“Случаят Джем” – мотивите за властта и границата (1)

В основата на романа „Случаят Джем” Вера Мутафчиева полага драматичната съдба на османският принц Джем, като през нейната призма коментира взаимовръзката и оттласкването между Запада и Изтока. Това налага, преди да навляза в дълбочинните смислови пластове на показанията на свидетелите пред фикционалния Съд на Историята, да допълня информацията за личността на самия Джем и, доколкото е възможно, да посоча исторически обусловените причини за неговата жизнена трагедия. В историята на Османската империя въпросът за наследяването на трона в продължение на много векове се урежда според повелите на традицията – най-големият син след смъртта на бащата-султан се възкачва на престола, като има право да убие по-малките си братя, за да се избегне евентуална гражданска война за подялба на наследството. Такава е традицията, но като всяка традиция тя не е уредена писмено. Мехмед II Завоевателя обаче я узаконява, създавайки т.н. „Закон за братоубийството“, чиято най-важна клауза гласи: „Който и от синовете ми да наследи султанския трон, уместно е да убие своите братя, за да си осигури спокойствие в държавата.“ От начина на формулирането на тази клауза в Закона произтича първата причина за възникналия конфликт между синовете на султана след неговата смърт, тъй като в началото на клаузата не е изрично посочено, че първородният син наследява властта след смъртта на баща си. Именно поради това възниква и тази ожесточена война между двамата братя. Втората причина за житейската драма на Джем е заложена генетично. Баязид е син на Мехмед II и Емине Гюлбасар хатун, омъжена за султана през 1446 г., Джем също е син на Мехмед II, но майка му Чичек хатун е четвъртата съпруга на султана, омъжена за него през 1458 година. Тя е сръбска пленница (някои изследователи я сочат и като французойка, дъщеря на Людовик XI, попаднала в плен след превземането на Константинопол), но и в двата случая тя вероятно е християнка, поради което ранното му детство преминава в харема на наскоро завладения Константинопол. По-късно, по съществуващия османски обичай, Джем е изпратен като управител на област в Източен Анадол, град Амасия, където има възможност да се образова, да води свободен от политически планове живот, създава си свой двор, поддържа контакти с много хора и е заобиколен от многобройни фаворити и прислуга. Именно в Амасия на 3 май 1481 г. го застига вестта за смъртта на баща му. Веднага след това започва ожесточената борба между двамата братя за бащиния им престол.

Използвайки документалните материали от открития том „Джем султан според документите на Ватикана” в библиотеката на Института на народите на Азия в Ленинград, Вера Мутафчиева остава потресена от житейската трагедия на този млад и образован мъж, превърнал се в разменна монета между Изтока и Запада: „Най-високо струвалият индивид в историята на Европа бе проживял години в кошмарен плен, лишен от общуване, а накрая напоен с папска отрова. Как ли са текли мислите му при прехода от свобода и поетично творчество към полуплен, изпъстрен с опити за бягство, до строг тъмничен затвор, където мозъкът му бавно се разпада под въздействието на хашиша, а оттам – до жалка смърт, която едва ли е осъзнал?“ (откъсът „Случаят Джем“ от непубликуваната книга-анкета на Магда Карабелова, „Литературен форум”, бр. 12, март – април 1999 г.). Именно тази документирана „история“ за живота на Джем кара Мутафчиева да погледне на неговия „случай“ от един друг ъгъл, не толкова частен исторически, колкото всеобщ и непрекъснато повтарящ се морално-етически факт, и да постави въпроси, които са обвързани не само с политическата конкретност на времето на появата му, но и се превръщат в общовалидни за Историята като наука, която осъществява взаимовръзката и взаимозависимостта между отделните периоди в развитието на човешката цивилизация. В романа й осезаемо се открояват проблемите за отношенията между човека и родината му; между монарха и народа му; за границите, които разделят народите и като територия, и като мироглед, и като религия, и като душевност, и като индивидуална психологическа нагласа; за границата, разделяща морала от религията и закона; за самотата на изгнаника, прокуден далеч от роден дом, близки и родина; за отношенията между Изтока и Запада; между католицизма и православието; между християнството и исляма; както и някои частни въпроси, свързани с интима в човешките взаимоотношения. Всички тези проблеми обаче се събират в калейдоскопа на най-важния, основополагащия за целия роман – проблемът за властта, – защото посочените въпроси са видени като негови частни проявления и последици. Затова и Мари Врина – Николова, коментирайки особеностите на прозата на Вера Мутафчиева в статията си „Случаят Джем“ и „Аз, Анна Комнина от Вера Мутафчиева“, отбелязва, че основната тенденция в нейната белетристика е стремежът на авторката към „заличаване на границите между историческите епохи чрез непрестанен диалог между минало и настояще, между живи и мъртви“, който е предаден с впечатляваща „полифоничност на повествованието“ и интересна „нелинейна темпоралност“.

