превърнал „в най-скъпо струващия човек на земята“. От облаците на мечтите грубо го сваля новата заповед на Д‘Обюсон да бъде отстранена цялата му свита от 25 души под претекст, че между тях има предател, който по заповед на Баязид подготвял отвличането му. Този акт на насилие драстично сваля маската на Ордена: „Свърши играта – беше открито сражение. Оставаше да се бием, нищожно малко, срещу могъщ враг.“ Вера Мутафчиева използва този момент, за да подчертае все по-осезаемото психическо дестабилизиране на Джем, чието съзнание на приливи и отливи се мята между надеждата и отчаянието и го кара, посочвайки Саади на командора на крепостта, да заяви: „Ако вие ми отнемете този, ще намеря начин да умра...“ Осъзнал опасността от такова действие, което би сринало всички планове за бъдещето на Ордена, командорът отстъпва. От този момент нататък, телесно, Джем се превръща в беззащитна „жива кукла“ в ръцете на Папството, защото в ръцете на неговите представители е положен животът му.

Становището на Вера Мутафчиева, че извън историческата и географската фаталност, над съдбата на Балканския полуостров „наистина е стояла човешката воля – волята на редица хора, направлявали „Източния въпрос“ в неговото начало“, че за тях са били „добре дошли и фаталността, и географията“, които те „са използвали умело“, е убедително аргументирано и в показанията на Джон Кендал, туркопелиер на ордена „Свети Йоан Ерусалимски“, обхващащи времето от май 1483 до май 1485 година. Йоанитският орден е „предният западен пост“ срещу османците и Джон Кендал като негов туркопелиер не само познава добре „тъмните задни улици на международните отношения“, но и тъкмо поради това е убеден, че семейство Д‘Обюсон е извлякло „значителни облаги от този странен подарък на съдбата“ – случаят Джем. Великият магистър съобщава на Съвета на ордена, че султан Баязид изплаща значителна годишна издръжка за брат си, но никога пред тях не конкретизира точната сума, договорена на четири очи с пратеника на султана. Затова с всички средства се опитва да запази своята „едра плячка“ и да забави възможно най-дълго предаването на Джем в ръцете на Папството.

Умело използвайки богатата информация, включена в книгата „Джем султан според документите на Ватикана“, на която попада по време на специализацията си в Ленинград, Вера Мутафчиева превръща романа си белетристичен документ на отразеното в него историческо време. След смъртта на Людовик XI „цената“ на Джем непрекъснато нараства и всички западни държави се опитват да се „докопат“ до тази изключително ценна стока, особено след насилственото освобождаване на свитата му от тридесетина верни на Джем сарацини. Широка мрежа от съгледвачи – и на Ордена, и на Папството – „държат под око“ двора на Каитбай, където живее Джемовото семейство и майка му, Ница и Венеция, важен фактор в Средиземноморието. През 1483 година, прекрачвайки всички морални норми в политиката, западните държави превръщат в оживена търговия най-търсената и най-пазената стока – Джем султан. Всички негови пратеници – до Каитбай и до маджарския крал Матиаш Корвин – са заловени, измъчвани и убити. Според Джон Кендал новите исторически обстоятелства рикошират и върху отношението към Ордена и Папството: „Матиаш Корвин изля върху Ордена порои възмущения. Той ни винеше, че заради нас народите на Югоизточна Европа били проспали цяла година – най-благоприятното време за война срещу още неспоената след междуособици империя; той ни уличаваше като алчни търговци, когато в играта било заложено цяло едно бъдеще; стоварваше върху ни отговорността за всичко, което би последвало и заключаваше: изпуснат е небивал, невероятен случай християнството да се отърси от напаст.“ За да не бъде тласнато следствието на Съда на Историята в погрешна посока, каквато би била идеализирането на Матиаш Корвин като защитник на каузата на източното християнство, Джон Кендал припомня договора му за мир с Баязид, сключен през 1484 година, в резултат на който османците, успокоени откъм маджарско, покоряват Херцеговина и Полша. Според Вера Мутафчиева, този път използваща като свой говорител Джон Кендал, целта на следствието трябва да бъде изясняването на причините, поради които Западът изоставя Източна Европа, отстъпвайки я на османците. В сложната политическа обстановка, в която „никой не се отърсва от сметките си да използва случая Джем“, западните държави на три пъти са успели да възпрат Баязид да тръгне с войските си към тях – през 1483, 1484 и 1485 година, намеквайки на Баязид чрез свои пратеници, че ако той ги нападне, „Джем ще потегли за Румелия начело на 200-хиляден поход“. Всъщност ослепелият от алчност християнски свят, който продължава да воюва помежду си, не успява да види очевадната истина, която е прозрял Джон Кендал:

„Западът действително ще изпусне срещу 45 хиляди златни дуката, срещу два-три търговски договора, срещу тържеството на своята себичност, един небивал исторически случай.”

