Симфония на алогичното или ода за разпадащия се човешки разум

Симфония на алогичното или ода за разпадащия се човешки разум

Яни Янков е начеващ млад поет, чиято първа стихосбирка „Морбидният дворец“ е повече от обещаваща за по-нататъшното му творческо развитие. По-долу ще споделим някои от основанията си за това.

Книгата е с луксозна корица и е издадена от печатница „Калисто – М“, С. 2025 г. Тъмният й цвят, черен, със загадъчен в средата на корицата дворец, още на предчитателско ниво насочва към алюзиите, поетическите състояния и виденията на нейния автор – размисли, които могат напълно основателно да бъдат определени, като откровено отчаяно песимистични, по-точно като настроения на един оптимистичен песимист, казани, разбира се, с хлъзгавия и предизвикателен език на оксиморона. „Език мой, враг мой“, са казали древните отдавна и досега никой по никакъв начин не ги е опровергал. Слава Богу. Книгата е наистина скандална за литературата ни, но в разбирането на понятието за скандал, което руският учен Михаил Бахтин употребява. Дано.

Още в самото предисловие на стихосбирката става ясно, че „мрачните“ мисли на този млад човек са плод на неговия разум, които въпреки обстоятелствата, определящи нас, хората, като мислещи същества, се оказват твърде крехки и много непостоянни. Поетът смята, че някакви случайни или не обстоятелства могат да взривят разума и да го разрушат. За разбирането на цялата книга предупрежденията на автора са напълно основателни – без човек да се е замислял върху тези сложни въпроси, той не може да възприеме авторовите й послания пълноценно и истински. В работата си над стихосбирката Яни Янков е достигнал разбираемо до проникновението, че тя е „едно студено предупреждение за онова, което дебне под повърхността на съзнанието“, където „разумът се огъва и разпада, а безумието се разлива като неизбежна сянка“. Според нейния автор книгата е едно „мрачно пътуване през вътрешния взор, отразяващ изпълненото с тайни безумство, което се крие във всеки един от нас“.

Както в романа „Бесове“ на Ф. М. Достоевски, така и тук човекът е обречен да съществува в изключителни крайности. Яни Янков, струва ни се, повече е убеден последовател предимно на Робърт У. Чеймбърс (1865-1933), американски артист и писател, книгите на когото с основание литературната критика единодушно определя, като „благословен хлороформ на ума“, но в поетическия жанр (тук само мимоходом ще споменем сборника му „Кралят в жълто“, който е отпечатан неслучайно в същата година, в която Хърбърт Уелс публикува „Машината на времето“ – 1895 г., и с него авторът печели достойно място сред майсторите в ранната жанрова литература).

Можем почти уверено да се доверим на една отдавнашна максима, според която писателите и поетите се оказват най-преките жертви на своите екзистенциални демони. От гледна точка на творческия процес цяла плеяда от фикционални същества съжителстват в съзнанието им, обсебват ги и поставят на изпитание до краен предел психическата и емоционалната им стабилност, докато в един най-неочакван за самите тях момент (ден) ги доведат до измамната идея да напишат книги. Ето защо, независимо от зловредната им природа, в този смисъл на демоните може да се гледа като на своеобразни съюзници. Дори на преки „виновници“ книгите да се появят на бял свят. Демоните са мъртви. Да живеят демоните.

Стихосбирката „се отваря“ с цитат от сборника на Чеймбърс, който всъщност е и своего рода вход към нейния смисъл. Нещо повече: така, както „Кралят в жълто“ има подчертано силен иконичен характер заради своеобразния си хипнотизиращ блясък, по сходен начин и „Морбидният дворец“ на Яни Янков се отличава с ярко изразена и съзнателно търсена иновативна концепция, с ярка символика. Ето още една ползотворна връзка между двамата автори, която се налага от самосебе си. Ако сборникът на Чеймбърс е характерен със смесващо обаятелен, окултно наситен сюжет с декадентска атмосфера, той сякаш „се допълва“, „дописва се“, по-скоро се пренаписва от стихосбирката на Яни Янков, която увлича читателя с виртуозното си въображение и със силно метафоричния си език, създавайки ни и погубвайки ни в свят на мистерия и на мрак, където уж душата се чувства в своя най-уютен дом, но и където в крайна сметка този дом винаги остава празен, защото тя, душата, никога не обича да стои заключена в него. Парадоксалното и тук, както е при Робърт У. Чеймбърс, е изведено до своеобразен култ, който привлича със смелостта на експеримента и с безспорно новаторския си почерк. Семантика и семиотика, като изобразителни и изразителни принципи вървят ръка за ръка, но и на немалко места силно се противопоставят една на друга. Какво да се прави – литература, при това наистина силна, с неочаквани вътрешни обрати и учестена динамика.