Първа част на романа

Проблемът за властта в границите на Османската империя. Първият свидетел, явил се пред Съда на Историята, е Нишанджи Мехмед паша, представен като велик везир на Османската империя в момента на смъртта на Мехмед II Завоевателя. Фактът, че той е действително съществувала личност, която изпълнява тази длъжност, но два века и половина след смъртта на султан Мехмед II (1717 – 1718 г.), размива границите на времената, за да се впише в неговия образ мъдростта на Историята, базирана на конкретни лични наблюдения в хода на три века историческо време. Затова той използва слово („...вие знаете...“, „...ще ме питате...“, „...ще възразите...“, „...но вие мълчите...“, „...не ви засягат...“, „...не сте наясно...“, „...ако ме убедите...“ и т.н.), което създава асоциации за изповед пред поколенията, след като в продължение на тези векове е размишлявал върху случилото се между 3 и 5 май 1481 г., първите три дни след смъртта на Мехмед II. Още в този първи фрагмент от наратива Вера Мутафчиева въвежда мотива за властта, като го „оцветява“ в различни нюанси. За Мехмед II той е свързан със стремежа към славата, която му създава самочувствие и му носи вътрешно удовлетворение от възможността да завладява и подчинява на своята воля колкото се може повече земи и народи. Затова думата „победа“ в съзнанието му придобива ореола на божество: „Най-общо: по наше време в нашия отрязък свят хората се кланяха на двама пророци – Мохамед и Исус. А Мехмед хан имаше свой – победата.“ Тя до такава степен превзема съзнанието му, че го прави „безпредразсъдъчен“, като това си качество той е извел на „съвършена висота“. Денят, в който се разменят двете власти обаче аксиологизира и личността на великия везир, защото в период на междуцарствие именно той държи юздите на държавата, което остойностява решенията му и му придава самочувствието на владетел: „Знаех, че през няколкото часове, които имах пред себе си, аз, Нишанджи Мехмед паша, съм властен да реша бъдещето на империята.“ За съжаление на самия него – твърде за кратко време, защото на третия ден след смъртта на Мехмед II – на 5 май 1481 г., пашата е убит.

Войната като обществено явление винаги е била възприемана двустранно – от една страна чрез нея се завладяват нови територии, осигуряващи допълнителни източници за материално обогатяване на победителите, удовлетворява психологическите потребности на бойците за слава – били те обикновени войници или част от военната аристокрация, чрез нея нерядко се разрешават спорове между съседни държави, а и в миналото, и сега се води т. нар. студена война за сфери на влияние. В същото време всички са наясно, че войната е антихуманно и жестоко средство за разрешаването на човешките конфликти, че участието в бойните действия променя завинаги психиката на човека, разрушава моралните устои на мирогледа му, води до абсурдни действия и постъпки, събужда животинските инстинкти в уж разумния човек, определен от Шекспир като „квинтесенция на природата“. С една дума – войната е зло, което често пъти не може да бъде победено със средствата на разума. Това важи и за войните, които води Османската империя на Балканския полуостров и в Европа, изключително точно и образно представено от проф. д-р Кръстьо Манчев в неговата „История на балканските народи (1352 – 1878 г.)“, изд. „Парадигма“, Сф., 2006 г., където на стр. 60 четем:

„Османският период от историята на балканските народи може да се оприличи на двубой между два великана, които се бият на балкански терен. Главните действащи лица обаче не са само „двама“ борци, Османската империя и Европа. Има и трети участник – балканската „арена“, която не е безмълвна площадка, а е „място на събитието“ и участник в него. Има и съдия – времето, историята. И понеже времето е равно на повече от четири столетия, през двубоя минават много поколения, в историята се записват много събития, дейци и герои, а тя, като съдия на състезание, трябва всекиму да отреди това място, което му се полага.“

Сблъсъкът на „двата великана“ води до уродлива човешка жестокост и разрушена ценностна система, което е разкрито чрез поредицата от показания на свидетелите в романа „Случаят Джем“ от Вера Мутафчиева. Разказът на Етем, син на Исмет, за случилото се между 8 и 22 май ,1481 г., въвежда герои, чиито действия оставят трайни следи в паметта на читателя за проявите на човешка жестокост. За околните „черният ням“ не е човек, защото чрез отрязването на езика му той е лишен от оная възможност, която го отличава от животните – Словото. Показанията на Етем въвеждат и образа на една исторически съществувала личност – Хадим Синан паша (1459 – 1517 г.), велик везир на султан Селим I, босненец от знатния род на Боровинич, който е бил санджак бей в Босна, после в Херцеговина, в Смедерево и стига в кариерата си до бейлербей в Анадола и в Румелия, загинал в последната битка между египетската армия и османците на 1 февруари 1517 г. в Египет. Разказът на Етем „документира“ драстичните промени в психиката на някогашния грък, взет като малък, „когато събирали момчета за еничари“, който под влияние на жаждата за власт забравя произхода и вярата си, „отличил се, станал ага, а като ага спечелил милостта на Мехмед хан при боевете за Стамбул. Нали грък, бил у дома си, езика знаел, пътищата, та много помогнал.“ Променяйки реалната биография на Синан Паша, Вера Мутафчиева подчертава една друга последица от неовладяната жажда за власт – тя е способна да превърне човека в предател на собствения си народ и религия, като чрез неговия образ поставя въпроса за бъдещето, за съдбата на държавата като институция в историята на човешката цивилизация. Максимата „Държавата си има закони и има кой да пази тези закони“ е развенчана както чрез предусетения бъдещ конфликт между Джем и Баязид („Между нас отдавна се шушукаше, че Мехмед хан не е решил кому да остави държавата и затова отпратил двамата си сина надалеко.“), така и чрез мотивите, които движат поведението на Синан паша, който подкрепя каузата на Баязид не защото в негово лице вижда законния наследник на трона, а защото се надява „да осребри“ тази подкрепа: „Е – рекох на ума си, – такъв бил късметът на Джем. От всички паши в Анадола писмото му да падне у едничкия, който държи на шехзаде Баязид. И защо, да не би да му е много умиляла държавата? Защото ще стане султанов зет, затова.“ Жаждата за власт не признава морални закони, тя подрива дори вярата в Бога – хората са песъчинки в нозете на Аллах, но според показанията на Етем, Аллах е останал сляп за лицемерната същност на Баязид, който си позволява да наруши дори „свещения закон“ на траура – въпреки демонстрираната огромна скръб по време на погребението на баща му (единствен той сред богато облечените в коприна и сърма велможи върви след ковчега с черни дрехи и бос, приличен на „анадолски просяк“), без да спазва изискването за тридневен траур. Веднага на другия ден тръгва за Стамбул, защото се страхува, че брат му Джем може да му отнеме престола. Финалът на показанията на Етем извежда частния държавен проблем на Османската империя в онзи исторически момент на нова плоскост – за отношенията между монарха и неговите поданици. Въпрос, който в различните епохи получава различни отговори. По един начин го решава Омир в неговата „Илиада“ чрез спора между обикновения гърбав войник Терсит и племенния вожд Ахил, по друг начин е видян в условията на соц обществото, бих казала че все още няма конкретни измерения в днешната така наречена демокрация: „Ние бяхме хора дребни, нямахме пръст в султанските дела. Сега казвате, че върху такива като нас се крепяло великото Мехмедово време, че Мехмед хан стреснал света, защото заложил на нас и нашето добро. Навярно е тъй, вие четете книги, вие знаете. А ние не го знаехме. Иначе може и да бяхме я свършили по друг начин.“ Така, чрез финалните думи на Етем, авторката разколебава дори представата ни за справедливостта на Съда на Историята. Явно е, че в различните исторически периоди този съд определя кое е правилно и кое – неправилно по различен начин, извеждайки своите аргументи от конкретното историческо време. Амбивалентността между последните думи на Етем и твърдението на самата Вера Мутафчиева в предговора, че „има истини големи и вечни, които историята непрекъснато илюстрира“, поставя читателя пред казус, който той може да разреши чак в края на романа, когато прочете и съпостави показанията на всички свидетели пред Съда на Историята.