В този важен за Европа и за Изтока момент умира папа Сикст IV, като периодът на „междуцарствието“ създава условия за ново търговско наддаване за постове в йерархията на Папството. Никой вече не мисли за съдбата на Балканите, с изключение на полския и маджарския владетел, които са изпитали върху себе си силата и жестокостта на Османовци. Веднага след избора му, и папа Инокентий VIII бърза да сложи ръка върху „стоката“, за която се бият всички – изисква Джем да бъде прехвърлен в Анконта, където ще го пази папска и йоанитска стража, а парите ще се разпределят между Папството (30 хиляди златни дуката) и Ордена (15 хиляди златни дуката). В замяна на това папата ще ръкоположи Д‘Обюсон за кардинал, но грамотата ще влезе в сила чак когато Джем пристигне в Анконта. Колкото повече расте цената на Джем, толкова по-ощетен се чувства Д‘Обюсон – видът му, според Джон Кендал, напомня „фалирал лихвар“. Умело използвайки ремарките в цитираните реплики на Д‘Обюсон, Вера Мутафчиева акцентува низките страсти и пословичната алчност, обладали душата на един католически свещеник – с мрачно лице, той говори „през стиснати зъби“, „свръхзло“, гласът му „реже от ненавист“, когато отбелязва, че единствен искрен съюзник вижда в лицето на Каитбай, но е принуден да се подчини на Инокентий. Успокоява го само мисълта, че договорът за годишната издръжка на Джем е подписан от него и от Баязид: „Все пак златният поток ще преминава през Родос, нали?“ В този исторически момент в съзнанието на Д‘Обюсон и на Инокентий VIII няма дори сянка на мисъл и загриженост за съдбата на християнските православни народи, населяващи Балканския полуостров.

Когато обмисля композиционния конструкт на романа си, Вера Мутафчиева достига до гениално решение, което й дава възможност чрез свидетелите – представители на Изтока и на Запада – да разкрие своята гледна точка за спецификата им и причините за невъзможността от сливането на тези два свята в единна цялост. Родена, израснала и възпитана в граничната им зона, тя не само добре ги познава, но и като историк османист вербализира техните особености в един великолепен анализ на стойностите и недостатъците им, за да докаже, че както в миналото, така и сега не може да се очаква естественото им преливане един в друг. Съдбата на Джем днес е съдба на хиляди българи (мнозина от тях – също като Джем – поети!), които живеят в САЩ, Канада, Великобритания, Испания, Гърция...и също като Джем „боледуват“ и не могат да се приспособят към чуждия манталитет и ценностна система. В същото това наше съвремие Западна Европа буквално е „наводнена“ от мигранти, идващи точно от този Изток. Те създават своите общностни „гнезда“ в сърцето на Стария континент, но запазват културата, световъзприемането, морала, традициите и обичаите си. Западът и Изтокът са като водата и маслото и никога няма да се разтворят един в друг – това ни казва Вера Мутафчиева, използвайки в словото си директното разграничаване НИЕ – ТЕ, вложено показанията на Саади – поета философ на Изтока:

„Както и да ви го описвам, не ще си представите: някъде далеко от родината двама житейски неизкушени млади хора, двама източни поети седяха затворени между непознати стени и неразбираеми войни на един напълно чужд свят.
Не, вие отново измествате нашата драма! Склонни сте да ни съжалите заради затворничеството, където ни вкара нашето собствено доверие. Не то беше основното. Което най ни гнетеше, което навярно събори Джем в болестта, бе сблъсъкът между два дълбоко различни не начина на живот, а на мислене.
Знаете, вашето днешно виждане ви представя ориенталеца в невярна светлина – вие го съдите по неговия много по-късен образ. Този образ обижда мен, източния мислител от петнадесетото столетие. Защото през Средновековието, което си отиваше, Изтокът бе нещо велико. Той не познаваше държавите от една народност, в неговите безбрежни империи се говореха по десетина езика и се изповядваха две-три вери, наравно с много повече ереси; в тях никога не бе затрито античното наследие; там войниците ставаха императори, а много императори умираха като изгнаници; на Изток – това е най-важното – никой и никога не успя докрай да се справи с човека, голия, родения с право на щастие, търсещия и действащ човек.
От Изтока бе изгрявала светлина през цялото Средновековие и не без право ние, ориенталците, считахме западняка за варварин. Той бе се настанил отскоро – от някакви десетина века – в своята земя; той веднага беше отстъпил на купища дребни господари свободата си, а на една единствена църква – мисълта и съвестта си. За десет века западнякът не научи дори да се къпе, предоставяйки стотиците разкошни бани, строени от Рим, на бавна разруха – пришълците не знаеха за какво служи една баня.
През същите тия десет века ние бяхме продавали на Запада благовония, коприна, подправки, книги и ереси, докато накрая – някъде към моето време – го научихме и да разсъждава. Тъкмо тогава западнякът пое нашето наследство, пое го със смъртта на Византия. Като всеки новоуспял, той се забрави: натвори такова, което никой не би измислил. Не говоря за случая Джем, той беше само брънка в самосъзнанието и растящото самочувствие на Запада.
Ние бяхме възпитани другояче. Не своята вяра или народност браня аз – вярвайте, един ориенталец по мое време беше преди всичко гражданин на света, той бе научен да мисли за земята като цяло и за човека като неин венец. Четете стиховете ни – тях отричаше нашата църква, но нито един наш поет не биде изгорен или затворен заради стих. Дори вярата ни се примиряваше, гдето човек има право на земно щастие и туй щастие е самоцел, и пред него отстъпват всички висши съображения.
Не ви занимавам напразно – искам да обясня противоречието между два начина на мислене, което особено ярко се изяви в случая Джем. И до днес – заемете ли се с безбройните сладки романи за Зизим, наводнили Запада през шестнайсето и седемнайсето столетие – вам е неясно как и защо Джем трябваше да преживее, което преживя. Необяснимо остава неговото лекомислие, детински изглежда доверието му и просто насила търсени – неговите страдания. А всичко това беше неизбежна последица от нашия ред на мисли, от цялата ни представа за света. В нея не се вместваше нито брат Д‘Обюсон, нито черните рицари, нямаше в нея двусмислени затвори и двуостри послания. Тя изключваше да напишеш смъртната присъда на човека така, че под нея да стои собственият му подпис; не допускаше да отнемеш на осъдения последното му притежание – трийсетина обезвредени приятели.
Ето, този сблъсък между Джем и Запада лежеше в основата на неговата болест.”

Няма да се опитвам да тълкувам словото на Вера Мутафчиева и да посочвам потвърждаващи или отхвърлящи тезите му аргументи. Тя е българка и като такава много добре познава българската история и благотворното влияние на Изтока върху нея. Достатъчно е да припомня само един пример – в битката при Клокотница през 1230 г. българският цар Йоан Асен II напълно разгромява войската и пленява епирския владетел Теодор Комнин заедно с цялото му семейство, което не убива, а отвежда в Търново, а войниците му освобождава да се върнат по своите родни краища. Нещо нечувано дотогава в целия Запад. Такива неща могат да се случат само на Балканския полуостров – граничната зона между двата свята. Западът е твърде далече и твърде високомерен, за да се опита да го разбере. Посочените различия между Изтока и Запада Вера Мутафчиева полага в основата на заболяването на Джем. И едните, и другите, въпреки своите различия, са все човешки същества. Но само източен поет като Саади може да напише такива стихове:

Чедата на Адам едно са тяло –
от кал е сътворено поначало.
Една част само ако заболее,
за нея всяка друга ще милее.
Ти, който не скърбиш за болка чужда,
човек да се наричаш – няма нужда.