Има обаче нещо, което така рязко разграничава и Чеймбърс, и Яни Янков от предходниците в традицията. Тук ще припомним факта, че докато писатели като Хемингуей, Фицджералд, Фокнър и Вирджиния Улф изобретяват нови литературни стилове, играят с въображението си, деконструират езика, въвеждат лудостта и бохемството в изящните си изречения, Робърт Чеймбърс и Яни Янков, макар понякога пределно непредубедени, се превръщат в усърдни талантливи „хроникьори“ на залозите и на илюзиите на своето време. Нещо повече: и двамата създават нови, неподозирани светове, като разграждат старите и до болка познати, натоварвайки символите със смели значения; в крайна сметка и двамата, макар по различен начин, превръщат детайла в краен завършен парадокс. И още нещо, което ги свързва: те създават една фаталистична екзистенциална митология, която обсебва – с малко думи успяват да предадат психологическата дълбочина на своите болезнено травматични герои, предават тяхната обречена борба да опазят себе си и разсъдъка си, както и изграждат един нереален хорър свят, който изглежда плътен и застрашителен. Този свят излиза извън рамките на книгите и нахлува в реалния живот, за да се превърне в негова силна алтернатива и... в някои отношения дори да го „победи“. Но нека да спрем дотук с приликите и с разликите между авторите и да се върнем върху посланията на интересуващата ни стихосбирка. За целите на настоящата работа направените аналогии са предостатъчни.

Още в предисловието на книгата „Морбидният дворец“ за своите читатели авторът е пояснил какво означават думите „морбиден“ и „делюзия“. Те не са широко известни на публиката, но се оказват своеобразен филтър към смисъла на стихосбирката. Неслучайно авторът настоява читателят смело да влезе в морбидния дворец на неговите поетически интенции, но и недвусмислено го предупреждава, че единствено здравият му разум в този дворец ще се окаже светлината, която може да угасне и да премине в тъмнина, т. е., че в крайна сметка мракът със сигурност ще го победи и понеже няма друг избор, той в крайна сметка напълно ще му се отдаде. Тук дяволът наистина се оказва не само в детайлите, но е и практически непобедим.

Има нещо дълбоко символистично в цялата стихосбирка, в нейната сложна образност и в нейните безплътни поетически послания, но това е само на пръв поглед. Тук символиката отстъпва място на блуждаещата поетика, на болезнено травматичните предчувствия за обреченост, на самотата и на вселенската скръб. Това е естетика на грозното и на ужасяващото. Откровено диаболична естетика, но и на още нещо.

Смъртта в „Морбидният дворец“ се оказва навсякъде – тя е всепроникваща; мъртвият вижда как на собствената му траурна процесия го носят към гроба. Трансцендентното тук е определящо, то е навсякъде и във всичко. То е всеобемаща мегаметафора на живота, в който практически няма никакъв смисъл. Това е свят на разграждането, на тоталната деконструкция. В него абсурдното е доведено до абсолютна крайност и тя е обявена за ценност, дори на места за свръхценност – самодостатъчна, самоопределяща отношението на лирическия Аз към себе си и към другите. В този смисъл цялата книга е пронизана от отрицателна градация: всичко, до което се докосваме, се разпада, за да се роди за нов живот така, както жар-птицата се ражда от пепелта. (позната още и като феникс – орел в огнено и в златно, синя чапла и златна птица; съществото, което умира в огън, за да се роди отново) Парадоксалист и ироник до краен предел, лирическият човек крачи уверено по пътя към смъртта, като я прави плътна, незлоблива, търсена, вечен пристан и заслон. Той може да си играе с нейната ехидна същност, но едновременно с това и дръзко да й се подиграва. В тази своеобразна игра е основният смисъл на идеята – не да надхитряме смъртта, а да я предизвикваме така, че тя да се оказва в крайна сметка измамена, а нейното време – отложено за човека. Как беше в онази известна до втръсване телевизионна реклама: „Смъртта все още може да почака“?!...