От междуличностната борба за власт започва семейната драма на братята Баязид и Джем, синове на Мехмед II Завоевателя, за да се превърне постепенно в драма на Османската империя, на народите, живеещи на Балканския полуостров, а след това и в драма на Европа както между представителите на светската власт в европейските монархически държави, така и между институциите на различните религии и техните разклонения: ислям и християнство, католицизъм и православие. Вера Мутафчиева не поставя проблема за властта в центъра на първите показания на Саади дефтердар (началник на хазната – б. а.), но всяка дума и всяка описана ситуация от древния иракски поет води към него. Достатъчно е Зейнеб хатун, „едничката жена поетеса“, гостуваща в двора на младия Джем в Коня, да изрече „Дано бог ме поживи до деня, в който върху престола на Осман, зет на първия ни поет Джеляледдин Руми, седне друг един поет: Джем султан!“, за да бъде взривено романтичното пространство както в душата на Джем, така и в сърцето на Саади. Диалогът между двамата приятели на зазоряване дозабива стрелата в раната, която отдавна младият Джем носи в мислите си. Като забележителен белетрист и художник на словото, Мутафова представя физическата промяна на своя герой, за да покаже на читателя, че камъкът, затискащ извора на жаждата за трона, вече не може да удържа силата на нейния напор. Кръвта нахлува под млечната му кожа, лицето му многократно сменя цвета си, а загубеният дар слово и унесените, възторжени очи на младежа, вперени в Зейнеб хатун, достатъчно красноречиво говорят, че мечтата да наследи бащиния си престол никога не го е напускала. Славянската кръв на Джем и уважението му към християнството като по-справедлива религия приемат в своята благодатна почва семето за значимостта и правата на „багрянородения наследник“, роден след коронясването на бащата, като повеля свише, която той трябва да следва. Затова и думите на неочаквания вестител, цитирани от Саади във вторите му показания („Всеславният Мехмед хан не е между живите. Поеми юздите на войската ни, води ни натам, където баща ти не смогна! Спахиите, първият стълб на държавата, са твои, султанъм! (...) Кой спечели славата на Османовци, кой превзе света? Ние, редниците на вярата! Ние искаме за султан тебе, Джем!“), внасят смут, всички стоят като вкаменени, защото не са сигурни какво им носят думите на този прашен спахия : „предателство, заговор, вярност?“ Словото на вестителя смущава и с нещо друго – за първи път в Османската империя някой си позволява да постави въпроса за приноса на „рицарите на вярата“, т. е. на обикновените войници, в победоносните войни на султаните, както и за връзката владетел – народ.

Ситуацията (макар и коренно различна като историческо време, междуличностни отношения и етносни традиции) напомня посочването на Асен, по-малкия брат на Петър, за бъдещ цар на България от дошлите от Солун пратеници, донесли в Търново иконата на Свети Димитър Солунски, пред която Асен коленичи и полага първата си клетва. За разлика от Петър, който оценява качествата на по-младия Асен и приема предложението като справедливо, Джем сякаш се преобразява. Миражът на престола буквално подменя предишния Джем с нов, който свети сред караманлийските бегове и аги от войската „с нова, непозната светлина, по-хубав от всякога. Сякаш само полъхът на властта бе го претворил.“ Затова досегашните му приближени вече пристъпват към него не като към приятеля си, а като към повелителя си. В душата му обаче все още е живо чувството за справедливост, нещо, което е непознато за чистата османска кръв на Баязид – Джем е готов на компромиса да си поделят земите на империята и дори предлага вариант, от който и двамата да останат доволни. Той още не е дорасъл до желязната логика на всяка власт – да поиска всичко, за да получи поне половината. Човешкото му благородство, вероятно резултат от спояването на исляма и християнството в неговата кръв, се проявява и в диалога му със Селджук хатун, любимата леля на Завоевателя: „Не мога да бъда друг, лельо, иначе бих се превърнал в Баязид! Нека войската избере! Победеният ще понесе нейната присъда! Не ще моля никого. Аз, синът на великия Завоевател, съм в правото си.“ Още в тези първи страници от романа Вера Мутафчиева започва да изгражда образа на Джем като сложна и противоречива натура, в която ожесточено се сблъскват природната му благост с османската ненаситност. Широко отворените врати на Бруса и виковете на многолюдната тълпа от посрещачи „Победител!“ опиват Джем „по-лудо от ширазко вино“, някакво ново, току-що родено достолепие в гласа му кара брусенските велможи не само да станат, но и да целунат поднесения им крак от младия султан. Вера Мутафчиева психологически аргументира поведението на Джем. Това самочувствие, съзнанието му за лична изключителност се раждат и под въздействието на организираното тържествено посрещане на новия султан:

„Бруса беше цяла из улиците, заедно с пеленачетата и болниците си. От всеки прозорец, чардак и зид висяха килими, везани покривки, дори копринени юргани, халати или кърпи – градът бе окичен до върха на десетките минарета. Пък и време ли беше! – май. Над дуварите надничаха бухнали орехи и смокини, лозниците протягаха млади, лъскаво-зелени филизи. Кипарисите пробождаха почти черно тази пиянски тържествуваща зеленина, между която се белееха магнолията и жълтееха гроздове салкъм. Ами люляците? Защо не сте видели Бруса в майски люляци! Посред целия този пролетен празник, който покриваше вековете – каменната сивота на Бруса – течеше друга пролет. Нашият господар, всред чиято свита нямаше човек над двайсет и петте, огряваше Бруса с радостта си. Млад, красив, даровит, боготворен, Джем бе стигнал най-високия връх на човешкото щастие.“

Изключителен майстор психолог е Вера Мутафчиева! Такива думи на възторг не би могъл да изрече пред Съда на Историята никой друг от свидетелите, освен поетът Саади. В неговото слово, преливащо от възхищения, авторката е вплела и един, сякаш свой детайл – за кипарисите, които пробождат „почти черно тази пиянски тържествуваща зеленина“. Кипарисът е дървото на подземното царство, погребално дърво на средиземноморските държави, поради което най-често се среща в гробищните паркове. Така авторката имплицитно вписва тревога, предусещане за нещастие и гибел. Властта опиянява, властта замъглява разума като тази „пиянски тържествуваща зеленина“, тя дезориентира човека, прави го сляп дори за очевадните реалности, които носят рискове не само за Джем, но и за всички, които ще го последват. Още повече че Джем е неопитен, изолиран далече от столицата, той не е имал възможност да усвои „техниката“ на властта и уроците на предците си Орхан, Мурад, Баязид Светкавицата, водили в Бруса „синджири роби и кервани плячка“. Затова, въпреки че обявява Бруса за столица и се провъзгласява за султан, сече монети с лика си и нарежда да споменават името му във всекидневните молитви, той си остава поет по душа и преминава през историята като „султан, чиято власт бе ограничена в един град и в осемнадесет дни.“ Той разчита единствено на еуфорията, обхванала „тюркменските катуни и юрушки задруги, повели към столицата своите жени, стада и дечурлиги.“ Жаждата на Джем за власт, непреодолимото му желание да се възкачи на бащиния си престол, дори поетът Саади определя като „нещо налудничаво“. Начинът на поднасяне на свидетелските му показания все по-осезаемо заставя читателя да възприеме неговия образ в наратива като герой резоньор, чрез който говори авторът.

В първите показания на Саади е загатнато и едно друго проявление на властолюбието, което не е свързано с политически амбиции, а с междуличностните отношения, базирани върху различията между половете. Те са резултат от многовековното възпитание в духа на исляма и са заложени в част от текстовете на свещената му книга:

„Вашите жени са като орна нива за вас. И отивайте при нивата си, както пожелаете, и подготвяйте се отнапред, и се бойте от Аллах, и знайте, че ще го срещнете!“ ( Коран, Сура 2:223)
„Повелява ви Аллах за вашите деца: за мъжкото е дял, колкото за две женски.“ (Коран, Сура 4:11)
„А срещу онези от жените ви, които извършат прелюбодеяние, вземете четирима измежду вас за свидетели. А засвидетелстват ли, дръжте жените в домовете, докато смъртта ги прибере или Аллах им стори път“ (Коран, Сура 4:15)
„Мъжете стоят над жените с това, с което Аллах предпочете едни пред други и защото харчат от имотите си. Целомъдрените жени са послушни, пазят съкровеното си, както Аллах ги е запазил. А онези, от чието непокорство се страхувате, увещавайте, после се отдръпнете от тях в постелите си и /ако трябва/ ги удряйте.“ (Коран, Сура 4:34)
„А рекат ли да се разведат, Аллах е всечуващ, всезнаещ. (...) Тогава техните мъже , ако искат помирение, имат най-голямото право да си ги върнат. И жените имат същите права, каквито и задължения съгласно обичая, но мъжете са едно стъпало над тях. Аллах е всемогъщ, премъдър.“ (Коран, Сура 2:227, 228)
(превод на проф. д-р Цветан Теофилов)