* * *
Нещастните през целия живот мечтаят –
най-после на щастливите да дойде краят.
(„Избрани стихове от Саади“, превод от персийски – Димитър Милов и Илона Толсузова)

Така поетът и философът Саади си обяснява този сблъсък между Джем и Запада, който води до личната му драма и появата на симптомите на неговото заболяване. Здравословното му състояние се влошава с всеки изминал ден, той сякаш живее извън реалността, изпълнен с „налудничави помисли за бягство, с безпочвени надежди за неизвестно чия помощ, със спомени и мечти, в които бълнува кръстоносни походи, водени от един мохамедански принц или жестока мъст над черните братя от завоевателите на Баязид“. Дните и нощите на двамата приятели стават все по-страшни, Джем унесено „разговаря“ едновременно с живи и с мъртви – с Френк Сюлейман, с Мехмед, Хайдар или Хюсеин бег, издава заповеди за бой или бягство, спори с Д‘Обюсон, преговаря с Матиаш Корвин, оплаква се на майка си, хлипа над трупа на Завоевателя или заклева малкия дук във вечно приятелство. Когато идва на себе си, не може да се познае – неимоверно отслабнал, ръката му е суха и бяла, а лицето му е обрасло като на дервишин. След това премеждие братята от Ордена ги извеждат от Румили. Редуват се замък след замък, а двамата току-що оздравели конници едва се крепят на седлата на конете си.

В тези мъчителни дни от живота на Джем и Саади Вера Мутафчиева отново въвежда мотивите за границата и за родното. Докато яздят през Савоя, все още се чувстват някак свои, защото усещат дъха на Средиземноморието, а на отвъдния му бряг е техният дом... За съжаление пътят им ги води все повече и повече на северозапад и непрекъснато ги отдалечава от миража на родното. Трагиката на тяхната лична драма неволно напомня Яворовото стихотворение „Заточеници“, колкото и неподходящо на пръв поглед да изглежда тази аналогия: „И ний през сълзи накипели/ обръщаме за сетен път/ назад, към скъпи нам предели,/ угаснал взор...“ Изолирани не само от родното, но и от света, който ги заобикаля, те не знаят нито какво върши Баязид, нито какво възнамерява да направи Корвин, нито какви постъпки предприема светият отец пред християнството, нито къде са отведени трийсетината им другари от тяхната свита и дали още са живи. Странни, изпразнени от съдържание са седемте години на странстване из Франция, където уж са почетни гости и навсякъде ги „заглавикват с празненства“, а за толкова дълго време Джем султан „не е имал поне една височайша среща“, не е подписал никакъв „договор, съглашение или обязателство“, не получава никакви писма. Едно обаче неизменно се повтаря: „Веднъж в годината – където и да се намирахме през април – ни посещаваше Баязидов пратеник. Същият, който току-що бе отнесъл на Родос издръжката на Джем. Със съдействието на ордена той проверяваше дали шехзаде Джем е между живите.“ Маскарадът пред пратеника на Баязид събужда последните остатъци от лично достойнство у Джем, той дълго и прецизно се подготвя за срещата и държи винаги и навсякъде из тия замъци да изглежда „неизменно великолепен“. В единадесетите си показания пред Съда на Историята Саади се спира малко по-подробно на престоя на Джем в замъка Рошешинар. Опитите на двамата да получат някакви отговори на разкъсващите ги въпроси – какво става с Шарл и Матиаш; защо всичките им пратеници сякаш потъват в неизвестността; защо Орденът никога не споменава Корвин в известията си – най-после са удовлетворени от един обикновен певец мохамеданин, автор на прословутата песен за Ричард Лъвското сърце. Каитбай е във война с Баязид, на помощ от маджарския крал не трябва да се надяват, защото той от месеци има мир с Баязид и явно си прави някакви други, свои сметки. Изгубените надежди за бъдещето ги довеждат до крайното решение за бягство. Стилистично обагрените глаголи „препъвахме се“, „пръхтяхме“, „хлъзгахме се в жабуняка“, „затъвахме в речицата“, „препускахме“, „мерех най-късия път към полето“, „не зная колко сме яздили“, „бяхме се забравили“ подчертават силата на човешката драма на двамата бегълци в отчаяното им усилие да избягат от своя плен. Нещо, което се оказва невъзможно. Хайката, с насмешка, презрение, доволство и превъзходство ги заобикаля като ловци, които са се „докопали“ до своята плячка. С болезнена горчивина прозвучават финалните думи от показанията на Саади: „Онова бе първият ни опит. Последваха го други – не помня броя им – вече по-зрели, по-хитри. В никой от тях не надхитрихме Ордена.“ Показанията на Саади прозвучават като своеобразен удар от бич върху лицето на Ордена и Папството, след който трудно може да бъде „гримиран“ дълбокият белег, оставен в съзнанието на читателя. Алчността и жестокостта в отношението към Джем, властолюбието, стремежът им да държат в ръцете си Баязид чрез мита за евентуален поход на принца начело на християнска войска на Изток, не може да скрие и най-талантливият „гримьор“ на Западната политика.