Всъщност Яни Янков превръща грешката на логиката на видимите и на невидимите неща от живота в норма, при това системно отглеждана и като поетически похват, и като стилистика, и като начин на употреба, като художествено внушение. Тук парадоксално на логиката многоизмерните поетически същества имат свой изключителен живот, своя неподражаема природа, свой динамичен вътрешен заряд, неприличащ на нищо и на никого и това, струва ни се, е новаторското на тази негова книга – несъвместимото с познатото, бягането от всякакви шаблони, изграждането на поливалентно ирационално битие, което изяжда само̀ себе си, с две думи поетически деконструктивизъм, непознат и силно заявен в литературата ни чрез настоящата стихосбирка. Тук са подложени на съмнение както структурата, нейните граници, център, така и означаващото, означаемото, връзките между тях и др. Това е деконсткруктивизъм с практически поетически резултат в действие. Със сигурност основоположникът на деконструктивизма френският философ Жак Дерида (1930-2004) щеше да е много доволен, ако беше жив и можеше да прочете „Морбидният дворец“. Дано да не се окажем прави, но книгата на Яни Янков на този етап е първият такъв смел експеримент в съвременната ни българска поезия. Дай Боже да не е и последен. Неслучайно авторът сам определя книгата си като „тъмна лирика“ и този факт още веднъж доказва, че тя остава на този етап единствената такава, оказала се без абсолютно никакви последователи, без еквивалент и без аналози. Защото трудно наистина се пише такава поезия. А още по-трудно се и възприема. Трябва да имаш изградени сетива, за да я осмислиш пълноценно. И може би деконструктивистко мислене, за да я възприемеш.

За да разбере читателят по-добре смисъла на отделните поетични творби, авторът е дал собствено тълкуване в скоби под заглавието на всяка една от тях. По този начин четящият стихосбирката възприема текстовете през призма и модел, които са му очертани предварително. Авторът сигурно много би искал това да е и основният, даже единственият читателски смисъл. Но както пак някога древните са казали: „Habent sua fata libelli“ („Книгите имат своя съдба“). Това не означава, разбира се, че съществува някаква строга, абсолютна каноничност, която е задължителна като смисъл и е натрапена по груб начин от нейния автор. Ни най-малко. Струва ни се, че тук тя е указваща границите на осмислянето, без в никакъв случай да е задължителна, предписателна. Получава се своеобразна игра експеримент – търси се смисъл там, където той вече е саморазграден. Липсата на рамки е наличие на поетическа свобода, която Яни Янков щедро предоставя на своите читатели и това е гарант за силно творческо начало. Свободата на осмислянето в никакъв случай не е застрашена, по-скоро е подпомогната в най-добрия смисъл на думата. Впрочем ето логиката, която авторът е предложил като семантично резюме на стихотворенията си в последователен ред, в който те се намират в стихосбирката му: „Морбидният дворец“ (Начало на зловещото пътешествие в безумието и разпадането на разума); „Луната в замръзналата нощ“ (Образ на мистичната и хладна тишина); „Сиво е небето“ (Пренася към мрачното и меланхолично настроение на дневния свят); „Меланхолично опустошение“ (Поглед към разрухата на духа, пренесен през меланхолията); „Създания на самотата“ (Изследване на изолацията и сенките, раждащи се в самотната душа); „Мрачни пътища“ (Пътуване през тъгата в търсене на утеха и разбиране); „Прегръдката на мрака“ (Мракът, който поглъща); „Морбидни сенки“ (Сенките на кошмара, които проникват в будния свят чрез съня); „Тъмно съзерцание“ (Вглъбяване в тъмнината, където мисълта среща собствените си сенки); „Тъжни очи“ (Поглед към вътрешния свят, изпълнен с неизказана тъга); „Тайни в черния дом“ (Тайнствени усещания за лудост и смърт); „Здрачно безмълвие“ (Тишина, която нашепва за настъпващия край); „Мъртва душа“ (Разказ за разрушеното вътрешно „аз“, когато светлината изчезва завинаги); „Изгубили право да съществуват“ (Суров поглед към една от трагедиите на света); „Тъмно погребение“ (Ритуалът на смъртта, като последен акт на мрачното пътуване); „Разпадането на всемира“ (Пълно унищожение); „Изход от двореца“ (Бягство от безумието).