Според посочените извадки от свещената книга на мохамеданите жената трябва да бъде покорна на мъжа, тя не е личност, не е човек, а вещ, при това лесно достъпна. Затова и Саади, почти цитирайки Корана, заявява: „В нашия свят жената бе нещо (дори не някой), с което можеш да се свържеш по един единствен и много прост начин, без избор, без търсене или предпочитание. Ние купуваме своите жени, преди да сме видели лицето им. (...) Тя произвеждаше деца и това донякъде оправдаваше загубените при нея нощи: тя мълчеше и това правеше отчуждението сносно. Но то все пак си оставаше едно огромно, пусто, непреодолимо, тежко като обида и ненавист отчуждение.“ Оказва се, че жената, лишена от право да бъде равностойна на мъжа в личното и в общественото пространство, е превърната във вещ, която употребяваш, но след това можеш и да изхвърлиш. В Османската империя човешките взаимоотношения са предопределени от пола, а не от интелекта и духовните качества, с които природата е надарила човека като неделима общност между ин и ян в хексаграма за съюза на душата му с Бога. Мъжът в Османската империя е собственик на жената-вещ. А от психологията знаем, че онова, което се придобива лесно, не се цени, че подарената власт над нещо не носи удовлетворение. Затова и Саади признава: „Жените ни бяха винаги съгласни, отблъскващо лесни. Тая отврата от достъпното ни откланяше, връщаше ни към самите нас.“ И трябва да минат много векове, за да се заговори за правата на жените в ислямския свят, както и да се предприемат конкретни мерки за разбиване на това наложено от времето и вярата статукво. Едва през 2014 година Фатма Беналиазган официално регистрира в Турция Партия на жените, която поставя въпроса за еманципацията им. Може би за този успех в борбата за равноправие допринася и романът на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“, който от създаването му през 1967 г. до днес е претърпял седем издания на турски език.

Битката между Баязид и Джем при Йени шехир на 20 юни 1481 г. показва едно ново лице на жаждата за власт – предателството. Страшната тишина по време на очакването на неслучилия се грохот на битката, е определена като „ужасен ужас, без дъно отврата и мъка“. Якуб ага, вместо да се вреже със спахийската конница във вражеската колона, безшумно се смесва с Баязидовата войска. Страшно, унизително е среднощното бягство от Йени шехир до Ермени под облещените втренчени звезди в гробовната тишина, която се нарушава само от стъпките на конете и псувните на караманлиите. Касим бег, последна издънка на караманските князе, заедно с двайсетина души, продължава да следва Джем и Саади до границата със Сирия. Границата! Именно с достигането до нея Съдбата категорично променя статуса на Джем и от претендент за престола го превръща в беглец, в един от „битите в историята“, без предварително да го е предупредила за цената на бъдещите му дни, да му е дала възможност да я приеме или отхвърли. Именно в този кръстопътен момент на духовно и физическо изпитание се проявява блестящият талант на психолога Вера Мутафчиева. Неочаквано за читателя тя отваря една непозната досега врата към душата на Джем, за да представи ужаса, който изпълва цялото му същество, осъзнало „колко безвъзвратно е да прекрачиш границата”. Вероятно при вербализирането на този епизод Вера Мутафчиева е сляла във въображението си съдбата на Джем със съдбата на собствения си брат Боян, също изправен пред неумолимата необходимост да прекрачи границата между два свята – своя и чуждия. Трескава е не само светлината, която излъчват разширените от ужас, „несвои“ очи на младия османски княз, но и словото в изповедта му пред Саади:

„Саади, съзнаваш ли какво е то, границата? Ние ще прекрачим не само междата на две държави. Много повече... До тая нощ аз съм бил у дома си, върху земята на своя баща и дядо, до днес съм имал права, макар и оспорвани. А с това, че прекрачвам границата, аз сам ще се откажа от тях, ще изляза извън закона. От утре ще бъда изгнаник, Саади... Плаши ме думата „изгнание“. (...) Струва ми се по-леко да умра тая нощ на своя земя, предаден и забравен... Отколкото утре да се впусна в преговори, в съюзи, в надлъгване.“

Оказва се, че границата не е само межда между две територии, тя дели своето от чуждото, превръща приятеля и сродника във враг, дели светогледа и религиите на хората, застанали от двете й противоположни страни. Джем съзнава много добре последиците, които ще доведе след себе си решителната стъпка, която трябва да направи, защото, прекрачвайки границата, той ще раздели и живота си на две. Такава е съдбата, за съжаление, и на хиляди други хора преди и след конкретния момент, описан в романа. И да, прав е Саади, говорещ с думите на Вера Мутафчиева – въпреки че сам отбелязва „границата“ в своя живот, отделният човек не прави Историята. В световната игра тя просто превръща този отделен човек в „кукла в ръцете на по-мъдри и по-далновидни“, защото не всеки, който съзнава нещата, е способен да ги промени.

Мотивите за властта и границата във взаимоотношенията Изток – Запад

От момента, в който Джем прекрачва границата на Османската империя, борбата за власт променя както своя периметър, така и някои от специфичните си характеристики. В показанията си египетският султан Каитбай отбелязва, че борбата за трона между Мехмедовите синове е изгодна за всички владетели по света, а най-вече за тези от Средиземноморието: „Тя идеше навреме, в навечерието на нов пристъп срещу Запада и приятелите му.“ За Баязид решението на Джем да прекрачи границата на империята е предопределило неговото бъдеще – „да завърши дните си в Ерусалим“. От дистанцията на изминалото време Каитбай оценява случилото се в онзи исторически момент по нов начин. За него е обидно сравняването на сънародниците му с мамелюците, защото те не са служили при турците, а при арабските султани, а Арабският халифат е нещо велико и свято, сравнимо с римския престол. За Каитбай султан Мехмед II е дребнав, болезнено честолюбив и властолюбив човек, той нарушава ислямския канон и води войни срещу правоверни, каквито са Караман-беговите, Узун Хасан и самият Каитбай. Жаждата за власт руши дори устоите на вярата, ражда недоверие между доскорошни братя по религия и братя по родова кръв, което прозвучава и в думите на Баязид – „Империята е годеница, която не ще има два избраници!“, и в обобщението на Каитбай – „Между владетелите няма приятелство.“ Онова, което движи техните решения и действия, е изгодата от властта. А тя не признава ограниченията на моралните норми.

