Пределът на времето – стихосбирката “Пеперуди през зимата” от Елка Василева-Ебори

Пределът на времето – стихосбирката „Пеперуди през зимата” от Елка Василева-Ебори

Според древните гърци времето съществува още преди появата на света, затова техният бог Хронос е един от най-първите в гръцката митология. Благодарение на него са се появили сезоните и годините, водещи до самото начало на времето. Според християнският философ свети Августин обаче времето съществува само в нашето съзнание и зависи от личните ни възприятия, а философията го определя като граница между земния и отвъдния свят и затова го разглежда като човешко време, което има край, и божествено време, което е безкрайно. В стихосбирката на Елка Василева „Пеперуди през зимата” лирическата й героиня е застанала „на предела на времето, отредено по божия воля”, като в съзнанието й то съществува като минало и настояще (стих. „Помня”), а третото му измерение (бъдещето) буди у нея противоречиви чувства на надежди и съмнения. От една страна й се иска то да съществува, защото в момента „щастие пълни гърдите й”, но и някак интуитивно, несъзнателно се пита дали „то не е истинското”. В този амбивалентен аспект времето символично е заложено и в заглавието на стихосбирката „Пеперуди през зимата”. Представата за зимата обикновено свързваме с чувство за пустота, за безнадеждност и за мъртва природа, за непоносим студ, за скована от сняг и лед земя, за смъртната белота на пейзажа с мрачните дни и дългите тягостни нощи. Неслучайно съществува поверие, че през зимата не се строи къща и не се прави сватба, защото в тях ще влязат студът в човешките взаимоотношения и болестите. В същото време красотата на снега, покриващ всички „рани” на земята, заличава различията, създава усещане за свежест, за хармония и чистота, поражда предусещане за радост, за нещо красиво, сравнимо само с вълшебството на приказките, в които Доброто винаги побеждава Злото. Зимата пази и топли семената, от които напролет природата отново ще „възкръсне” за нов живот. Такава е символиката и на пеперудата – тя е метафоричен образ на слънчевия диск и дневната светлина. Според древните хора човекът в своето битие следва цикъла на пеперудата – в детството си той е малка, а в зрелостта – голяма пеперуда; остарял, той се превръща в какавида, гробът му е пашкулът, от който душата му излита за нов живот. В поетичната книга на Елка Василева обаче времето не е безкрайно, то има своите „предели” – започва с „босоногото безразсъдство на ожулени колене”, с „нарисуваната усмивка на куклата”, с „безгрижието на невинността и игрите на гоненица...” (стих. „Памет”) и завършва с онази последна точка, в която „се сливат начало и край”, защото „път съществува, докато по него вървиш” и „докато се износят обувките, с които създаваме пътя” (стих. „Каквото и да си говорим”). Между двете терминални точки на времето в неговото „начало и край” Елка Василева вписва една пъстра картина на човешкото битие с възходи и падения, с възторзи и разочарования, с мечти и неуспехи, със слънчеви пролетни дни и звездни летни нощи, но и с мъглите на есента и студовете на зимата – както в личното, така и в общественото си битие.

Личното време на Елка Василева започва в една „опровергаема пролет” с „филията със зехтин и шепа малини, набрани в съседния двор”, с парцалчетата за куклата, „дарени от кварталната шивачка”, и с онова „момче със саксофона”, в което не само за първи път се влюбва, но и има дързостта да му го каже. Тази пролет обаче е „опровергаема” и „миражна”, защото твърде бързо спомените й за нея стават „бездомни”: „От бащината къща – нито камък! / В пропукания орех брули вятър...” Новият й ден облича „вехтото палто, попило влагата на миналите зими”, и смътната мъгла на спомена за детството се завръща при нея само тогава, когато има нужда да прогони тъгата „от мисли неканени, потекли от звездите като дъжд”. В стихотворенията от цикъла „Преди да си повикам тишина” навлизат нотките на Дебеляновата светла тъга по белоцветните вишни и по онзи двор с „шъпот и смях”, който се превръща в „спомени лишни” за нещо, безвъзвратно отишло си от живота. Постепенно в „неподстриганите” години от живота и на Елка Василева се промъква тежката сълза от загубата на майката, което поражда усещане за загуба на коренчето, свързващо я с живота, но и превръща самата нея в коренче, което очаква онази любов, носеща „ухание на дюли” и „просветване на грозд”, за да се родят нови акорди в „увертюрата на сърцето” и да превърне тази любов в „храна за душата”. Затова и най-слънчевата улица в нейния живот, създадена от двама „строители”, получава названието си от самия Бог : „Улица Любов”. Тя озвучава личното й битие със „синкопите на синкава нежност”, населява сънищата й с „цветни хвърчила” и я въвежда в света на Шехерезада с надеждата в 1001-та нощ думи и душа да се слеят завинаги. Въпреки заричането й обаче „всеки миг до пресищане” да насища с „обичане”, някаква подсъзнателна тревога смущава спокойствието и помрачава светлината на нейната земна приказка:

Болка

Каква гротеска е светът ни в този век!
Лицата ни едва се различават,
очите са открити, ала те
в земята взрени, друг не разпознават.
Смъртта е вече постоянна гостенка,
дори успешно се преструва на приятел.
Тя преминава през вратите ни залостени
и между нас заема трайно място.
Един си тръгва, друг поема също
по пътя, който накъде ли води...
И само споменът за него ще ни връща.
(Ако остане някой да го помни.)
Не знаем ред. Дали редят ни сили,
които са незрими, но всевластни?
Прости ни, Господи! До днес сме се спасили.
А утре ще е време за причастие.

Свалила розовите очила на любовта, Елка Василева някак неочаквано за себе си открива, че „пируетите” на планетата, на която живее, са „режисирани от оркестър безмилостен”, че в бала му с маски, като омагьосани, едновременно се въртят „бивши и сегашни величия, / хора със сити очи, / хора с гладни очи, / клошари и олигарси...”, че светът се е „обърнал наопаки” и в общественото пространство маските, а не хората, са „средство за разпознаване”. Проглеждането за истините в този свят насища деня й с опънати „дълги мълчания”, с „ялови мисли” и макар че й се иска да почерпи „бездомника мръсен с усмивка” и да нахрани с трохи „врабците настръхнали”, със сърцето на своето „друго Аз” разбира, че в новия свят „МОГА е забранена дума”, че състраданието е излязло в „постоянен отпуск”, а нейната някогашна дреха от „осъзнато самочувствие” сега виси разкъсана от злостните клони на думи-камъни, „жестоки, лъжливи, освирепели...” в мрака на мимикрията. Дните на новото й битие са удавени в „ударно безсмислие”, в „нелепи повторения”, които закотвят душата й в морето на прозата и я завързват „с въжетата на залеза”. Те ненаситно поглъщат всичките й желания, „хрускат” мечти и бъдеще, облизват остатъците от обич и се залъгват с „малки радости”. А това означава, че вече е започнало „обратното броене”:

Обратно броене

Седем по десет неусетно изминаха,
първите седем не помня почти.
Бавно отпивам от младото вино
в памет на дръзките бивши мечти.

Има забрава и с вторите седем –
жаден, готов за разпукване плод.
Потъваше гребенът в къдрите черни
и сякаш безкраен бе този живот.

Нататък се сливаха дни и години,
препускаха – подплашен табун.
Цъфтяха и вехнеха в злачни градини
цветята, повикани в будния сън.

Ревниво прикътвам любов, за да стигне
светлика в сърцето за сетния ден,
когато ще бъде затворена книга,
събрала живота, за мен отреден.

Сега, като „пеперуда през зимата”, Елка Василева се пита дали на сменения адрес на живота, оцеляла „от ветрове и земетръси”, ще бъде допусната до новата негова пътека, вливаща се в оня булевард, през брода на който се стига до неговата зелена лагуна. И сама си отговаря: „Едва ли...”, защото бродът към зелената лагуна „не е достъпен за случайници...”

„Пеперуди през зимата” е деветата стихосбирка на Елка Василева. В нея тя разгръща страниците на живота си „отзад напред”, за да възкръсне в образи и чувства сред плисъка на реката, наречена Живот. Тя вече знае, че „щастието не търпи да е самотно”, че „близостта се проверява в отсъствие”, че в блатото на тишината, която ни поглъща, „се протягат пипала на съмнения, на обиди и вини”, че в часа по носталгия „отсъстващи няма”. А когато обувките й се изтрият от ходене по пътищата на земния ни свят, едни влюбени устни ще заличат следите на нощта с „бели сънища, в които ще танцуват снежни пеперуди”.

------------
Елка Василева, „Пеперуди през зимата”, „Издателско ателие Аб”, С., 2023.
------------