В седемнадесетте стихотворения, превръщащи се в своеобразна сюрреалистична поема, авторът изследва тъмните страни на разпадащия се вселенски разум, търси причините и следствията от това и открива алогичните връзки между явленията и обстоятелствата в тях. Той не коментира, нито констатира, а открива неподозирани до този момент истини за човека и за света и за сложните взаимовръзки помежду им. Те могат да се нарекат с пълно основание невидими, защото неподготвеното съзнание няма сетива, с които да ги открие.

Графиката на някои от стихотворенията е интересна с хрумването на автора – тя представлява поетичен символ на темата и на идеята им, реализирани посредством специфичната фигура, която „рисуват“. В „Луната в замръзналата нощ“ тя наподобява например стичаща се капка, която замръзва. В „Създания на самотата“ графиката е подобна и прилича на капка кръв. По същия начин е организирана и графиката на стихотворението „Изгубили право да съществуват“, като напомня сълза, отронила се от окото... Очевидно е, че Яни Янков съчетава умело поетически талант с графично майсторство, които „действат“ успоредно за постигане на художествените значения.

По отношение на формалната страна на творбите се очертава следният извод: отделните поетични текстове в „Морбидният дворец“ са лирически късове, фрагменти, които имат собствен поетически сюжет, част от общия на цялата стихосбирка. Всеки от тях притежава относително завършен в рамките на стиха смисъл, но едновременнно с това техният финал е отворен, като по този начин произведенията се свързват в общ лироепически сюжет и образуват една неголяма цялостна поема.

Уменията на Яни Янков не приключват дотук. Той безспорно владее формата и техниката на белия стих; ритъмът не е нарушен никъде; поетът има перфектно чувство за стегнатост и за премереност на поетическия изказ. Ненадминато си остава неговото майсторство при изграждането на символи и на метафори, неизвестни ни досега в литературата – смели, неочаквани дори. По-скоро парадоксални.

Чужд на всякаква суета, лирикът бяга далече от плеоназма и от изкуственото кокетничене. Стилът му се отличава с пределна яснота, макар на места да е малко тежък. Това може да бъде обяснено с желанието му да каже много неща на ограничено място, обстоятелство, което е характерно за книгите на младите начеващи автори. В бъдеще би било добре Яни Янков да се стреми към още по-голяма стегнатост и яснота, което би направило стиховете му още по-лесно възприемани от по-широк кръг читатели.

И още нещо, много важно. В някои от стихотворенията метафорите са много плътни, много са нагъсто една до друга, което създава усещане, че стихотворението сякаш се задъхва. Няма да е никак зле, ако в следващите си книги поетът редактира някои от тях и остави на читателите повече „въздух“ да дишат. Иначе умората би ги отдръпнала и той би ги изгубил безвъзвратно.

Разбира се, това са чисто формални препоръки, които в никакъв случай не намаляват художественото въздействие на стихотворенията. Авторът би могъл и да ги пренебрегне при издаването на новите си книги, ако не ги сметне за достатъчно обективни. Оставаме го той сам да прецени.

Готови рецепти за успешно творчество никъде няма и не би трябвало да съществуват. Това е повече от зловредно. Става дума за малко по-лесно четивна и по-леко възприемаема поезия, затова тук се опитахме да ги препоръчаме що-годе деликатно на автора на стихосбирката.

Ето сега още нещо за характера на поезията на Яни Янков, както и за направлението, към което, струва ни се, тя вероятно принадлежи. Широко известен на литературната ни публика е фактът, че френският поет Пол Елюар има един стих, който гласи: „Земята е синя като портокал”. Необичайното тук е в сравнението на земята с портокал, но не оранжев, къкъвто е неговият естествен цвят, а син. Грешката в поезията винаги се оказва вярна, защото е източник на нови значения; затова лириката и логиката по установено правило са несъвместими. В примера от Елюар новоизкованата метафора се превръща в силен сюрреалистичен детайл. Портокалът тук има син цвят, защото небето прави земята синя, оттук и нейният цвят. Знае се още, че за сюрреалистите изтръгването на обичаен предмет от типичния му контекст и разполагането му в нестандартна среда е вече проява на нов вид изкуство. Поставянето на предмета в различна от обичайната материална среда е изкуство на ирационалното, инцидентното, контингентното.