Когато вербализира показанията на своите герои-свидетели, Вера Мутафчиева винаги се съобразява с духовния им уровен, с техния социален статус, със спецификата на техния пол, народност и мирогледен кръгозор. Може би най-близо до нея по възгледи за света, за историята и за философията на съществуването стои иранският поет Саади, поради което тя не само му отрежда водеща роля в повествованието, но и го превръща в свой говорител. Именно поради това, когато четем страниците от показанията на Саади, осезаемо усещаме един вътрешен лиризъм, който неусетно ни повежда към глъбинните философски пластове на човешкото битие. Ликия е древна територия в Югозападна Мала Азия, чието население има свой собствен език, обичаи и традиции. Земята й е била владяна и от Александър Велики, и от император Клавдий, но въпреки това ликийците са съхранили своята култура и бит. Тя е родината на Свети Николай Чудотворец, роден между 270 и 286 година в град Патар, после станал владика в град Мира, откъдето поема по вечния си път. Най-ранното споменаване на ликийците е фиксирано още в „Илиада“-та на Омир, където те се сражават на страната на троянците. Тази древна земя, като сегашните си неочаквани посетители, се е превърнала в „една жежка, безизходна мъка“. Някога, по времето на финикийците и елините, тя е била покрита с кедрови гори, но човекът превърнал техните дървета в кораби, които разнасяли по всички световни морета „нетърпеливата жажда на пътешественици, търговци и корсари“. Порои, бури и пустинни ветрове я превърнали в „невиждана, злокобна пустиня“, из която се лутат хората на Джем – „няколко хиляди победени мъже, загубили вярата и късмета си“. В тези непоносими юнски дни на 1482 година всеки един от тези мъже се чувства преследван от видението на собствената си смърт. Пристигането на пратеника от Румелия с предложението да мине отвъд, при „неверниците“, поставя Джем на кръстопът. Новото изпитание, пред което Вера Мутафчиева поставя героя си, извежда мотива за границата в неочакван аспект. От една страна Джем осъзнава, че воювайки срещу брат си Баязид, той воюва и срещу властта на Османовци, поради което османската част от неговата същност се бунтува. От друга страна обаче е убеден в светостта и моралните норми на неверниците-християни, за които „убийството е смъртен грях“. Оказва се, че душата на Джем живее на границата между мюсюлманина и християнина и той усеща тази граница като вечно отворена рана в себе си. Сякаш същността му е изградена от две несъвместими половини и никога не може да се предположи коя от двете ще надделее при напомнянето за неговия произход: „Понякога той го приемаше едва ли не като ласкателство, а други път пламваше, сякаш ударен през лицето с опакото.“ Изтокът и Западът са заложени генетично в душата на Джем и не само водят битка помежду си, но и го карат да осъзнае една нелицеприятна истина: „Затова ги бием, защото за тях е закон милостта, а първо задължение – помощта към страдащия. Говорила ми е мама... Може и да е вярно, Саади, че съм половина техен – чужда ми е нашата безогледна жестокост, низките ни средства в името на великата цел. Може и да съм по малко християнин, без да го зная, Саади?“ Така понятието граница от разделяща територии, се превръща в граница между религии, но в неочакван психологически аспект, защото оживява вътре в душата на Джем и го бележи драматично-трагически. Джем е поет като Саади, но още не е узрял за неговата дълбока философия, според която поетът е ничий, че земята не е неговата родина и на нея той винаги ще се чувства изгнаник, тъй като принадлежи на вечността. Джем още не знае, че е „по-добре да понесеш от кръпките утеха,/ отколкото да вземеш ти под наем чужда дреха.“ (Саади – „Гюлестан“, превод на Йордан Милев, издание „Моята библиотека“). В момента, въпреки че по майчина линия носи в гена си чужда на мюсюлманите кръв, Джем се опитва да облече нейната „чужда дреха“. Решавайки да действа под напора именно на нея, възпитанието му в духа на исляма буди у него усещане за вина: „Ние, борците за една и съща вяра, не бива да допускаме война помежду си.“ Изборът обаче вече е направен още в момента, когато се изправя срещу войските на брат си, и сега новите обстоятелства му налагат да сключи съюз с неверниците, търсейки баланс между двете половини на човешката си същност. Вътрешната противоречивост на личността на Джем акцентува и Рамона Стойчева: „Майката на Джем е сръбкиня, именно затова той е смятан за нечистокръвен и недостоен наследник на баща си. Мъжът обявява себе си нееднократно за правоверен, за почитащ източния Бог, но сякаш той не е нито мюсюлманин, нито християнин.“ (курсова работа „Човекът е ничий и сред свои, и сред чужди“, СУ „Климент Охридски“). Вера Мутафчиева бавно, но неотклонно води читателя към убеждението за обречеността на каузата на Джем, защото вътре в себе си той носи антиномията на исляма и християнството, на космополитизма на поета и национализма на бъдещ владетел, на Изтока и Запада като философия и духовност.