Последните показания на Батиста Спиньола за есента на 1484 година и на Джон Кендал за 1485 – 1487 година, с които завършва втората част на романа „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева, са убедителна аргументация на становището, че „изкуството на романиста е велико“, защото „всеки един творец може да бъде наречен, както Балзак нарича себе си, „секретар на епохата“. (Рамона Стойчева, курсова работа в СУ „Свети Климент Охридски“ – „Човекът е ничий и сред свои, и сред чужди“) Именно от позицията на „секретар на епохата“ Вера Мутафчиева включва в показанията на Спиньола и Кендал онази информация за международните отношения в Западна Европа, които я представят като време, в което не се усеща разликата между владетели и разбойници:

„Най-трудното в междудържавния живот през 1485 – 1487 година беше намесата на Турция в този живот. До Завоевателя османците бяха пришълец, с когото никой нямаше и не искаше да има нищо общо. Със случая Джем това се измени. Част от Запада вече беше в преговори със султана, султанът бе поел задължения към една или друга западна сила, за да осигури затворничеството на брат си – беше се набелязала известна взаимна изгода. И веднага настъпи надпревара в това отношение.
През времето, което соча, едрите европейски господари преговаряха, от една страна, с Папството за кръстоносен поход против Баязид, а от друга – поддържаха връзки със същия Баязид, осведомяваха го за папските намерения, уверяваха го, че не ще допуснат такъв поход. Един Бог знае в кое владетелите на света са били искрени: дали в желанието си да пресекат заплахата от турците, или – да заживеят с тях във взаимна полза.”

Лицемерието в тази хамелеонска политика имплицитно вписва убеждението, че никой не се тревожи за съдбата на балканските народи и всеки ще действа в интерес на собствената си изгода. Папата се бои от Корвин да не вземе Джем и с това да накърни авторитета на Светия престол; Венеция се страхува от евентуална война, защото тя „би се отразила тежко на левантинската търговия“; за да се вклини между италианските държави и да затрудни още повече Папството, маджарският крал Матиаш Корвин сгодява сина си за Бианка Сфорца и привлича на своя страна Миланския дук. Права е Вера Мутафчиева (автопредговор към романа), че „волята на редица хора, направлявали „Източния въпрос“ в неговото начало“, предопределя „закъснялото развитие“ на балканските народи, изоставени в ръцете на поробителя, защото са си направили личната „добра сметка“ във време, което е изисквало обединяване на католицизма и православието срещу общия им враг – ислямът. Пътуването към Милано, годежът и гостуващите му представители от цяла Западна Европа и Папството, са определени като „голяма игра“, като „пътуващ театър“, като „представление“, което се оказва еднакво неуспешно за всички. Същото такова „представление“ се разиграва след това и в Кралския съвет в Париж, на който в присъствието на пратеници на Папството и Ордена се обсъжда предложението на Каитбай да заплати 100 хиляди златни дуката, за да остане Джем в Рим, Флоренция, Венеция или Маджарско, тъй като международните отношения не позволяват прехвърлянето му в Египет. Дори патетичната реч на кардинал Киерегато, припомняща славни страници от историята на католицизма и предизвикала сълзи в очите на слушателите му, на фона на грозната истина, че без смъртта на Завоевателя и разпрата между синовете му османските завоеватели отдавна да са стигнали до Светата римска църква, придобива бутафорен смисъл. Твърдението на адмирал де Гравил, че „християнският свят ще прецени като нередни едни преговори между Папството и мохамеданската сила“ и че „дори за два пъти по сто хиляди дуката не следва да се излага авторитета на Светия престол“, е умело апострофирано от Мутафчиева чрез мисълта, просветнала в съзнанието на Кендал: „Но за десет пъти по сто хиляди би мислил иначе!“ Оказва се, че даже Кралският съвет – що се отнася до съдбата на Джем султан – си играе със светата църква. Именно поради това през пролетта на 1487 година Кендал е извикан от Д‘Обюсон, за да дообмислят заедно новата идея – „прилагането на груба сила в случая Джем“, чието оръжие този път ще бъде жена. Финалното изречение на втората част на романа активизира любопитството на читателя и психологически го подготвя за възприемането на следващите сюжетни линии в наратива му.

------------
Продължава ... ----->>>>>
------------