Направената връзка по-горе никак не е случайна. По подобие на сюрреалистите, и Яни Янков търси нови начини за изразяване, нова поетическа образност, различна от досега приетата художествена форма. Той експериментира смело, не се колебае да отрича същестуващи догми, съзнателно се вглежда в сложния лабиринт от крайни психологически състояния. Сюрреалистичните детайли в поезията му представляват образи или изрази, които нарушават обичайната логика на ежедневното възприятие, съчетавайки неочаквани, често несъвместими елементи, за да създаде силно емоционално или асоциативно въздействие.

Чрез тях обикновено описваните събития имат съновиден, халюцинаторен или фантастичен характер, като по този начин авторът цели да освободи подсъзнанието чрез дълбоко нюансиран поетичен език.

Така стихосбирката на Яни Янков „Морбидният дворец“ се оказва първата в съвременната българска поезия книга, която интерпретира темата за разпадащия се по отношение на съзнанието човешки космос, правейки изводи за пагубните резултати от този необратим процес.

Сюрреалистичната му поезия не се подчинява на логиката или на традиционните за поезията правила. Това позволява на нейния автор пълна свобода на изразяване на подсъзнателното, на мечтите и на интуицията. Поезията му често разкрива скрити желания, страхове и конфликти. Силните необичайни метафори и образи създават ярка визуална картина и разширяват границите на езика. Сюрреализмът в стихосбирката на Яни Янков отхвърля дръзко и безапелационно традиционните теми и форми, което безспорно му позволява да избяга от баналността и да експериментира със структурата, с ритъма и със синтаксиса. Неговата новаторска поезия поставя под сериозен въпрос съществуващата реалност и нормите, което кара читателя да размишлява и да търси дълбоки значения зад привидния хаос. Тъй като често липсва ясен лирически наратив, сюрреалистичната поезия на книгата „Морбидният дворец“ позволява на читателя различни интерпретации според индивидуалния му опит и светоусещане. В този смисъл тя може да се окаже верен съдружник на хора с различни, често несъвпадащи мирогледи, морал и нравственост, с противоположен светоглед.

Като първа книга, стихосбирката на Яни Янков е наистина много успешна. Тя поставя множество екзистенциални (донякъде и философски) въпроси, които според думите на П. К. Яворов от стихотворението „Маска“, „никой век не разреши“. Няма друга книга в съвременната българска поезия досега, която да се е заигравала толкова дръзко със страха, със смъртта, с безпомощността, със самотата, с болката.

Тя е и ще си остане новаторска с всичко – затова може би ще й бъде отредена тотална самота. Незаслужено, разбира се. Но неписаното и добре познато правило, че гениалните творби много често остават неразбрани за дълго, струва ни се, този път може и да е несъвсем вярно. За съвременния млад човек на 21. век обаче стихосбирката може с основание да се окаже своеобразен пътеводител в сложния лабиринт на живота.

Дано. Защото всички ние се нуждаем от съмишленици, с които да споделяме радостите и скърбите на делниците и на празниците. И уж толкова дълго вече сме технологично свързани помежду си, а в реалния живот се оказваме повече от самотници.

Проблем на модерното ни време или наш личен проблем. Кой знае?!

И за да не търсим обичайно причините някъде другаде, извън нас, (защото винаги така е по-лесно) книгата „Морбидният дворец“ на Яни Янков може би на този етап от живота ни дава надежден ключ към другите и към самите нас. Тя настоява упорито да не губим светлината в себе си, да воюваме за нея, дори когато сме разбрали, че сме я изгубили окончателно. Защото може пък да се окаже, че сме намерили онова, което досега често сме пренебрегвали в себе си – човешката ни способност да преоткрием тъмните си страни и да ги приемем такива, каквито те са в действителност, а не да мълчим за тях или често да ги пренебрегваме, да се правим, че не съществуват.

Затова, когато няколко пъти прочетем книгата и когато вече я затворим, ще познаваме може би малко по-добре не само другите, но повече и самите себе си.

На многая лета на стихосбирката „Морбидният дворец“ на Яни Янков!

На многая лета и на нейния автор!

И добре дошъл удома си, в Литературата.

------------
Яни Янков, „Морбидният дворец“, изд. „Калисто – М“, С., 2025.
------------