Срещата с Франк Сюлейман, избягалия от ордена „Свети Йоан Ерусалимски“ монах, задълбочава още повече антиномията в душевността на Джем. Чрез спора между двамата – бившия монах и ислямския принц – Вера Мутафчиева с още по-голяма сила акцентува мотива за взаимовръзката човек – родина – граница, за да наложи тезата, че и християните, и мохамеданите отдавна са престанали да съобразяват своите действия с моралните норми, отразени в Библията и Корана: „Един прибягва насам, а друг – нататък. С това той престава да принадлежи към своите и не започва да принадлежи към чуждите. (...) Колко струва животът на един човек без родина?“ Светът се е превърнал в едно несигурно пространство на хаоса, сякаш се повтаря библейският мит за Вавилонското стълпотворение, за невъзможността за нормално съвместно съществуване на народите. Смесили са се представите за добро и зло и именно това Вера Мутафчиева акцентувано откроява в първите показания на Великия магистър на Ордена „Свети Йоан Ерусалимски“ – Пиер Д‘Обюсон (1476 – 1503 г.). Орденът на хоспиталиерите (йоанити) е католически рицарски орден, основан от брат Жирар (1099 г.) по време на Кръстоносните походи и съществува и до днес. Той се дели на две основни братства – бойци и лечители – и се превръща в бастион на католицизма в Изтока. Начело на ордена стои Велик магистър, пряко подчинен на папата. След като мамелюците го прогонват от Сирия в началото на ХIV век, орденът завладява византийския остров Родос в Егейско море, където създава самостоятелна държава. Именно този период от време Вера Мутафчиева интерпретира в показанията на Великия магистър Д‘Обюсон. Личност с широки познания за историята и човешките страсти, които я движат в продължение на векове, той не само е достигнал до убеждението, че „един държавник не стига до величие, ако не би приел не само образа, а и похвалите на звяра“, но и излага своята теза пред Съда на Историята, като я аргументира убедително чрез поредица от конкретни примери. Вярно е, че Людовик XI полага основите на днешната френска държава, но е успял да го стори, защото е „изверг“, който не подбира средствата си – кама, отрова, доноси и изтезания, затваря противниците си в клетки, в които те ядат, спят и удовлетворяват природните си нужди. Той е владетел, който се гаври с хората – „кокетираше с гражданството, докато утрояваше данъците му“. Такива са и редица други европейски владетели. Лоренцо Медичи, тиранът на Флоренция, прекарва живота си в невероятни съперничества и войни. Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска изпращат Колумбовата ескадра да ограби и зароби Новия свят. Не се различават от тях и папите, посредниците между човека и Бога – папите Сикст IV и Александър VI, които открито поддържат връзки с жени и имат по няколко незаконни деца. Такъв е и Цезар Борджия, който възкресява светската мощ на Папството чрез поредица от войни и става любовник на собствената си сестра. Според Пиер Д‘Обюсон Историята греши като мисли, че Николо Макиавели е „измислил макиавелизма“ (Николо Макиавели, 1469 – 1527 г., – италиански философ, дипломат, политик и историк –б. а.), той просто е наблюдавал държавния живот на своето време, обобщава фактите и ги нарича с истинските им имена, оправдавайки всяко престъпление и въздигайки в култ низостта, двуличието, измяната: „Трябва да се знае, че съществуват два начина за водене на борба: единият – посредством законите, другият – със сила; първият начин е свойствен за човека, вторият за зверовете. Но тъй като често пъти само първият начин не е достатъчен, налага се да се прибягва до втория. Следователно един владетел трябва да владее както принудата на звяра, така и на човека.“ (Николо Макиавели, „Владетелят“).

Използвайки силата на синтактичния паралелизъм с ударното повторение на словосъчетанието „Аз бях съвременник...“ в хода на изреждането на владетелите и папите, Вера Мутафчиева създава текст с неопровержима доказателствена сила пред Съда на Историята, за да стигне до откритото признание на Д‘Обюсон, че и неговият орден има „малко объркана история“, че създателите му отдавна са забравили мисията си на пазители на Гроба Господен и на лечители, че „братята от болницата „Свети Йоан“ заживяват далеко от всякаква болница, манастир и задължения към страдащите и поменуват от обири из близките села“. Дори нещо повече. Границата Изток – Запад си остава непреодоляна, защото населението на остров Родос е гръцко, „подчинено на погрешното източно вероизповедание“ (православието – б. а.) и не посещава католическите служби в катедралата „Свети Йоан“, защото йониатите не искат да влизат в конфликт с тези, които произвеждат и търгуват с тях. Изпълнено с горчивина е признанието на Д‘Обюсон, че материалният интерес е изместил вярата и религията като мисия – борбата на монасите вече не е срещу неверниците, а срещу средиземноморските корсари: „Търговците хранеха Ордена, за да пътуват безопасно техните стоки.“ Според Цветана Георгиева „Средиземно море се превръща в граница на една цивилизация с друга – граница между исляма и християнството. („Средиземноморието в интерпретацията на литературни творби, посветени на османското владичество“). Мисля, че чрез показанията на Великия везир Пиер Д‘Обюсон Вера Мутафчиева превръща тази граница в нещо много по-сложно. Тя дели Изтока и Запада не само по линията ислям – християнство, но и по непреодоляното и до днес вътрешно деление на християнството по линията католицизъм – православие. Монасите от папската катедрала „Свети Йоан“ се оказват безсилни пред упоритата вяра на православните гърци, които се молят „из безбройните си параклиси, накацали върху всяка височина на острова – бедни и срамежливи". И ако Великите магистри на ордена „Свети Йоан“ непрекъснато строят тайници и долапи за послушване, изпълнени с недоверие към братята монаси, то молитвените места на православните гърци – „бедни и срамежливи“ – са на височините на острова, близо до Бога и неговата Истина. По този начин, макар и на имплицитно равнище, Вера Мутафчиева формира внушения у читателя за чистотата на Източното православие и порочността на служителите на католицизма.

Вторите показания на Великия магистър потвърждават изводите на читателя от първото му изказване пред Съда на Историята. На 9 юли 1482 г. в Ордена пристигат един подир друг двама пратеници. Първият – Ахмед паша – пристига с предложение от страна на Баязид за сключване на примирие, въз основа на което взаимно да разменят пленници. Вторият посетител е Френк Сюлейман (бившият монах Бруно), пратеник на Джем. Чрез сцената и диалога между Великия магистър Д‘Обюсон и бившия брат Бруно Вера Мутафчиев разкрива както дълбокото разочарование на монаха от Ордена, така и фрапиращата граница между религията и морала, станали причина за напускането му: „Преди това написал писмо до братята, с което призовавал сами да сринат това гнездо на насилието и разврата и да се пръснат по четирите страни на света.“ Откроен е и интелектуалният контраст между пратеника на Джем, Д‘Обюсон и бившите му братя по религия. Великият магистър преднамерено лицемерно скрива самоличността на пратеника пред членовете на Съвета, защото знае, че „половината от тях биха дали душа и свят, за да го очистят от пътя си“, познава и причините за единодушието им по време на обсъждането, които свалят маската на светостта от Съвета и го показват като „тържище, където скъпа стока е добила изведнъж смешно ниска цена“. За разлика от превзелите храма на Бога търговци-монаси, Френк Сюлейман им заговорва „на чист латински“ и се държи с достойнството на честен човек. Така Вера Мутафчиева имплицитно вписва представата за католицизма, Ватикана с религиозните си институции се е превърнала в разядена отвътре система, която отдавна се е отдалечила от чистотата на вярата и вместо духа човешки издига в култ материалната облага.

С шестте показания на поета Саади Вера Мутафчиева затваря наратива на първата част на романа. Съдържанието им обхваща периода между 10 и 27 юли 1482 година. Повествованието откроява болезненото прощаване на Джем със свободата си чрез сливането на двата мотива – за жаждата да открие свой път към престола на Османската империя и за цената, която трябва да плати, прекосявайки границата между исляма и християнството. Мъчително е очакването на завръщането на Френк Сюлейман, но още по-мъчително е прощаването с верния му до сега стар войн Касим бей. Войската, съпровождаща принца, се топи всекидневно „като пряспа на слънце“ – едни умират от пек и жажда между оронените назъбени червени скали на ликийската пустош, други – изпълнени със страх за бъдещето си, бягат и търсят спасение при Баязидовата армия, предвождана от Ахмед паша, като вероятно издават плановете на Джем да потърси помощ и прием от католическия орден на остров Родос. Едва тринадесет човека пожелават да тръгнат с Джем към неизвестността. Дори броят им внася тревога и предчувствие за гибел. Думите на двамата приятели – Джем и Саади – са изпълнени с безпокойство, разкъсват ги множество питания, подчертани чрез трикратното повторение на въпросителното наречие „дали“ – „Дали Ахмед паша...“, „дали я забеляза...“, „дали не прецени...“ – отговорите на които ще поднесе бъдещето. На този фон отново, също трикратно акцентуван и много по-драматично оцветен, е въведен мотивът за границата: „Спомних си нощта, преди година вече, когато Джем беше ми прошепнал трескаво: „Страх ме е от границата, Саади!“ Оттогава смятах този страх за избледнял, но днес границата бе така видима, жълто-червена очертана над синия безкрай, че Джем отново се връщаше към своя страх: границата!“ И цветовата гама на очертаването й – жълто-червена – също зарежда с трагично предчувствие за смърт. Всичко около тази граница изглежда призрачно – и отслабналите тела на войниците, и Джем, буквално стопил се през изтеклото време на изпитания, дори и пристигащите кораби, с които ще бъдат отведени в Ордена, приличат на „кораби-призраци“. Завърналият се жив и здрав от монашеския орден Френк Сюлейман не може да приглуши вътрешния си тревожен глас в момента, когато Джем понечва да прекрачи новата граница, между исляма и католицизма, между свободата и зависимостта: „Джем замръзна така, вече с един крак върху въжената стълба, обгърнал с поглед корсарите – за първи път в тоя поглед четях обреченост. Джем сякаш искаше да задържи последния миг, в който бе господар на стъпките си.“ Отслабнал, превърнал се „в някакво горчиво острие“, което пречупва предишния нехаен чар на Джем, сега той изглежда някак възмъжал – „може би човек възмъжава именно когато нещо в него се пречупи“, заключава Саади. Заровете на Съдбата са хвърлени, от този момент нататък от свободен човек Джем се превръща в зависим от чужда воля изгнаник. Затова, въпреки пищното му посрещане на покритата със скъпи килими трирема, върху тяхната пъстрота рицарите на Ордена се открояват като черно, злокобно петно. Първата вечеря сред християните натоварва още по-осезаемо съзнанието на Джем и малката му свита. На фона на рицаря, предварително опитващ всички поднасяни ястия пред Джем за евентуална отрова в тях, иронично-саркастично прозвучава репликата на Френк Сюлейман, изречена след последните думи за доверието на дон Алваро: „Запомни добре, господарю, те говорят за доверие!“.

------------
Продължава ... ----->>>>>
------------